Георги Русафов
Чудодейните подаръци (3)

III

Предчувствието не излъгало младата предачка.

Когато преминала четвъртия завой на сребърната пътечка, по която продължавала да се белее изопнатата нишка от размотаната прежда на нейното вретено, пред девойката се ширнало едно равно като тепсия поле. Пусто, голо, додето стигал погледът й, по неговата шир не се виждало нито дръвце, нито шубрак, нито дори къртичина. Затуй пък на двеста-триста крачки от себе си сред гладката равнина момичето за първи път зърнало в чудната долина човешко жилище. Това било ниска бяла къщурка, която по нищо не се различавала от многото сиромашки къщички на бедните люде в родното му село. Само покривът й бил стъклен и от прозрачната му повърхност към синия купол на долината струели неспирно снопове ослепителна светлина. В далечината този вулкан от сияйни лъчи удивително приличал на слънчевите пожари при изгрев и залез горе, на земята.

„Ето откъде тука е светло като ден, макар да няма нито слънце, нито месечина, нито звезди…“ — пошепнала си с разтупкано сърце девойката, зарадвана, че е открила една от тайните на подземната долина.

И тъй като вече била видяла, че сребърната пътечка заедно със следата от размотаната прежда отвеждала в къщичката, младата предачка тутакси хукнала нататък с нови, неподозирани сили, петимна миг по-скоро да разкрие и другата тайна, тайната на изчезналото вретено… Стигнала на един дъх къщурката, почукала припряно.

— Ако идваш с добро, който и да си, влизай, вратата не е заключена; ала водят ли те при нас лоши желания, махай се, докато е време, че зле ще си изпатиш, щом се върне баба! — обадили се начаса отвътре много гласчета, сякаш там из едно гърло записукали хорово дружина невръстни деца.

Ала когато отворила вратата, девойката тозчас се дръпнала изплашена назад, защото вместо очакваните от нея дечица пред прага я посрещнали купчина изумрудени жабчета, цяла сюрия златни гущерчета и двайсетина сребърни змийки, всички ококорили срещу нея любопитни очички…

— Не бой се, какичко, ние няма да ти сторим нищо лошо, щом идваш с добро при нас! — спрели я със звънките си гласчета чудните животинки. — Хайде, ела, ще ни попариш трички, сетне ще си поиграем заедно, докато дойде баба, че днес тя нещо много се забави!

Не закъснели да им се притекат на помощ и трите бръмбарчета, пратениците на потока, фурната и ябълковата фиданка:

— Бръммм-бръммм!… Влезни, девойко, влезни, не се бой, в този дом добрите ги чака само добро! — забръмкали настойчиво те. — Тука и ти ще получиш наградата си от ръцете на нашата справедлива баба за добрините, които стори, откакто си дошла в долината ни… Бръммм-бръммм!

И дъщерята на говедаря — успокоена от дружелюбните гласчета на изумрудените жабки, златните гущерчета и сребърните змийки, както и от насърчителното бръмкане на бръмбарчетата, които едва сега чула и видяла — прекрачила смело прага на самотната къщурка. В същото време от нейния стъклен покрив не спирали да бликат и да се разпръсват навред по долината фонтаните ярка светлина.

Първото нещо, което младата предачка видяла вътре, била пак следата от нишката на изчезналото й вретено. Сега тя чезнела към дъното на стаята зад една плътно затворена стоманена врата… Но когато момичето крачнало нетърпеливо по посока на вратата, изумрудените жабчета, златните гущерчета и сребърните змийки на минутата препречили пътя й. Надигнали глави, вперили изплашено очи в гостенката, па писнали тревожно, строго:

— Стой, какичко, не влизай в тази стая, че слънцето от Горната земя си е оставило там утринните лъчи и те начаса ще те превърнат на въглен само като се покажеш при тях!…

Забраната да не влиза в стаята, където виждала, че се губела следата от така желаното й вретенце, подкосила краката на девойката, напълнила очите й със сълзи:

— Вярвам ви, за добро ме спирате, какини приятелчета, но не правете това, че знаете ли какво ще стане с мене, ако не взема навреме вретеното си, та макар и в пъкъла да вляза за него?! — взела да чупи отчаяно ръце младата предачка срещу застаналите пред нея животинчета. — Не изпреда ли на Горната земя до изгрев слънце вълната, която ми даде там един търговец, според нашата уговорка аз ще му стана робиня за цели три години… Чувате ли, какини душички, три го-ди-ни ро-бия са това!… Ох, горко ми, горко!

— Не чупи ръце, какичко, не се тревожи, всичко ще свърши добре, само веднъж да си дойде баба! — изпълнили се с жал и доброта очите на ококорените срещу девойката животинчета.

След туй изумрудените жабчета, златните гущерчета и сребърните змийки доверили на девойката:

— Без баба, какичко, слънцето не може да си вземе лъчите, защото тука тя ги нагрява, за да греят горе на хората по-ярко, по-жарко… Хайде, потърпи — дойде ли си тя, всичко ще се оправи!

И като разбрали по хубавото й разведрено лице, че думите им са поуспокоили гостенката, животинчетата взели да се галят в краката й, да я молят:

— Молим ти се, какичко, нека, докато чакаме баба, ти да ни попариш трички, да си похапнем, че много, много сме гладни!

Младата предачка не чакала да я молят дълго. Разшетала се из стаята. Намерила торбата с триците. Стоплила вода, попарила ги да омекнат. Сетне разделила готовата храна по равно в три еднакви сребърни съда. И едва когато попарените трици изстинали добре, тя сложила единия съд пред жабчетата, втория дала на гущерчетата, а третия — на змийките.

— Ха сега да ви е сладко, какини приятелчета! — подвикнала им накрая развеселената гостенка. И гладните животинки мигом се нахвърлили върху храната…

Докато изумрудените жабки, златните гущерчета и сребърните змийки измитали лакомо дъхавите трици от своите съдове, момичето си припомняло виденото и чутото в чудната подземна долина и си мислело със свито сърце:

„Досега тука всички най-често споменаваха за някаква баба, а нея нийде никаква не я видях… Каква ли ще е тя: добра, зла? И как ли ще ме посрещне, майко мила! Дали няма да се ядоса, че съм се вмъкнала сама в нейния дом, и да ме прогони без вретенцето ми?… Ох, какво ще правя тогава аз, горканата!“

Дъщерята на говедаря още си блъскала главата с тези догадки, когато дочула отвън далечен громол на препускащи колела, примесен с крясък на гъски, който бързо се усилвал. „Бабата, сигурно бабата си идва!“ — трепнала девойката, скочила на крака, изприпкала до единственото прозорче на стаята. Погледнала навън и видяла, че в далечината право към къщата със стъкления покрив препускала малка двуколка, теглена от три чифта едри като овни гъски, бели като снежни топки.

— Баба си идва!… Баба си идва! — започнали да подскачат радостно ситите животинки, па хукнали презглава към затворената врата.

Двуколката спряла до къщичката, вратата на дома се разтворила сама широко и в стаята влязла с пъргави стъпки, изправена като бор, стара-прастара баба… Висока, с набраздено от дълбоки бръчки миловидно лице, с грейнали от доброта топлоструйни очи, с дълги до колената коси, които се спускали по гърба й като бяла пряспа, старицата с едното влизане в дома си се навела над скупчените около нея изумрудени жабки, златни гущерчета и сребърни змийки, па започнала да ги милва нежно и да ги нарича с най-галени имена.

— Бабо, мила бабо, имаме си гостенка от Горната земя — една много-много добра какичка! — похвалили й се най-напред с голямата новина зарадваните животинки. Сетне в шумна надпревара започнали да сипят топли думи за девойката, която през това време стояла ни жива, ни мъртва от свян в най-тъмния кът на стаята.

— Тя ни довери като на сестрици неволята си, която я довела в нашата долина… — заквакали изумрудените жабчета с екливите си гласчета.

— И ни нарече „какини приятелчета“ и „какини душички“… — догонили ги златните гущерчета.

— И ни попари трици, почака да изстинат, па чак тогава ни нахрани сладко-сладко, като раздели по равно храната ни в нашите тепсийки, както правиш всякога ти, бабо… — не закъснели да се вредят с похвала към гостенката и сребърните змийки.

Едновременно с тях над главата на старицата забръмкали със същата доброжелателна припряност бялото, червеното и зеленото бръмбарче — пратеничетата на потока, фурната и младото ябълково дърво. Всяко от тях разказало най-подробно на беловласата старица какво е направила дъщерята на говедаря там. През всичкото време старата жена само слушала и слушала, като все мълчала и мълчала, та притихналото в тъмния ъгъл момиче напразно се мъчело да разбере по нещо дали тя се радва, или не на това, което чува… Едва когато веселата врява на развълнуваните животинки стихнала, бабата пошепнала:

— Добре, добре, бабини хайванчета — сладко какичка си е надробила, сладко баба ще й даде да си кусне; мекичко си е постлала, на мекичко баба ще я постави да си легне!…

Накрая бабата се изправила, кимнала мило на гостенката да се приближи до нея, обгърнала я от главата до краката с топлоструйните си очи, па й рекла кротко:

— Девойко, ти чу какви хубави работи ми разказаха за тебе моите храненичета, както и пратениците на потока, фурната и любимата ми ябълкова фиданка, сега е твой ред да си поискаш нещо за отплата… Хайде, говори, момиче, какъвто дар си пожелаеш, ако мога да ти го дам, такъв ще получиш, че при нас отколе е така: на доброто връщаме с добро; на злото се отплащаме и ние със зло!

Ала вместо да се полакоми и да си поиска от старицата скъпи, прескъпи дарове — било товар жълтици, било накити от драгоценни камъни или златотъкани одежди, — дъщерята на говедаря свела надолу дългите си мигли и отвърнала с шепот:

— О, бабо, не съм направила нищо повече от това, което всеки друг човек със сърце би сторил, за да мисля, че ми се полага награда… Аз съм момиче селско, момиче бедно, зная що е и зажъдняла за влага нива, и какво е глад, и колко сладка е дори една ябълка за морните люде след благословен труд в пек и зной на полето. Можех ли тогава да не пусна водите на потока към петимните за влагата му ниви и градини? И щеше ли да ме остави сърцето да отмина без помощ нападнатата от гъсениците млада ябълка, когато на нея тепърва й предстоеше да ражда сладки плодове и години наред да подслажда с тях умората на работните люде?… Не, бабо, нищо не съм сторила за награда!

Но като видяла отново нишката от вретеното си, която чезнела зад запретената врата, младата предачка си спомнила за неизпредената вълна на търговеца, останала горе при сухия кладенец, па току добавила плахо:

— Ако пък си рекла все пак да ми направиш някаква добрина, по-голяма добрина от тази да ми върнеш час по-скоро вретенцето, което виждам, че се намира сега хей в оная стая, не искам!…

Мъничкото желание на бедната девойка развълнувало до сълзи бабата.

— Златно сърце имаш ти, момиче, златно! — рекла тя със задавен от умиление глас. — Ето защо, преди да те пусна да се върнеш с вретеното си отново на Горната земя, ще те направя и тебе златна от главата до краката — да слисаш мало и голямо с хубостта си!

Подир тия думи бабата призовала младата предачка близо до себе си, сложила ръка върху главата й, изрекла властно:

— Затвори очите си, девойко, и не ги отваряй, колкото и да ти се иска да сториш това, докато аз самата не ти кажа кога отново да погледнеш; иначе зле ще си изпатиш!

Момичето затворило послушно очи.

Същия миг старата жена я хванала за десницата и гостенката начаса потръпнала от страх, тъй като усетила, че я повели право към стаята със стоманените врата, зад които вече знаела какво има… „Майчице, та нали утринните лъчи на слънцето ще ме превърнат на пепел, веднага щом вляза при тях — защо бабата ме отвежда там!…“

Но добротата в очите на нейната водачка, която изплашената девойка виждала още под затворените си клепки, прогонила бързо страха й.

„От човек с такива добри очи не бива да чакам нищо лошо…“ — казала си тя и продължила да върви покорно със старицата.