Мануел Рохас
Лодки в залива (3)

III

— Дежурна моторница!…

Бях спрял да греба и сложил на устата дланите си като тръба, надавах през нея тоя призив. Викът излизаше направо, в само един тон, но вятърът го подхващаше и го разделяше на много викове, които поемаха различни траектории. Те вибрираха над морето в различни тонове, докато паднеха във водата като птички, летели продължително време.

— Вика си човекът… — измърмори Русио дел Норте.

— Струва ми се, че ще трябва да спим в лодката — възкликна Алехандро, изправил се на носовата част.

Отново извиках.

— Струва ми се, че викаш, за да си починеш от греблата — каза иронично Русио, като извърна червената си едра глава.

Алехандро се изсмя, а аз отговорих засегнат:

— Ако не трябва, няма да викам…

Русио се изкикоти. Една чайка, спряла се на шамандурата, излетя припряно.

— Ха, ха, ха! — обадиха се от една лодка.

— За какво се смееш, пеликан такъв! — измърмори сърдито лодкарят.

— Смея се на смеха — отговори другият.

В тъмнината се виждаше само един пътник. Лицето и останалата част от тялото се губеха в мрака.

— А защо не се смееш на баба си?

— Защото нямам, дрипльо нахакан.

Човекът се наведе, нещо премина със свистене над лодката и падна във водата. Русио потърси около себе си нещо за хвърляне, но там нямаше нищо друго освен карбидни буренца, които бяха много тежки.

— Не хвърлям карбидно буренце, за да не те убия.

— Накъде отивате? — запита човекът вече с дружески тон.

— Към пристана. Ако видиш дежурната моторница, прати я насам… На въглищата ли работи?

— Да, на въглищата.

— Тогава предай поздрави на чаршафите.

Всички се изсмяхме и пак почнах да греба: напред-назад, напред-назад, едно, две, три…

— Стига с едното гребло! Спри! — извика Алехандро и вдигна ръка.

Спрях. Бях потънал в пот и уморен, но се чувствувах весел и доволен. От няколко дни се намирах на тази голяма лодка, при слънчеви дни и вятър и работех от призори с голи крака, по потник, като се закалявах и печах на слънцето. Все пак, когато ме поканиха да работя като лодкар, изплаших се, струваше ми се, че тази работа далече надхвърля моите сили, присъща само на хора, които виждах от брега: решителни, ловки, силни.

— Не е някаква работа от другия свят — каза ми Алехандро, — само е въпрос на навик и желание. Няма такава работа, която да може да изплаши истинския мъж.

Запознахме се на вълнолома. Този ден, като гледах как един параход влиза в залива и подтикнат от любопитството към работите на морето, запитах някакъв човек, който стоеше близо до мене:

— Какъв ли е този параход? Човекът отговори, без да се колебае:

— Този е „Фрезия“, брат на онзи, който стои ей там — „Флора“.

И отговаряйки на моите въпроси, той ми наименуваше параход след параход, платноходка след платноходка. Ето там се намират параходите на компанията „Козмос“, с червен и черен цвят, мълчаливи, неподвижни, спрени поради войната; параходите на „Судамерикана“, с черни корпуси, бяла палуба и червени комини; параходи, които пътуваха до Панама, Еквадор и Ню Йорк и които се връщаха натоварени с банани, захар, ананас и портокали; малките товарни параходи за въглища, с жълти комини, от които работниците излизаха като из пещера — черни и мръсни, сякаш из самия търбух на параходчето; параходите от южните канали с широк кил и звезда охра на комина; двумачтовите платноходки, които отиват за Сан Фернандес, с екипаж чилийци, капитани испанци и водолази гърци…

Тази моторница принадлежеше на еди-коя си компания, онази на друга… Алехандро знаеше дори имената и на лодките:

— Ето „Сака-пика“, тази е „Син пепа“, онази „Ел кокимбано“…

Докато говореше, аз го проучвах: беше висок, строен, с възрозова кожа, голобрад, със светли очи, много бели зъби. Беше облечен в синьо. Неговите жестове и гласът му издаваха човек от народа. По дрехите му нямаше нито едно петно.

— Вие на пристанището ли работите?

— Да — отговори той, — капатас съм във фирмата „Б и компания“ един от нейните морски капатаси.

— Пазач на „Б и компания“ — спомних си аз.

— Да не сте случайно пазач?

Той се изсмя добродушно:

— Не. Пазачи са хора стари, настрана от напрегната работа.

Продължихме да разговаряме. Когато научи, че съм без работа, предложи ми да работя с него.

— Но ще ме приемат ли? — запитах аз почти зачервен от радост.

— Защо да не ви приемат? Началникът на група има право да избира своите хора.

— Но… — казах колебливо аз — бях нощен пазач във фирмата „Б и компания“.

— Това какво ме интересува и какво интересува когото и да е? Вие сте човек без работа и нищо повече — трябва да ви се помогне. Но тогава непременно, ако искате да работите с мене, ще трябва да станете член на Синдиката на индустриалните работници на света. Аз принадлежа на този синдикат и без негово разрешение не мога да ви взема в моята група.

— Аз нямам нищо против, но има друго нещо: не зная дали ще мога да бъда полезен в тази работа.

— Ами! А защо не?

На следващия ден Мигел се смая, когато ме видя придружен от Алехандро да се качвам на влекача на фирмата „Б и компания“. Аз вече бях морски работник. На борда капатасът ме представи на другия другар по работа, който, застанал като слон на своите крачища, не ме поздрави, а само ме изгледа от горе до долу.

— Това другарче ще работи с нас.

— Много добре.

Беше Русио дел Норте. Вече на борда на товарната лодка, без да зная какво да правя, погледнах изплашено около себе си, без да се реша да седна, нито пък да стоя прав. Междувременно моите другари отвързаха лодката. Русио започна да гребе и малко след това се прилепихме до едната страна на голям тъмен параход. От неговата палуба ни хвърлиха въже, за да акостираме и там си останахме загледани нагоре в очакване, докато един човек се надвеси над борда на парахода и викна:

— Пазете долу!

— Готови! — отговориха лодкарите.

Разнесе се глух удар, който разтърси стената на парахода и от него подскочи из въздуха голяма мрежа, пълна с бъчви. Почувствувах нещо ледено да пропълзява по гърба ми и потърсих наоколо някое място, за да се заслоня или скрия. Стори ми се, че онзи товар ще изпълни цялата лодка, ще ни смаже като гущери и ще я потопи. Но товарът не падна, а се спусна полека, на малки скокове и подръпвания и се спря на височина един метър над лодката.

— Спускай полека! Спри!

Човекът направляваше маневрата от палубата на парахода. Алехандро и Русио се хванаха за въжетата и се опитаха да балансират товара, но той беше тежък и едва се помръдна. Аз, целият объркан, само ги гледах какво правят. Но гласът на Русио ме разтърси:

— Хващай се, момчето ми!

В подвикването му имаше такова дълбоко и нежно чувство на другарство, че забравяйки страха си и вече без да мисля за друго, освен да помогна на моите другари, аз се хвърлих към мрежата като насекомо срещу скала, увиснах на нея и почнах да дърпам, за да я сваля. Товарът се олюля:

— Спускай! — викнаха лодкарите, когато при своето клатене мрежата дойде до центъра на лодката. Товарът падна на палубата, откачиха мрежата и издигнаха нагоре тежката кука. Алехандро и Русио плюха на ръцете си и започнаха да спускат в трюма буретата. Разбрах, че трябва да върша същото като тях и като плюх и аз на ръцете си (макар и да не знаех защо), хванах едно буре и се опитах да го повдигна, но то не помръдна нито на сантиметър от земята. Повторих опита, като добре разтворих краката си и я повдигнах малко, но тъй като не знаех какво да правя с нея и силите ми се изчерпаха, отпуснах я да падне. Наново плюх на ръцете си ядосан, готов да почна да ритам всички бурета в лодката и го хванах пак. Но един кикот ме спря. Русио се приближи и каза:

— Не, другарче, така не! Първото нещо, което трябва да направиш, е да си свалиш дрехата, яката и връзката. Така ще имаш повече сили. Второто — тук не е необходимо да се трепеш от работа. Тия бурета тежат сто и пет кила всяко едно и ако речеш да ги хващаш и изправяш, след час ще капнеш от умора. Тук е нужно повече сръчност, отколкото сила и особено когато човек има малко сила. Гледай мене.

Той се приближи до едно буре, което лежеше хоризонтално на палубата, хвана двата му края и като натисна с тялото си надясно, докато с лявата ръка дърпаше към себе си, накара бурето да се обърне и мигновено, използвайки същото, му движение, той го бутна и го отърколи без никакво усилие.

— Видя ли? — каза ми той. — Дори не се задъхах. Направи го и ти.

Алехандро ни гледаше и се смееше. Свалих си сакото, яката и връзката и повторих, без да сгреша движенията, които току-що бяха ми показали.

— Браво, браво! — викна Русио дел Норте и стовари на рамото ми една ръка, която изглеждаше като рудан. За тоя лодкар ще има да се говори, когато умре…

Това ми даде неподозирани сили. Два часа по-късно аз ръководех маневрирането на лодката, като виках заповедите. Но при наближаване на обеда, когато моят ентусиазъм и старание бяха най-големи, Русио ме извика на носовата част и след като ме потупа по гърдите, в знак на приятелство и доверие, ми каза:

— Чуй, мойто момче! Първото нещо, което трябва да знае един лодкар, е да готви, а това също трябва да се учи. Направи огън в това котле. Тук има дърва и въглища, а тука кибрит. В тази дамаджанка има вода, а в тази торба са продуктите. Ето ти и тенджерата…

И като се смееше високо, той ми подаде една празна, отворена зехтинена кутия… Така аз бях присъединен към съсловието на хората на морето, деен член на профсъюза на трудещите се от промишлеността на света. Между Русио дел Норте, плещест и масивен, сякаш изваян от стомана, и Алехандро — строен и енергичен като предна мачта, аз с моите тесни рамене и слаби ръце бях само като мачтата на малка платноходка, току-що пусната на море.

— Дежурната моторница!

Изправен на палубата на носовата част, направил с ръка заслон над устата си, сякаш да попречи викът да не поеме посока, която той не желае, Русио дел Норте викаше.

— Ш-т! Откъде извади това гласче? — запитах аз през смях.

— Това е мъжки глас, другарю — отговори Русио, като се удари силно по гърдите, — а не глас на козел като твоя.

— Хващам се на бас кой ще вика по-силно!

— Давай, ако ти стиска!

Той наново разтвори огромната си уста и викът му се понесе над морето като медна топка по цинков покрив. Извиках след него, като вложих в това всичката моя сила и дъх. Но едва свършил, избухнах в смях: в сравнение с гласа на Русио дел Норте моят глас проехтя като гласа на някое дете, редом до този на баща му.

— Защо викаш толкова, животно? — запита наблизо един дрезгав, сълзлив глас.

Русио се разсмя:

— Чуй, Еухенио, тоя извади най-силен глас… Побързай ти, дяволски старец! Пазач на дяволите…

— Гледайте това момчище колко се е разбързал… Да не те чакат нещо милинките?

— Защо пък да не ме очакват? Мъж млад и никак не изглеждаш лошо — отвърна Русио, като се поклащаше по палубата.

Проснахме един насмолен плат върху товара и след като се обухме и прибрахме дрехите си, слязохме в миниатюрната лодчица на дежурния — хилав човечец, стар морски вълк из залива. Отправихме се към една гостилничка и там се нахранихме набързо и мълчаливо, надвити от умората и съня. Русио си отиде, а Алехандро и аз, с когото живеехме заедно, продължихме пътя си.

— Ако няма къде да спиш, ела при мене — беше ми казал капатасът. — Имам един широк креват, за двама души, почти по-голям от стаята. Купих го някога, когато ми беше хрумнало да имам жена и креватът ми устоя повече от жената… Безсмислени разходи, които понякога прави човек.

Алехандро живееше под наем в стая на върха на един хълм, от който се виждаше целият град и морето. Вечер, докато капатасът полузаспал се опитваше да чете някакви книги, които имаше на една разкривена етажерка, аз се подавах на прозореца и оттам гледах града: широките булеварди, които отиваха към „Лас Делисиас“, улиците в центъра — тесни, струпани, които внезапно се разделяха на две, разсечени от лицевата страна на зданията; голямото, тъмно петно на малките улички, които се раждат на площад „Ечаурен“, тоя лабиринт от тесни улички по хълмовете, изпъстрени със светлини, които се жълтееха като обърнати наопаки напръстници и се разрастваха нощем долу върху черната земя. После морето, светлините на параходите, яркият отблясък на фара при „Пунта Анхелес“.

— Тази нощ много ми се спи — измърмори Алехандро.

— Аз също едва гледам…

— Да лягаме, че утре трябва да ставаме рано. Преди дванайсет трябва лодката да бъде опразнена.

Легнахме си мълчаливо, с бавни движения, сякаш се страхувахме да не прогоним съня.

Спахме на един дъх и призори вече бяхме на крака и си приготвяхме закуската. На пристана стигнахме, преди да е изгряло слънцето.

Този ден един влекач откара товарната ни лодка при вълнолома и там я завързахме с дебели въжета за късите, дебели железни стълбове. Подемният кран се раздвижи и на брега се подаде един човек, облечен в синьо.

— Готови ли сте, деца?

— Винаги готови, чипоносия!

Куката се спусна и закачихме първия товар, после втория, третия… Работехме, без да говорим, като неми, без да губим нито секунда, понякога пъшкахме поради голямото напрежение, но пъшкахме с яд, като бутахме буретата, търкаляхме ги, борехме се с тях и ги ругаехме. По лицето и тялото ни струяха ручейчета пот и мокреха потниците, пречеха на зрението, квасеха устата ни с една възсолена течност, която облизвахме несъзнателно с езика. Когато свършихме да товарим мрежата, ние се изтегляхме от центъра на шлепа и облегнати на парапета с разтворени ръце, дишахме с пълни гърди, отхвърлили назад лицата си, загледани в небето, където слънцето беше като паст на пещ, бълваща пламъци.

— Това е много добре, за да премахнем сгорещяването — възкликна Русио дел Норте, дишайки шумно.

Не му отговорих, а само го гледах. Облечен в брашнени чували, бос, Русио се опираше с гръб на парапета и издаваше напред огромния си гръден кош, чиито движения напомняха тези на вълните. По червения му широк, къс врат кръвта се гонеше като разтопена мед по калъпите в леярната, врат, който без умора поддържаше едрото му главище, обрасло с дебели, червеникави косми, глава твърда и здрава като железните стълбове, за които беше завързан шлепът. Лицето му поради отражението на косата изглеждаше бяло, но отблизо цветът му беше бакърен с мазен блясък на кожата. Космите на брадата му бяха твърди, устата голяма, деформирана, с подути устни и бели, квадратни, агресивни зъби. Цялото му лице наподобяваше чук от твърдо, бяло дърво, а смачканият му, широк нос беше като възел сред този чук. И целият беше изтъкан от мускули, които се простираха по цялото му тяло като корени на дърво. В него нямаше нищо меко, нежно, освен очите — малки, сини и влажни.

На обяд кранът вдигна последния товар. Откачихме лодката и като опрях греблото в стената, отдалечихме се от пристана. Щях да почна да греба, когато се появи влекачът. Тогава оставих лопатата, изпънах се по гръб на задната палуба и сложих едната си ръка пред лицето, за да запазя очите си от силната слънчева светлина. Лежах неподвижно, чувствувайки как лодката ни тичаше кротко след влекача. Алехандро стоеше прав на носовата част, а Русио, седнал на палубата, с лице, изпълнено с безброй капчици пот, удряше с голите си пети по грапавите ребра на голямата лодка.

— За днес нямаме друго какво да правим — каза Алехандро, след като стигнахме на пристана. — След като обядваме, ще отида до фирмата да видя какво ще й дадат за утре.

— Струва ми се, че ще ни пратят на въглищата. Днес пристига „Дон Карлос“ от Лота — отвърна Русио.

Той се прозя и след като се плесна по корема, каза:

— Мисля, че съм гладен. Ще обядваме ли?

Русио дел Норте не ядеше, а просто поглъщаше и унищожаваше. Лъжицата хвърчеше от чинията до устата и от устата до чинията без прекъсване, механично, като гребалката на багер. Когато свършваше със супата, оставяше лъжицата и като вземаше от чинията с пръсти парчето месо, той го гълташе наведнъж почти цялото. Ако имаше някое кокалче, той го хвърляше под масата.

— Това за келнерите, да не взимат заплата, без да вършат нищо…

Картофите режеше наполовина и като ги набождаше с върха на ножа, ги вмъкваше в устата си с квадратни зъби. Отпиваше глътка вино, избърсваше устните си с пръсти и като се задържаше за перваза на масата, се отпускаше назад. Аз се смеех. Този човек беше като някакъв котел.

— Готово! — казваше той на края.

Всеки път, когато свършваше една чиния, той се удряше по корема, сякаш проверяваше състоянието на стомаха си:

— Остава ми още една дупчица.

Най-сетне се насищаше и разтърсван от конвулсии, които го караха да подскача на стола си, той шумно се оригваше.

— Няма повече да ям! Няма да ям повече, та дори и да ме молят! — ръмжеше той.

След обеда седнахме на края на вълнолома. Ято чайки грачеха, прелитайки над останки храна, плаващи над водата. Една група работници заминаваше на север. Мъжете седяха на пода или върху багажа си и лицата им бяха сериозни, тъжни. Имаше и тъмни жени, слаби, мръсни, разчорлени, също тъжни, и деца, рахитични и нечисти, които се притискаха край родителите си и гледаха морето с тъжни очи. Мнозина вече се товареха в една голяма лодка и за да се качат, минаваха по една дъска, закрепена с единия си край на задната част на лодката, а с другия на плажа. Някои багажи паднаха във водата и ги извадиха добре измокрени. Падна и един мъж и излезе по посока на плажа, мокър до пояса, превърнат в парцал. Хората сякаш бяха като животни. Предприемачите гледаха с безразличие и направляваха качването от брега.

Внезапно, като стискаше юмруци, Русио дел Норте каза:

— Идва ми да скоча на плажа, да пипна някой от предприемачите за шията и да го оставя сред морето. Видя ли по какъв начин товарят хората? По-лошо от свини… Изглежда, че вината е на работниците, загдето се оставят така да бъдат третирани, но това не е вярно, защото ако откажат да се качат по този начин, ще ги зарежат на плажа. И какво ще правят? Почти всички са от юг и преди да умрат от глад, предпочитат каквото и да е друго нещо. А на север е по-лошо… В парахода, струпани като вързопи, ще спят по палубата, зле нахранени и децата ще се разболеят… По дяволите! Да се махаме оттука, защото ми идва да убия някого.

Изскърца със зъби:

— Животни! Мене да ме карат така… С един юмрук ще им пръсна главата.

Беше възмутен и движейки се, продължи да мърмори и да се гневи. Плюеше сърдито, риташе срещаните кучета и блъскаше с юмрук по стените и стълбовете. Смутен от внезапния гняв на този човек, не се решавах нищо да му кажа, за да го успокоя. Изведнъж се спря:

— Аз си отивам оттука. До утре!

— Не си отивай, Русио, придружи ме до Синдиката.

— До Синдиката ли? За какво? Да ги слушам, като говорят глупости ли? Другарю оттук, другарю оттам и По-далеч от това не отиват. По-добре е да отида да спя.

И се отдалечи, като олюляваше огромното си тяло.

— Тоя Русио е животно. За него няма нищо друго освен насилието, насилие във всичко. Работи, яде и пие като животно. Член е на Синдиката, но не се мярка там освен когато има стачка: иска да убие тоя, да удуши другия и става така, че бързичко го арестуват. Почва с юмруци с първия, който го погледне накриво, и докато се усети, е в участъка… Въпреки това той е добър човек, прекрасен другар. Но такова животно!…

— Откъде е?

— От Икике: син е на моряк англичанин и на чилийка.

— И така се нарича: Русио дел Норте?

— Не. Нарича се Джон Мулхолянд. Но никога да не ти хрумне да го наречеш с неговото име — способен е да те хвърли в морето. Ненавижда баща си, който се наричаше като него и който го изостави, когато беше много малък.

— А майката?

— Умря от глад и мъка. Аз я познавах, също познавах и бащата — и аз съм от Икике. Тя беше много хубавичка, слаба, мургава. Той беше рус, едър. В Икике го наричаха Куката. Пияница, грубиян, побойник и нямаше мъж, който да издържи повече от един негов шамар… Дезертира от един английски военен параход, влюбен в майката на Русио, която по това време беше проститутка, и се ожени за нея. Но един ден се качи на кораба и вече не го видяха. Майката умря, когато Русио беше на осем години. Той израсна на улицата, спеше, където намери, крадеше, просеше…