Мануел Рохас
Лодки в залива (2)

II

Събудих се, като чух, че ме викат:

— Чувай, чуй, събуди се!

— Какво има?

— Тука е вече моторницата.

— Моторницата ли? Каква моторница?

Полузаспал, аз не си спомнях нито в какво място лежа, нито за каква моторница ми говореха. Но когато човекът вдигна капака на отвора на трюма и видях, че през него влиза дневната светлина, стана ми ясно положението. Бях заспал в дъното на трюма на задната палуба. С един скок се изправих гневно.

— Заспал съм като някакъв идиот. Проклятие!…

Прибрах одеялото, револвера, фенера и шапката си и изкачих стълбата с препъвания. Показах се на палубата обзет от срам и гняв, очаквайки някой да ми каже нещо, за да го наругая здраво. Но никой не каза нищо, само ме гледаха с погледи нито състрадателни, нито иронични.

— Понеже не отговаряше на виковете, качих се да те търся. Помислихме, че са те пратили на дъното — обясни ми човекът, който ме беше викал.

— Няма значение да спиш цялата нощ; важно е да си буден, когато дойде моторницата — каза старчокът тихичко.

Скочих на моторницата, напрегнал мускули, като да блъскам някого. Моите другари, прави в моторницата, стояха мълчаливо и разглеждаха всичко с вид на изненадани, сякаш никога не бяха виждали морето, параходите, града.

— Заспал си — каза ми началникът, след като мина малко време.

— Заспах призори.

— Това е най-опасният час, защото…

— Не се извинявам, господине. Само казвам, че съм заспал призори — прекъснах го аз.

— Тъкмо призори трябва най-много да се бди, защото по този час се отваря пристанището и заедно с работниците влизат всякакви хора. Между един честен човек и друг, който не е, няма никаква разлика от пръв поглед, разбира се.

— Да, зная това.

— Има крадци, които изглеждат като току-що излезли от калугерско училище… Но когато човек се отпусне, открадват му дори и потника — каза старчокът с писклив глас.

Изгледах го. Беше облечен в черно като за погребение. Слаб, дребен, с бели мустачки, подрязани като четка за маса, с твърда яка и подвижни ръкавели. Говореше се, че бил собственик на бакалничка, но като не му били достатъчни получаваните доходи, станал и нощен пазач, за да ги увеличи.

Междувременно моторницата бягаше между редици различни видове лодки като автомобил по улицата, набраздяваше водната повърхност и повдигаше вълни… които правеха да танцуват като мечки тежките шамандури и флегматичните гемии. В някои плавателни съдове вече имаше работници. Те разговаряха с безразличие, сънливи, още незагрели се. Като чуеха шума на мотора, те обръщаха глави и ни изглеждаха с любопитство. Вълноломът беше пълен с работници, трудещи се от плоскодънните съдове, на бента, лодкари, надничари, които викаха и се суетяха. Отдалече те изглеждаха като някакъв безформен, шумен куп, но едновременно с приближаването на моторницата почваха да се очертават телата, лицата, жестовете. Чуваха се и виковете на лодкарите пред старото пристанище:

— За „Мапочо“! За „Фреска“! Господарю, тука е „Ла линдора“! Слушай, ей!

— Пристигнаха ястребите!

Притискаха се, за да ни видят, като слизаме.

Пристигането на тези хора беше любопитно зрелище — неспали, олюляващи се, които идваха от нощния свят на морето и които всяка сутрин моторницата изхвърляше на пристана като някакъв фантастичен улов. Дефилирахме към улицата с глави, потънали между рамената, неми, без желание да говорим, нито да се смеем, мислейки само за леглото; да спим… да спим…

— До утре!

— До довечера искаш да кажеш!

— Да, вярно: до довечера!

Общ кикот се разпръсна като вълна. Старчокът, опитвайки се да скочи от моторницата на пристана, пресметна лошо разстоянието, падна във водата и потъна прав. На повърхността остана само една черна шапка, малка, сякаш беше детска, с траурна панделка. След миг стопанинът й се появи, изпръхка силно и мъчително, погледна с облещени очи и ужасено лице и отново потъна.

— Извадете го, за бога! — извикахме ние.

Моторницата беше отдалечена от пристана от една вълна, която се връщаше от вълнолома, и хората, които бяхме останали в моторницата, не можехме да достигнем и хванем падналия. Но един надничар слезе тичешком по стълбата на пристана, хвана се с една ръка за перилата и като изопна почти хоризонтално тялото си над водата, хвана удавника за яката и без усилие го издигна на платформата. Там старчокът кашля, изхвърли струя вода през носа и устата, си, после се попипа по главата и каза:

— Шапката ми, господа…

Някой му я подаде, като я нахлупи на главата му и по лицето му се разля струя вода. Отново започна да кашля и да киха, сърдит, треперещ от студ и докато мърмореше несвързани думи, се изкачваше като мокра мишка по стълбата на пристана. Из въздуха се разнесе висок смях, той се обърна, вдигна юмрук към хората и след като кашля и киха, ритайки с крака от, ярост, викна:

— Пум, пум, бандити!

След него оставаха локви вода.

Прекосих площада, извървях няколкостотин метра наляво и започнах да се изкачвам по хълма. Градът се пробуждаше, отваряха се дюкяните, отвратителните агенции, противните лавки, благоуханните хлебарници. Асансьорите вече работеха и няколко старици, които можеха да имат и хиляда години и изглеждаха, сякаш приближават носа си към пръстите на краката си, метяха тротоарите. Сирените на параходи и фабрики ревяха, бойните кораби изпускаха викове на бикове, които те задушават, конските коли на разносвачи на хляб и бира безмилостно се търкаляха по каменната настилка, от просторните къщи и от претъпканите бедняшки жилища идваше на вълни силна миризма на влага, някакъв лепкав, топъл въздух, като да дишаха едновременно много хора. Аз чувах и чувствувах, но едва гледах с полузатворени очи, капнал за сън, като се ориентирах из уличките благодарение на слуха си, на нюха си и на подсъзнателната си памет, тъй като моят мозък беше увит в нещо като сив желатин, като консервиран.

— Без съмнение животът не е да се пръсне човек от смях, но за това няма вина тази старица, която мете улицата, както нямам вина аз, нито пък старецът, който падна във водата. Ха, ха, ха! Където спреше, оставяше по една локва вода… Изглежда, че изгрява слънцето, тъй като усещам топлинка на гърба си. Мигел и неговата жена вече трябва да са на крака и аз ще заема тяхното легло; тяхното легло ще да е хладно и с мирис на жена и мъж, на мъж и жена заедно. Заспал съм на шлепа, какъв идиот! Кому може да хрумне да легне да спи в четири часа сутринта и сигурно ще ме уволнят от работата, мисля, че се препънах о едно куче, но тоя час те ядат из боклука, който е в кофите, свине! Но това никак не ме интересува, само искам да спя, да спя, да спя и когато стана ще работя като лодкар или надничар, каквото и да е — все ми е едно, но денем, да, денем, защото човек трябва да работи денем и нощта да остави за пазачите, за пиратите, за хлебарите… хлебари, пирати, пирати, пазачи, пирати, хлебари и все още ми остава малко, за да стигна до дома, защото този е ъгълът и тука е бакалницата „Ла марина“, базар, провизии за семействата на едро и на дребно; колко интересно! Не съм уморен, но ми се спи и ми се струва, че не ходя, а се хлъзгам по палубата на шлепа, сякаш сънувам; един полукръг, един, два, три, сега едно място, оградено с клевети, майордомът е болен…

— Добър ден! — подвикна Мигел, като ме видя да се появявам на вратата на стаята.

— Добър… — отговорих аз и се стоварих върху един стол.

Беше една крайно бедна стая, без други мебели освен един двоен креват, три стола, една масичка и една нощна лампичка. Един сандък, покрит с вестници, служеше за мивка, и един куфар, за гардероб. Стените бяха облепени с листи от списания. Седнал край масата, Мигел, мъж на около четиридесет години, с тъмен цвят на кожата и големи мустаци, облечен в униформата на морската полиция, бързо сърбаше закуската си.

— Какво има?

— Нищо, спи ми се. Спало ли ти се е някой път?

— Легни си.

Погледнах към кревата, зает от едно мургаво и дебело дете с черни коси.

— Искате ли да ви сервирам закуската?

— Не, благодаря, госпожо. Спи ми се…

— Искате да си легнете? Отивам си веднага…

Гласът беше ласкав и ми напомняше за моята майка. Повдигнах очи към нея: беше висока жена, с много черни и къдрави коси, бяла, със светли очи и висок бюст; кожата й сигурно беше мека и хладка. Нейната интимна миризма на чиста жена познавах, тъй като понякога я намирах в кревата, забравена може би от нея и й се наслаждавах, докато заспя.

Започнах да се разсъбличам като сомнамбул с несръчни движения и както всеки ден при разкопчаване на панталоните падна револверът ми на земята. Ударът стресна детето, което спеше — то изопна ръцете си, изпъшка и полуотвори очи. Застанах неподвижно, с панталоните в ръце, страхувайки се моите движения да не привлекат вниманието му и да го разбудят съвсем. Но детето не затваряше очите си, то ме гледаше през дългите си мигли и това ме задържаше.

— Но, то спи… Легни си!

— Спи ли?

— Да. Понякога спи така с полуотворени очи… Мигелито! — повика го тихичко бащата.

Но Мигелито не благоволи да го погледне. Спеше.

— Виждаш ли?

— Ще бъде добър за нощен пазач: ще спи с отворени очи.

Като се изсмя високо и наново стресна детето, Мигел стана и излезе:

— Довиждане.

Отговорих само с едно поклащане на главата: мислех как да се вмъкна в кревата, без да ме усети детето. Това успях да сторя, свих се като куче и заспах с лице, обърнато към моя другар по креват. Не зная колко време съм спал — час, два. Събудих се, като усетих, че ме хващат за носа. Отворих очи и видях пред себе си лицето на детето, което ме гледаше усмихнато.

— Спи, Мигелито, спи!…

Но Мигелито вече беше спал достатъчно. Повдигна едната си ръка и я отпусна върху лицето ми като покана, за да играем.

— Спи, Мигелито.

То ме изгледа сериозно за миг, като изненадано от моя глас. После обърна очи към тавана, сви краката си и като хвана единия си крак, опита се да вкара пръстите в устата си. Зъбките му бяха като на мишле. Наново заспах, докато междувременно чувах бърборенията на малкия. Усетих, че отново ме дърпа за носа и косата, говореше, сърдеше се, като че искаше да ме накара да наруша моето мълчание и неподвижност, непонятни за него. Но някой го взе и отнесе. Аз се усмихнах заспал, без да зная на кого се усмихвах…

— Еухенио, готов е обедът.

Мигел ме побутваше по рамото с ръка. Събудих се. Очите ми горяха, чувствувах устата си изсъхнала, главата празна или като да бе изпълнена с някакъв вятър, който свиреше и ме заглушаваше. Седнах на кревата, като си разтривах очите. Започнах да се храня мълчаливо, без да усещам вкуса на яденето, като че устата ми не беше вече моята уста или бях загубил вкус.

— Значи, заспал си, а?

— Научи ли се вече?

— Да, разказаха ми.

— Ще ме уволнят ли?

— Сегашният началник е много взискателен и изглежда, че си му отговорил лошо. Защо?

Повдигнах рамена.

— Тази работа ми е досадна вече… Освен това беше ме яд, че съм заспал и защото ме бяха намерили, че спя.

Настъпи мълчание, през което Мигел и жена му се спогледаха настойчиво.

— Сега е много мъчно да се намери работа — промърмори тя под формата на съвет.

— Ако те уволнят, какво ще правиш?

— Не зная.

— Защо не се завърнеш у дома си?

— В къщи? Не.

— Защо?

— Не, не.

Престанах да се храня. Перспективата да остана без работа не беше от естество да увеличи апетита ми, тъй като с работата губех и квартирата. Разбира се, че щяха да предложат да ми направят легло на пода, но аз не бих приел. Те бяха се отнесли към мене така, както не съм очаквал от никого и повече нямаше да злоупотребявам с това. Мигел ме намери на пристана петнайсет дена след пристигането ми в пристанището, когато в джоба ми бяха останали само четиридесет цента и без никаква, надежда да намеря работа, неопитен и без смелост във всекидневната борба. Познавахме се от много години, Мигел, останал сирак, беше отгледан и възпитан от моята баба. Той беше ми намерил, работата на частен нощен пазач.

— Не е някаква много блестяща работа и макар че цялата нощ ще прекараш в плаване, по-лошо е само да гледаш морето. А за жилище не се грижи — ще спиш в нашия креват, докато си подобриш положението, а после ще видим…

Тогава приех, но сега…

— Няма ли да ядеш повече?

— Не, благодаря, не ми се яде.

— Ако срещна началника, ще говоря с него. Той е малко грубоват, но ме цени, може би защото и аз съм такъв — каза Мигел на отиване.

Останах сам в стаята, трескав, с пламнало тяло и втренчени очи. Исках да мисля за нещо, за това, какво бих сторил, ако остана без работа, мислех за моя дом, за родителите ми. Но умът ми не се задържаше на никоя идея и само ми възвръщаше образи, несвързани спомени, картини от нощите, прекарани в морето, откъслечни фрази… Дежурна моторница!… Те идваха без връзка с това, което ставаше с мене и които аз повтарях мислено, като да бях задължен за това веднъж и много пъти, докато се ядосам и направя усилия да ги отстраня и забравя. При тая игра заспах. Моята младост беше по-силна от грижите ми. Събудих се в шест и се облякох, ядох нещо, взех одеялото и револвера, шапката и фенера и отидох на пристана. Беше още светло и морето имаше тъмносин цвят без никаква къдрица, неподвижно, само натрапваше на погледа петна с цвят на изумруди, които плаваха без посока. Около корабите летяха стотици птици с бели отблясъци на крилата, когато светлината паднеше косо на тях. После те свиваха крила, спускаха се и падаха във водата като пакети с човките напред и весело преследваха бързите рибки.

Параходите, закотвени, отегчени, пушеха с дългите си комини и отправяха бавно дима си към небето. Въздухът беше един вдлъбнат кристал, една голяма преобърната синкава чаша, която потопяваше в хоризонта върха на своята прозрачна стена. Хълмовете очертаваха на небето своите променящи се профили, извити или равни, които се гонеха, без да се стигнат. Едни бяха голи, други покрити с тъмнозелени гори или със самотни дървета, слаби, клатещи се като уморени часови. И всички, всички хълмове покрити с къщи, с колиби, със стени бели, жълти, червени, сини, зелени, приличащи на играчки, изложени в някакъв фантастичен пазар. Някои колиби, изградени от тенекии и стари сандъци, висяха върху стените на хълмовете, нагиздени с карамфили, слез, кардинали, мушкато и разни други цветя.

Вървях с широки крачки, наслаждавах се на удоволствието на ходенето без усилие, освежен, възстановен, сякаш сънят беше ме обновил и минавах между продавачите на плодове и цветя, на сладкиши и разхладителни питиета. Ловко заобикалях минувачите, които се изкачваха по хълма, без да мисля за нищо и като че нищо не беше ми се случило, сякаш моят живот протичаше така добре, както вървях и аз с твърди крачки. Беше ме овладял един безсмислен оптимизъм и нему се отдавах без съпротива, щастлив, както се отдавах на съня след продължително бдение.

— Хайде на двойните карамфили! Двойните карамфили!

— Босилек, босилек!

— Сладки от „Ла лигуа“! По три за двайсет сладките!

— Пъпеши от север! Зрелички са пъпешите!

— Бадемово мляко! Прясно бадемово мляко!

Улицата свърши пред малък площад, откъдето започваха други улици. Тръгнах наляво по една тясна улица с високи здания. По тротоарите множеството напираше. Трамваи и автомобили изпълваха тясното улично платно. Там, сред шума на хората и на колите, се чувствуваше диханието на града. Аз се движех като из въздуха, запазил равновесие над моята душа, като еквилибрист върху изпъната тел. Една витрина погълна моя образ, размеси го с други и ми го върна с бързината на фокусник. Това беше изображението на един младеж висок, слаб, с превити плещи, облечен в черно, с малко криви крака и с едно тъмно одеяло на ръката. Това бях аз. Изненадах се, тъй като в този момент се чувствувах силен, едър, с изпънати гърди и изправени плещи и започнах да мисля, че витрината беше отнесла моето изображение и ми връщаше друго, чуждо. Но следващата витрина ми показа същото изображение — беше моето и тогава изведнъж яснотата и свежестта намаляха като водна струя, пресечена внезапно. Все пак помъчих се да се боря, да се наложа, отново да се изпълня със сила, но след като завих край ъгъла, появи се морето, морето, което вече потъмняваше като небето и което беше там, като всички нощи, очаквайки ме, полюляващо се в своето корито от кал и камъни. Стреснат, изправен грубо пред действителността на моя живот, аз се поколебах и като да се бях препънал, в мене рухна равновесието, което ме крепеше из улиците.

Когато ме видя началникът, подаде ми един плик и каза:

— Компанията е решила да те уволни. Тук е твоята заплата.

Такава беше съдбата ми: без приказки и обяснения. Взех плика и останах с него в ръка, без да зная какво да кажа. Бях уволнен. Отидох до края на пристана. Смрачаваше се и морето навлизаше в нощното си мълчание. На някои кораби се палеха светлините. Чуваха се далечни викове. Като ме видя, един лодкар подвикна, вдигайки една ръка:

— В „Империал“ ли, господарю!

И като направих отрицателен жест, човекът отпусна бавно ръката си, седна, загледал се на друга страна, и плю в морето.

Моторницата беше привързана на пристана: бяла, лека, олюлявайки се лениво като чайка. Много нощи тя беше ме отвеждала към мрака и много утрини ме е връщала към светлината. Вече нямаше да се кача на нейната палуба и не знаех дали да се радвам, или да бъда тъжен за това. Нощните пазачи пристигаха един по един. Върна се и старчокът — коректен както винаги, облечен в черно, с блестящо бялата си яка и подвижни маншети, с белите си мустачки и глас на морска птица. Моторът изхърка, лодката се пробуди стресната, размърда се, отстъпи малко и след като зави надясно, започна гладко да бяга. Сега я гледах, като се отдалечава, както я гледах преди. Лицата на хората почнаха да се заличават в тъмнината. Те станаха гладки, плоски, без релеф, като дъсчени плочи, докато съвсем изчезнаха.

Морето удряше по стените на вълнолома и един вик долиташе от средата на залива:

— Дежурна моторница!… Моторница!…