Алехо Карпентиер
Избраниците (4)

IV

Дните минаваха, а Великите гласове на Този — който — всичко — направи, на Йехова, с когото изглежда Ной беше водил дълги разговори и беше получил поточни указания, отколкото Амалиуак, на Този — който — всичко — сътвори и живее безтегловен и увиснал като мехур в пространството, слушан от човека от Сем, мълчаха. Капитаните на корабите, опрени борд до борд, бяха объркани и не знаеха какво да правят. Водата спадаше, планините растяха, планинските вериги се освободиха от мъглите и се очертаха отново на хоризонта. Един следобед, когато капитаните пиеха, за да заглушат собствените си тревоги и размишления, съобщиха за пристигането на четвъртия кораб. Беше почти бял, с възхитителна изящност на линиите, е полирани бордове и платна е невиждани по тези места форми. Акостира с лекота и увит в мантия от черна вълна, се появи капитанът: „Аз съм Девкалион — каза той. — От онази част на земята, където се издига планината, наричана Олимп. Натоварен съм от Бога на Небето и Светлината да населя отново света, когато свърши този ужасен потоп“. „А къде караш животните в този мизерен кораб?“ — попита Амалиуак. „Не ми е говорено за животни“ — отвърна новодошлият. „Когато всичко приключи, ще взема камъни — костите на земята — и жена ми Пира ще ги хвърля през рамо. От всеки чакъл ще се ражда човек“. „Аз трябва да направя същото е палмови семена“ — каза Амалиуак. В този миг от мъглата, вдигаща се от все по-близките брегове, сякаш вземайки ги на таран, изникна грамадата на кораб почти идентичен с Ноевия. Управляващите е изкусна маневра го обърнаха на борд и спряха на място с вдигнати платна. „Аз съм Оур-Напищим“ — съобщи новият Капитан, скачайки на кораба на Девкалион. „От — Господаря — на — водите узнах какво ще се случи. Тогава построих ковчега и; освен семейството си, натоварих в него образци от всички животински видове. Струва ми се, че най-лошото мина. Първо пуснах в пространството гълъб, но той се върна без да намери нищо, което да означава живот. Същото стана с лястовичката. Но гарванът не се завърна — доказателство, че е намерил нещо за ядене. Сигурен съм, че в моята страна, разположена на Устието на реките, са оцелели хора. Водата продължава да спада. Удари часът да се върнем по родните места. С толкова много земя, оттук и оттам завлечена и наложена върху нивята, ще имаме добра реколта.“ А човекът от Сем рече: „Скоро ще отворим трюмовете и животните ще излязат на калните пасища и ще се поднови войната между видовете и едните ще изяждат другите. Не бе ми съдено славата да спася расата на драконите и съжалявам, защото така те са осъдени на изчезване. Намерих само един мъжки дракон без женска в северните области, където пасат слонове със закривени бивни и огромни влечуги снасят яйца, подобни на чували, пълни със сусам…“ „Всичко се състои в това дали след тази авантюра хората са станали по-добри“ — каза Ной. „Много от тях трябва да са се спасили по планинските върхове“.

Капитаните вечеряха мълчаливо. Една несподелена мъка, скрита дълбоко в сърцето, свиваше гърлата. Беше се сгромолясала гордостта им да се считат избраници и миропомазани от боговете, които в крайна сметка бяха многобройни и говореха на хората си по един и същ начин. „Сигурно има и други кораби като нашите“ — каза Оур-Напищим с горчивина. — „Оттатък хоризонта трябва да има и други избраници, които плават с товара си от животни. Трябва да ги има и в Страната, където боготворят огъня и облаците. Трябва да ги има и в Северната империя, където, казват, са много сръчни в работата“. В този миг гласът на Този — който — всичко — направи, отекна в ушите на Амалиуак: „Отдалечи Се от корабите и се остави да те носи течението…“ Никой освен стареца не чу страшната заповед. Но на всички им ставаше нещо, тъй като тръгваха забързани и без да се сбогуват се прибраха на корабите си. Всеки кораб намери течението си в едни води, които приемаха формата на реки. Много скоро старецът Амалиуак се намери сам със своите животни. „Боговете са много“ — мислеше си той. „А където има толкова богове, колкото народи, не може да царува съгласието, ще се живее в разногласие и бъркотия във Вселената.“ Боговете се омаловажаваха. Но му оставаше да изпълни последната задача. Закотви Огромното кану до един бряг и слезе с една от жените си. Накара я да хвърля през гърба си семената от палма, които носеше в един чувал. И семената като по чудо се превръщаха веднага в хора, достигайки за секунда ръста на деца, на юноши, на младежи, на мъже. Със семената, съдържащи зародиши на жени, ставаше същото. В края на утрото гъмжащата тълпа от хора изпълваше брега. Но междувременно някаква тъмна история около отвличането на жена раздели множеството на две групи и войната се разгоря. Когато Амалиуак видя, че току-що опасените и създадени хора се избиваха, помежду си, се върна припряно на Огромното кану. От бойните позиции на брега, избран за тяхното възкръсване, беше очевидно, че бяха се вече формирали една „групировка-планина“ и друга „групировка-равнина“. Окото на един човек вече висеше насред бузата, на друг вътрешностите му се валяха в праха, на трети черепът зееше разцепен с камък. „Изглежда си изгубихме времето“ — каза старецът Амалиуак и отплава с Огромното кану.