Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Латиноамерикански морски новели

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1977

Поредица „Световни морски новели“

Книга XIII

 

Съставител: Тодор Ценков

Редактор: Панко Анчев

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор; Светла Димитрова

 

Латиноамериканска, I издание

Дадена за набор на 19. V. 1977 г.

Подписана за печат на 14. XII. 1977 г.

Излязла от печат на 25. XII. 1977 г.

Изд. № 1109 Печ. коли 23,25 Изд. коли 19,53

Формат 32/84/108

Код 08 9536872511/5770 — — 77

 

Цена 1,80 лв.

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

ДП „Ст. Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №138

История

  1. — Добавяне

I

Зората се изпълни с канута. В огромния залив, като огромно, подобно на езеро, вътрешно море, родено от невидимия приток на Реката, идваща отгоре, чиито извори бяха неизвестни, и от Реката отдясно пристигаха стремително лодките, тръпнещи от желание да влязат пищно и стройно с цялата си дължина и да пристигнат, отблъсквайки се с прътовете, там, където други — вече пристигнали — се събираха на гроздове, борд до борд, претъпкани с хора, които скачаха от носа на кърмата, за да се покажат пред другите, разказваха вицове и правеха гримаси, дори там, където никой не ги викаше. Там бяха неприятелските племена — вековни врагове поради отвличания на жени и кражби на храна — миролюбиво настроени, забравили враждите, наблюдавайки се е отпуснати усмивки, но все още не разговаряха, установяваха диалог. Там бяха хората от Уапишан и тези от Ширишан, които някога — може би два, три или четири века по-рано — си бяха изклали взаимно кучетата и бяха водили битки с такова ожесточение, че понякога не оставаше нито един жив свидетел, за да ги предаде на поколенията. Но шутовете с изписани лица, нацапани с дървесни сокове, продължаваха да скачат от кану на кану, излагайки на показ удължените си е еленови рога огромни части и размахвайки закачените на тестикулите си кастанети от миди. Това съдружество, този всеобщ мир учудваха новодошлите, чиито добре наредени оръжия, вързани с върви, готови за лесно отвързване, лежаха под ръка на дъното на канутата. И всичко това — съсредоточаването на плавателните съдове, царуващата хармония между братята врагове, безредието и лудориите на смешниците — се дължеше на известието, разпратено до всички народи — народите оттатък бързеите, народите без родина, народите без огън, народите чергари, народите от нарисуваните планини, народите от Далечните притоци — че на Стария му трябва помощ за едно голямо начинание. Неприятели или не, народите уважаваха стареца Амалиуак за мъдростта му, за познанията му, за добрите съвети, за преживяните на този свят години, за неговата мощ, позволила му да се издигне там горе, на билото на онези планини, трите грамади от камък, които, когато трещяха гръмовете, всички наричаха Тъпаните на Амалиуак. Не беше Амалиуак истински бог, но беше човекът, който знаеше, че човекът, който знаеше много неща, чието познание беше отказано на простосмъртните, човекът, който може би понякога разговаряше с Великата змия съзидателка, изтегнала се върху планините и сляла се с контурите им както една ръка ляга в другата, Великата змия съзидателка, заченала страшните богове, предопределящи съдбините на хората, която раздава Доброто с красивата си човка на птицата тукан с цветовете на дъгата, а злото — с дребната изящна глава на кораловата змия, криеща най-ужасната от всички отрови. Всеизвестна беше шегата, че Амалиуак, поради старостта си, говори сам на себе си и отговаря с глупости на собствените си въпроси или пък, че разпитва съдовете, кошниците, дървото на лъковете, сякаш са живи хора. Но щом Старецът от Трите тъпана свикваше всички хора, това означаваше, че предстои да се случи нещо. По тази причина най-спокойният залив, образуван от устието на Реката идваща отгоре, и Реката отдясно онази сутрин беше изпълнен, препълнен, задръстен от канута.

Когато старецът Амалиуак се появи на рифа, който се извисяваше над водата като гигантска трибуна, настъпи дълбока тишина. Смешниците се прибраха в канутата си, племенните магьосници обърнаха към него по-малко глухото си ухо, а жените престанаха да въртят кръглите си камъни върху царевичните зърна. Отдалеч, от последните редици лодки не се виждаше дали Стария е остарял или не. На гребена на рифа той приличаше на дребно и живо, жестикулиращо насекомо. Вдигна ръка и заговори. Каза, че са на път да настъпят Големи промени в живота на човека; каза, че тази година змиите снесли на върховете на дърветата; каза, че не му е възможно да говори за причините, но за да се избягнат големите нещастия, най-добре е всички да отидат по хълмовете и планинските масиви. „Там, където не никне нищо“, каза един Уапишан на един Ширишан, който слушаше Стария с лукава усмивка. Но най-висока глъч се вдигна на лявото крило, където се бяха струпали канутата, дошли отгоре. Някой викна: „Нима гребахме две денонощия, за да чуем само това?“ „Какво има в действителност“ — викаха тези отдясно. „Винаги най-много страдат най-безпомощните!“ — викаха тези отляво. „Истината! Истината!“ — викаха тези отдясно. Стария вдигна повторно ръка. Смешниците притихнаха отново. Стария повтори, че няма право да издава какво са му открили боговете, че засега се нуждае от мъжки ръце, които да повалят много дървета за възможно най-кратък срок. Той щял да плати с царевица — имал достатъчно насаждения — и с брашно от юка, от каквото пращели хамбарите му. Присъствуващите, дошли е децата, племенните магьосници и смешниците си, щели да разполагат с всичко необходимо, а много повече щели да получат на тръгване. Тази година — и това го каза със странен дрезгав глас, който силно изненада тези, които го познаваха — нямало да гладуват, нито щели да ядат червеи през дъждовния период. Но що се отнася до изсечените дървета, те трябвало да бъдат добре окастрени, коренищата обгорени, клоните — малки и големи — изрязани, а стволовете да му се предоставят почистени от израстъци и чепове, гладки и обелени като Тъпаните, които се извисяваха там горе (той ги посочваше), Изтърколените или спуснатите по реките трупи трябвало да бъдат натрупани на ей онази поляна — и той посочи едно обширно плато, — където доставките на всеки народ ще се осчетоводят с камъчета. Старият свърши, овациите секнаха и работата започна.