Алехо Карпентиер
Избраниците (2)

II

„Старият е полудял“ — говореха тези от Уапишан, казваха го и тези от Ширишан, признаваха го и другите от Гуайбес и Пиароас, съгласяваха се всички народи, заети със сеченето на дърва, когато видяха, че с готовите стъбла Стария започна да строи огромно кану — поне онова нещо придобиваше очертанията на едно огромно, каквото никога не е хрумвало в човешки ум. Абсурдно кану, неспособно да плава, е невероятна дължина — от отвесния склон на Хълма с трите Тъпана до брега на залива, с някакви напълно необясними вътрешни отделения с подвижни прегради. Освен това триетажното кану, върху което започна да се издига нещо като къща, покрита с листа от мориче, наредени едно върху друго на четири плътни пласта, с прозорец от всяка страна, газеше толкова дълбоко, че тукашните води, осеяни с многобройни пясъчни плитчини и едва прикрити от морето рифове, никога нямаше да са способни да го носят. Именно затова най-абсурдното и невероятното беше, че това нещо имаше формата на кану — с кил, ребра и всички други необходими за навигация неща. Това нещо нямаше да плува никога. Нито пък щеше да служи като храм, защото боговете се почитат в издълбаните в планинските хребети пещери, по чиито стени Прадедите са рисували животни, ловни сцени и жени с бухнали гърди. Стария беше полудял. Но лудостта му даваше живот. Имаше маниока и царевица, част от която слагаха да ферментира в делвите за чича. С чичата празнуваха пищни тържества в сянката на Огромното кану, което израстваше с всеки изминат ден. Сега Стария искаше от бялата смола, бликаща от дърветата е мазни листа, за да запълва цепнатините, образувани от зле поставените и лошо зацепените стъбла. Нощем, на светлината на огньовете, народите играеха родните си танци, магьосниците изваждаха Великите маски на Птицата и Демоните, смешниците имитираха елена и жабата; ставаха свади, пееха се заупокойни молитви, избухваха и безкръвни сблъсквания между племената. Нови народи идваха да предлагат услугите си. Беше истински празник, докато накрая Амалиуак, забивайки един цъфнал клон на покрива на къщата, извисяваща се над Огромното кану, обяви работата за приключена. На всички бе щедро заплатено с юка и царевица и не без тъга народите отплаваха за родните си места. Там, на светлината на пълнолунието, остана най-абсурдното и най-невероятното кану, строено на земята, което никога нямаше да плава въпреки профила си на кораб — с къща отгоре, по чийто покрив се разхождаше старецът Амалиуак, отдаден на странни жестикулации. Слушаше Великия — глас — на — този — който — всичко — направи. Беше прекрачил границата на бъдното и получаваше указания от боговете. „Да се засели отново земята с хора, като жена ти хвърли през рамо семена от палма.“ Понякога, ужасяващ с гибелната си сладост, прозвучаваше гласът на Великата змия съзидателка, чиито напевни слова смразяваха кръвта във вените. „Защо трябваше да съм аз — мислеше си старецът Амалиуак, довереникът на Великата тайна, забранена за хората? Защо съм аз избраникът, който трябва да произнесе страхотните заклинания и да се нагърби с такава исполинска задача?“ Някакъв любопитен смешник беше се скрил в една изоставена лодка, за да види какво ще се случи на Странното — място — на — Огромното — кану. И когато луната се скри зад близките планини, прозвучаха невъобразими, нечувани заклинания, изречени е толкова гръмък глас, че не можеше да бъде гласът на Амалиуак. Тогава нещото, прикрито зад клонаците на сечищата, съставено от растителност, дървета, почва, потегли напред. Настана страхотно блъскане, валмо от скокове, полети, влачения, галони, тласъци към Огромното кану. Още преди разсъмване небето побеля от чапли. Маса от ръмжения, удари с лапи и хоботи, ухапвания, къчове, изправяне на задни крака, мушения е рога; една прегазваща, страшна, забързана маса нахълтваше в невероятната лодка, затулена от птиците, които влитаха устремно между гора от рога и рогове, вдигнати лапи, озъбени муцуни. После почвата завря от водни и земни влечуги, не липсваха огромните гущери и хамелеоните, нито дребните змии, които свирят с опашка, маскират се като ананас или носят кехлибарени и коралови гривни по тялото си. До късно следобед пристигаха хора, които — както червените елени — не бяха получили съобщението навреме и костенурките, за които дългите пътувания са много мъчителни, особено сега по времето за снасяне на яйца. На края, когато и последната костенурка влезе в кануто, старецът Амалиуак вдигна Големия трап и се изкачи на най-високата част на къщата, където жените от неговото семейство, т.е. жените от неговото племе, тъй като хората му се женеха на тринадесет години — се бяха посветили с песнопения на нескончаемо мелене на царевично брашно. В онзи следобед небето придоби плътен черен цвят. Изглеждаше, че черната земя от черните области се беше издигнала от хоризонт до хоризонт. И в този миг прозвуча Великият — глас — на — този — който — всичко — направи: „Запуши си ушите!“ Едва Амалиуак успя да изпълни заповедта, когато прогърмя един толкова зловещ и продължителен гръм, че животните в Огромното кану оглушаха. Тогава започна да вали. Но нито един от познатите дъждове. Дъжд на Божия гняв, стена от вода е безкрайна дебелина падаше отгоре, подобна на покрив във вечно срутване. Тъй като под подобен дъжд беше невъзможно дори да се диша, старецът се прибра в къщата. Дъждът вече се просмукваше, жените вече плачеха, децата вече пищяха. И вече не се знаеше кога е ден и кога нощ. Всичко беше нощ. Наистина Амалиуак се беше запасил е факли, които изгаряха за около един ден или една нощ. Но сега при пълното отсъствие на светлина обърка сметките — вземаше дните за нощи, а нощите за дни. И изведнъж, в миг, който старецът нямаше никога да забрави, носът на кораба се разлюля. Някаква сила напираше, повдигаше, издигаше тази конструкция, изградена под диктовката на Могъщите от Планините и Небето. След известно напрежение, след известна нерешителност и страх, който принуди Амалиуак да изпие цяла делва с чича от царевица, се усети нещо като силен опън. Огромното кану беше скъсало последната си връзка със земята. Плуваше. И се отправяше към света на буйните бързеи, разсекли планините, чието непрестанно ръмжене сееше ужас в гърдите на хора и животни. Огромното кану плуваше.