Ърнест Томпсън Сетън
Редръф (7) (Историята на една яребица от долината Дон)

VII

Мина много време, докато Редръф и Грейтейл възстановят напълно силите си, но храната и пълната почивка са сигурни лекарства и един свеж и ясен ден по средата на зимата оказа необикновено въздействие върху жизнения Редръф и той забарабани на пъна. Дали това барабанене или издайническите следи на снежните им обуща върху вездесъщия сняг не ги предаде на Къди? Той отново пристигна дебнешком нагоре по дефилето с кучето и с пушката, решен да залови яребиците. Те отдавна го познаваха, сега той идваше да ги опознае по-добре. Тази огромна, оцветена в бакъреночервено мъжка яребица започна да става известна из цялата долина. По време на Месеца на ловеца много хора се опитаха да сложат край на прекрасния й живот точно както една нищо и никаква отрепка е търсила слава, запалвайки Ефеския храм^[1]. Редръф обаче познаваше добре гората. Той знаеше къде точно да се скрие, кога да се издигне с безшумен полет, кога да приклекне, докато го отминат, кога да излети със силен плясък на крилете само на метър пред опасността, да се скрие миг след това зад някое могъщо дърво и бързо да се отдалечи.

Къди обаче не престана да преследва с пушката си този мъжки с червени якички; много пъти се опита да го застреля, но винаги улучваше някое дърво или друга някоя преграда, а Редръф живееше, преуспяваше и барабанеше.

Когато настъпи Месецът на снега, той се премести с Грейтейл в горите на Кесъл Франк, където имаше достатъчно храна и величествени стари дървета. Точно там, на източния склон, сред пълзящия бучиниш се издигаше великолепен бор. Стъблото му беше дебело около шест фута, а най-ниските му клони започваха оттам, докъдето стигаха върховете на останалите дървета. През лятото върхът му беше прочуто убежище за американската сойка и неговата другарка. Точно тук, далеч от обсега на изстрелите, по време на топлите пролетни дни, мъжката сойка пееше и танцуваше пред своята другарка; разперваше ярката си синя перушина и пееше най-нежната песен за страната на самодивите, толкова нежна и звучна, че малко са я чували, с изключение на онази, за която е предназначена, но в книгите не е писано нищо за това.

За Редръф, който живееше сега наблизо с единственото си останало дете, този огромен бор беше особено важен, но той се интересуваше от основата му, а не от високо издигналата се корона. Навсякъде около основата на дървото растеше бучиниш, а сред него яребича лоза и гаултерия, така че сладките черни жълъдчета можеха лесно да се измъкват изпод снега. Нямаше по-добро място за прехрана, а когато пристигнеше онзи ненаситен ловец и ги подгонеше, тук Редръф много лесно можеше да притича сред бучиниша до огромния бор, след това да се издигне с подигравателно бръмчене зад неговия ствол, а като държеше огромния ствол на една линия със смъртоносната пушка, да се измъкне от опасността. Поне десетина пъти борът го беше спасявал по време на законния ловен сезон и точно тук, знаейки навиците им за хранене, Къди постави нова уловка. Той се промъкна незабелязано и започна да наблюдава от засада, докато един друг съучастник заобиколи от другата страна, за да подгони птиците. Той прегази ниските гъсталаци, където се хранеха Редръф и Грейтейл, и дълго преди да беше се приближил на опасно разстояние, Редръф предупреди с тихо „Ррр-ррр!“ (Опасност!) и тръгна бързо към огромния бор, в случай че се наложеше да излетят.

Грейтейл се намираше малко по-нагоре по склона, когато изведнъж зърна наблизо нов неприятел — върху него връхлиташе рижавият пес. Застаналият много по-далеч Редръф не го виждаше от храстите и Грейтейл ужасно се обезпокои.

„Куит, куит!“ (Лети, лети!) — извика Грейтейл и се затича надолу по хълма, за да излети. „Криит, к-р-р-р“! (Насам, крий се!) — извика по-спокойно Редръф, тъй като забеляза, че мъжът с пушката навлиза в техния район. Редръф стигна до огромния ствол, пъхна се зад него, спря за миг и извика настойчиво на Грейтейл: „Оттук, оттук!“ Той чу лек шум пред себе си и усети засадата. Разнесе се ужасният вик на Грейтейл, когато кучето се хвърли отгоре му. Грейтейл се издигна във въздуха и се плъзна леко зад защитата на ствола на бора, избегна застаналия на открито ловец, но попадна точно на мушката на ужасната отрепка, която лежеше в засада.

„Бръм“ — избръмча във въздуха и се издигна нагоре красива, чувствителна и величествена птица.

„Бум“ — и тя падна долу… смазана и окървавена, и остана да лежи върху снега, превърната в мърша.

Мястото беше опасно за Редръф. Нямаше възможност да излети безопасно, затова приклекна ниско долу. Кучето приближи на десетина фута от него, а непознатият, който отиде при Къди, премина само на пет фута, но Редръф дори и не помръдна, докато не му се удаде възможност да се пъхне зад огромния ствол на бора и да се освободи от двамата ловци. После се издигна благополучно във въздуха и полетя към усамотената долчинка край хълма Тейлър.

Смъртоносната и жестока пушка покоси един след друг всичките му близки и той отново остана сам. Месецът на снега бавно отмина и Редръф много пъти едва успяваше да спаси живота си. Сега всички знаеха, че той е единствената оцеляла птица от този вид, подложиха го на безмилостно преследване и от ден на ден той ставаше все по-неспокоен.

Накрая всички разбраха, че просто си губят времето, като го преследват с пушка, затова, щом падна най-дълбокият сняг и храната стана най-оскъдна, Къди намисли нов план. Точно над мястото за хранене, сега почти единственото, той зареди през Месеца на бурите няколко капана. Един стар приятел — сивият заек, прегриза някои от тях с острите си зъби, но други останаха и Редръф, зървайки веднъж едно далечно петно, което можеше да се окаже ястреб, стъпи точно върху един от капаните и в следващия миг беше изхвърлен във въздуха и увисна хванат за единия крак.

Дивите животни нямат ли морални и законни права? Какво право има човекът да причинява такава дълга и ужасна агония на някое създание просто защото то не говори на неговия език? Целия ден с непрестанно усилващи се и изстискващи всичките му сили болки бедният Редръф вися надолу и пляска с огромните си и силни криле, правейки напразни опити да се освободи. Цял ден, цяла нощ, със засилващи се мъчения, докато накрая закопня единствено за смъртта. Никой обаче не идваше. Зората се пукна, денят настъпи, той продължи да виси, да чака бавното настъпване на смъртта и да проклина силата си. Втората нощ бавно запълзя, в първите часове на мрака една огромна кукумявка, привлечена от слабото пърхане на крилете на някаква умираща птица, прекрати страданията й и това беше напълно правилно.

Вятърът духаше през долината откъм север. Снежните коне препускаха по нагънатия лед, по долината на Дон, по блатата, та чак до езерото, целите бели, тъй като това бяха наветите преспи сняг, но разпръснати върху тях, се развяваха пухкави късчета от яребичи якички… прочутите якички с цветовете на дъгата. Те се носеха тази вечер със зимния вятър, далеч, далеч на юг, над тъмното и неспокойно езеро, в мрака, с полета на Месеца на безумието, докато най-сетне потънаха, последните следи на една от последните яребици в долината на Дон.

Сега в Кесъл Франк не идват вече яребици. На горските птици липсва церемониалният пролетен поздрав, а старият боров пън в дефилето на Калната рекичка, върху който барабанеше яребицата, вече не се използуваше и спокойно си изгни.