Ърнест Томпсън Сетън
Редръф (4) (Историята на една яребица от долината Дон)

IV

Един ден към края на месеца на жълъдите, тоест към средата на октомври, когато дивите кокошки се грееха с пълни гуши близо до поваления ствол на огромен бор в огрения от слънчевите лъчи край на поляната на бобрите и до ушите им долетяха далечните изстрели на пушка, Редръф изведнъж подскочи, подтикван сякаш от някакъв вътрешен импулс, върху поваления ствол, премина важно няколко пъти нагоре-надолу, след което, отдаден на повишеното настроение, идващо от призрачно ясния и ободряващ въздух, запляска с шумно предизвикателство с криле. След това, давайки по-силен отдушник на този израз на сила, точно както жребчето, което подскача, за да покаже колко добре се чувствува, той запляска дори още по-силно с криле, докато неволно откри, че може вече да барабани, зарадва се от откриването на тази своя способност и заблъска отново въздуха, докато не изпълни гората със силното барабанене на напълно пораснала мъжка яребица. Неговият брат и сестра чуха това и погледнаха с възхищение и изненада; така постъпи и неговата майка, но тя започна вече малко да се страхува от него.

В началото на ноември настъпи месецът на съдбоносния зложелател. По някакъв странен закон на природата, не съвсем без паралел сред хората, всички яребици полудяват през първия ноември от своя живот. Обзема ги безумния копнеж да се запилеят нанякъде, без значение накъде. И най-умните от тях вършат всевъзможни глупости по време на този период. Те се носят нощем с мълниеносна бързина, разрязват се надве от телеграфните жици, блъскат се във фарове или в светлините на локомотивите. През деня могат да се открият из най-невероятни места: по сгради, из блата, по телефонните жици на някой голям град, дори по палубите на крайбрежните кораби. Тази лудост, изглежда, е останка от отдавна забравения навик за миграция и има поне една добра страна, че разрушава семействата и осуетява постоянното съешаване помежду им, което наистина би се оказало пагубно за техния род. Това състояние обзема страшно много винаги младите през първата им година; те могат да го изпитат отново и през втората, защото е много заразително, но на третата го забравят напълно.

Майката на Редръф разбра, че това състояние наближава още щом откри, че замръзналите гроздови зърна започнаха да чернеят, а кленът да става тъмночервен и златист. Нямаше друго какво да прави, освен да бди над тяхното здраве и да ги държи в най-спокойната част на гората.

Първите признаци се появиха, когато едно отправено на юг ято диви гъски премина с крясъци над главите им. Дотогава младите яребици никога не бяха виждали такива дълговрати ястреби и се уплашиха от тях. Но когато видяха, че майка им не изпитва никакъв страх, те се окопитиха и започнаха да ги наблюдават с нарастващ интерес. Дали ги развълнува дивият им и звънлив крясък или това беше единствено вътрешният подтик, който се показа най-сетне на повърхността? Младите бяха обзети от странен копнеж да ги последват. Те наблюдаваха как тези стреловидни тръбачи се смаляват на юг, и подскочиха на по-високите клони, за да могат още малко да ги погледат, след което нещата тръгнаха по-различно. Ноемврийската луна пожълтяваше и когато настъпи пълнолуние, обзе ги ноемврийската лудост.

Най-слабите от люпилото бяха най-силно засегнати. Малкото семейство се разпръсна. Самият Редръф предприе няколко продължителни и хаотични нощни пътешествия. Подтикът го караше да се движи на юг, но там се простираше безбрежната шир на езерото Онтарио, затова се върна и в края на безумния месец се намери отново в долчинката на Калната рекичка, но този път беше напълно сам.