Ърнест Томпсън Сетън
Редръф (6) (Историята на една яребица от долината Дон)

VI

Добрите бащи са рядкост в живота на яребиците. Женската строи гнездо и мъти без чужда помощ. Тя дори крие местонахождението на гнездото от бащата и се среща с него единствено върху пъна, където той барабани, и на мястото за хранене, а дори и на мястото на прашните бани, което играе ролята на клуб на яребиците.

Когато малките на Брауни^[1] се появиха на бял свят, те изпълниха всичките й мисли, тя дори забрави великолепния им баща. На третия ден обаче, когато заякнаха достатъчно, при зова на бащата тя ги взе със себе си.

Някои бащи не проявяват никакъв интерес към своите малки, но Редръф моментално се присъедини към тях, за да помогне на Брауни в отглеждането на люпилото. Те се научиха да се хранят и да пият така, както беше се учил и техният баща, и щапукаха след своята майка, докато баща им стоеше наблизо или ги следваше отдалеч.

На следващия ден, когато се придвижваха в разтеглена върволица надолу по склона на хълма към поточето като наниз, с най-едрите зърна от двата му края, някаква рижава катеричка надникна иззад ствола на един бор и забеляза шествието на мъничетата и крайно изостаналия Рънти^[2]. Много по-назад от него Редръф чистеше перата си върху един висок пън и поради това убегна от погледа на катеричката, чийто странен и извратен копнеж за кръв от малка птичка се пробуди от тази наистина рядка възможност. Тя се хвърли с кръвожадното намерение да пресече пътя на изостаналия скитник. Брауни я видя твърде късно, но не и Редръф. Той литна към рижавия убиец; за оръжие му служеха юмруците, тоест изпъкналите стани на крилете, а какъв удар можеше да нанесе с тях! Още при първата атака перна катеричката по основата на носа, която е най-слабото й място, и я накара да залитне. Катеричката беше зашеметена; тя се мушна в едни храсти, в които възнамеряваше да отмъкне яребичето, и остана там задъхана и с червени капки, процеждащи се надолу към злонамерената й муцунка. Яребиците я оставиха да лежи под храста, а какво се случи после с катеричката, те не научиха, тъй като тя повече не ги обезпокои.

Семейството продължи към водата, но някаква крава беше оставила дълбоки следи в песъчливата пръст. Едно пиленце падна в една от тях и записука, след което разбра, че не може да се измъкне оттам.

Същински затвор. Дори старата яребица, изглежда, не знаеше как да постъпи; всички затъпкаха безцелно по краищата на вдлъбнатината; песъчливата почва хлътна и потъвайки, образува дълъг наклон. Малкото изтича бързо нагоре по него и се присъедини към своите братчета под широката веранда на мамината опашка.

Брауни беше будна, нежна и дребна, но умна и чувствителна майка; денем и нощем тя стоеше нащрек и се грижеше за любимите си дечица. Колко гордо пристъпваше и как къткаше под надвисналите като арка дървета, следвана от нежните си пиленца; как изпъваше малката си кафява опашка и образуваше полукръг, за да им осигури повече сянка, как не трепна никога при вида, на какъвто и да е неприятел, а беше винаги готова да се бие или да полети, ако го налагаше доброто на малките!

Преди пиленцата да се научат да летят, те се срещнаха със стария Къди. Макар че беше юни, той беше излязъл вече с пушката си. Къди се упъти нагоре по третото дефиле, а Тайк, неговото куче, което припкаше отпред, приближи на толкова опасно разстояние люпилото на Брауни, че Редръф се втурна да го посрещне и със старата, но винаги сигурна хитрост го накара да го преследва глупаво далеч от долината на Дон.

Но се случи така, че Къди мина точно край тях и се натъкна на люпилото. Брауни сигнализира на малките „Кррр, кррр!“ (Крийте се, крийте се!) и се върна да отклони Къди така, както нейният съпруг беше отклонил кучето. Изпълнена с предана майчинска любов, изкусна в познанията си за гората, тя се приближи тихо почти до него, после разпери шумно криле, преметна се върху листата и започна така да се преструва на куца, че за миг успя да измами бракониера. Когато обаче повлече крило, застена пред краката му и се затътри бавно встрани, той разбра какво означава това — хитрост, с която искаше да го отклони от своето люпило, и затова замахна да й нанесе жесток удар; но дребната Брауни реагира бързо, отбягна удара и подскочи зад една фиданка, после отново запляска с болезнено страдание и създаде впечатление за такова окуцяване, че Къди направи нов опит да я удари с тоягата. Брауни обаче се отмести навреме. Тя го отклоняваше смело и непоколебимо от своите безпомощни пиленца, после се хвърли пред него, удари слабичките си гърди о земята и застена, като че молеше за милост. След като отново пропусна да я удари, Къди вдигна пушката, изстреля с нея заряд, достатъчен да убие цяла мечка, и превърна бедната, смела и предана Брауни в трептящи, кървави парченца.

Този въоръжен звяр знаеше, че сигурно малките се крият някъде наблизо, затова се огледа, за да ги открие. Нито едно обаче не помръдна, не изписка. Къди не зърна никакво пиленце, но докато крачеше небрежно с омразните си крака, той премина на няколко пъти през техните скривалища и неколцина от смълчаните дребни страдалчета бяха стъпкани и загинаха, но той не разбра нищо, пък не го и интересуваше.

Редръф отведе рижия звяр далеч надолу по течението и се върна на мястото, където беше оставил своята другарка. Убиецът си беше отишъл заедно с нейните останки, за да ги хвърли на кучето. Редръф затърси наоколо и откри изцапаното с кръв място, на което бяха останали няколко разпилени пера, перата на Брауни, и сега разбра значението на онзи изстрел.

Кой може да каже какъв ужас и скръб изпита той? Външните белези бяха малко, няколко минути той наблюдава безмълвно мястото с отчаян и изтерзан поглед, после мисълта му се насочи към безпомощните малки. Той се върна на мястото, където се криеха, и извика познатото „Криит, криит!“ Дали всеки гроб се отвори, за да освободи своя малък обитател при тази магическа дума? Не, само шест от тях и шест малки пухкави топчици отвориха своите блестящи очички, скочиха на крака и се втурнаха насреща му. Четири покрити с перца мънички телца обаче намериха своя гроб там. Редръф повтори неколкократно своя зов, докато се убеди, че всички, които можеха да се отзоват на него, са пристигнали, и ги отведе от страховитото място, далеч, далеч нагоре по потока, където огради от бодлива тел и от къпинови гъсталаци предлагаха не дотам приятен, но по-сигурен подслон.

Тук люпилото растеше и получаваше същите уроци от баща си, каквито той беше получавал от своята майка, макар че неговите по-обширни познания и опит му даваха много предимства. Редръф познаваше толкова добре околностите и всички места за хранене, знаеше как да посреща несгодите, които тормозят живота на яребиците, и затова лятото отмина, без нито едно от пиленцата да загине. Те растяха и заякваха, а когато настъпи Месецът на ловеца, бяха вече семейство от шест пораснали яребици начело с Редръф, великолепен със своите блестящи бакърени пера. Той престана да барабани през лятото, след загубата на Брауни, но барабаненето за яребицата е онова, което е пеенето за чучулигата; когато е нейната любовна песен, тогава е израз и на повишено настроение, породено от доброто здраве. Когато периодът на смяната на перушината отмина, а септемврийската храна и време възстановиха великолепните му пера и възвърнаха бодрото му настроение, духът му се възкреси и един ден, озовал се близо до стария пън, той се покачи инстинктивно върху него и отново забарабани.

Оттогава барабанеше често, докато децата му стояха наоколо, а едно от тях, метнало се на баща си, се покачваше на друг близък пън или камък и разтърсваше въздуха със собственото си силно барабанене.

Настана времето на черното грозде и на Безумния месец. Децата на Редръф обаче бяха здрави; тяхното добро здраве означаваше и силна воля, затова, макар и да изпаднаха в безумното състояние, то премина за седмица, като само три от тях отлетяха да търсят щастието си.

Редръф остана да живее в долчинката с останалите три, когато заваля снегът. Валеше на парцали и тъй като времето не беше много студено, семейството остана да нощува под ниските хоризонтални клони на един кедър. На следващия ден обаче бурята продължи, застудя и цял ден се трупаха преспи. През нощта снегът престана, но студът се засили още повече, затова Редръф отведе своето домочадие до една бреза, точно над някаква дълбока преспа, пъхна се в снега и другите го последваха. Вятърът надуха сняг в образувалите се дупки и подреди чисто белите завивки; така завити, яребиците спаха удобно, тъй като снегът е топла завивка, а въздухът преминава достатъчно свободно през него, за да може да се диша. На следната сутрин пред всяко яребиче се издигаше здрава ледена стена, образувана от издишания топъл въздух, но те лесно се обърнаха на една страна и излетяха при утринния зов на Редръф: „Криит, криит, куит!“ (Елате, деца, елате, деца, летете!)

Те спаха за пръв път в живота си в снежна преспа, макар това да беше отдавна известно на Редръф, затова на следващата нощ се пъхнаха отново щастливи в леглата си и северният вятър пак ги затрупа както първия път. Времето обаче се промени. Нощният вятър се обърна на изток. Падащият на парцали сняг отстъпи място на суграшицата, а тя — на сребристия дъжд. Целият свят беше скован в лед, а когато яребичетата се събудиха и се опитаха да напуснат леглата си, установиха, че са приковани от огромен пласт ужасен гладък лед.

По-дълбокият сняг беше все още мек, затова Редръф проби път до върха, но там твърдият бял покрив изсмука силата му. Той удряше и се бореше безуспешно, но изподраска само крилете и главата си. Животът му се състоеше от силни радости и тежки затруднения, с чести, внезапни и отчая: и изпитания, но това изглеждаше най-трудното от всички, тъй като часовете минаваха, силите му намаляваха, а той не се доближаваше до свободата. До ушите му долитаха ударите на неговите деца, понякога ги чуваше как го викат за помощ с продължително и жаловито „п-и-и-и-и-и-т, п-и-и-и-и-и-т“.

Те бяха скрити за много от своите неприятели, но не и за спазмите на глада, а когато падна нощта, уморените затворници, изтощени от глад и безуспешни усилия, замлъкнаха обезнадеждени. В началото се страхуваха да не ги намери лисицата, но когато и втората нощ изтече бавно, те престанаха повече да се безпокоят и дори им се искаше да дойде, да разчупи заледения сняг и да им даде поне възможността да не се предават без бой.

Когато обаче лисицата пристигна наистина и запристъпя меко върху замръзналата преспа, дълбоко залегналата любов към живота се възвърна и яребичетата се свиха в пълно мълчание, докато тя отмина. Втория ден се изви ужасна буря. Северният вятър изпрати снежните си коне и те зацвилиха и запрепускаха по побелялата земя, отмятаха и завяваха белите си гриви и връхлитайки, вдигаха снега. Продължителното и силно триене на гранулирания сняг, изглежда, изтъни ледената кора, защото тя започна да просветлява. Редръф кълва цял ден откъм долната й страна, докато го заболя главата и човката му се изтъпи, но към залез-слънце му се стори, че ще се измъкне. Нощта премина както предишната, с изключение само на това, че отгоре не мина никаква лисица. На сутринта той поднови кълването, макар почти да нямаше сили; гласовете и усилията на останалите престанаха повече да се чуват. Когато стана по-светло, той видя, че в резултат на дългите му усилия в снега над него имаше по-ярко петно, и затова продължи немощно да кълве. Снежните коне отвън продължаваха да галопират цял ден, ледената кора действително изтъняваше под техните копита и късно следобед човката му изскочи на открито. В него се вля нов живот и той закълва отново; малко преди залез-слънце издълба дупка, колкото да преминат главата и прекрасните му якички. Едрите му рамене бяха твърде широки, но сега можеше да се изхвърли отдолу, което му даваше четворно повече сили; ледената покривка бързо се натроши и не след дълго той изскочи от своя леден затвор и се озова на свобода. А малките! Редръф прелетя до най-близкия склон, изгълта набързо няколко червени шипки, после се върна до ледения затвор, закътка и затропа с крака. Отговори му само едно слабо „пиит, пиит“. Той загреба отънялата ледена покривка с острите си нокти, скоро я проби и от дупката с мъка изскочи Грейтейл^[3]. Но останалите, пръснати кой знае къде в преспата, не отговаряха и не даваха признаци на живот и Редръф се принуди да ги изостави. Когато напролет снегът се разтопи, телата им се показаха: кожа, кости и пера… нищо повече.