Ърнест Томпсън Сетън
Малкото бойно конче (1) (Приключенията на един заек)

I

Малкото бойно конче познаваше лично всички градски кучета. На първо място едно огромно кафяво куче, преследвало го безброй пъти, от което винаги се отърваваше, като се мушваше през дупките на някоя дървена ограда. След това, онова малко енергично куче, което също можеше да се провира през дупките. От него се измъкваше, като прескачаше един напоителен канал с отвесни стени и бързо течение, широк 20 фута. Кучето не можеше да се реши на такъв скок. Това беше истинско „лекарство“ против този неприятел и момчетата все още наричат мястото „скока на стария Джек“. Имаше обаче една хрътка, която скачаше по-добре от него. Тя не можеше да се провира през оградата след Джек, затова я прескачаше. Хрътката опитва няколко пъти смелостта на Бойното конче и Джек успяваше да се спаси единствено с бързия си бяг, докато се добереше до един от живите плетове, където хрътката се предаваше. Освен тях в града гъмжеше от малки и големи кучета, които също представляваха известна опасност, но които на открито не можеха да се мерят по бързина с него.

Всяка ферма извън града имаше куче, но Бойното конче се страхуваше само от едно дългокрако, свирепо, бързо и настойчиво черно куче, което на няколко пъти едва не донесе гибелта му.

На градските котки не обръщаше никакво внимание, в същност само веднъж-дваж го бяха заплашили истински. Един огромен котарак, горд с многобройните си подвизи, се беше промъкнал една лунна нощ до мястото, където се хранеше. Джек Бойното конче забеляза черния звяр със святкащите очи и миг преди да скочи, се извърна с лице към него, изправи се на задните си крака, изтегна се с цял ръст — широките му уши сега се вдигнаха с цели шест инча по-високо, — издаде едно силно „чър-чър“, което беше най-сполучливият му опит да изреве, скочи пет фута напред, падна точно върху главата на котарака и впи острите си нокти. Старият котарак избяга ужасен от странния двуног великан. Джек използува няколко пъти този трик, и то с голям успех, но два пъти резултатът беше твърде печален за него: първия път попадна на котка с малки котенца и спаси живота си чрез бягство, а втория връхлетя по погрешка върху един скункс^[1].

Най-опасният му неприятел все пак си оставаше хрътката и Бойното конче положително щеше да стане нейна жертва, ако не се беше случило едно необикновено приключение с щастлив край за него.

Хранеше се нощно време, тогава се навъртаха по-малко неприятели и беше много по-лесно да се крие. Една зимна утрин, след като се беше въртял цялата нощ из една копа люцерна, той тръгна през затрупана със сняг поляна на път за най-любимото си местенце, когато за зла беда срещна хрътката, тръгнала на разходка из покрайнините на града. Снегът и настъпващият ден не му даваха възможност да се скрие. Не оставаше нищо друго, освен да бяга по мекия сняг, което за него беше много по-трудно, отколкото за хрътката.

Превъзходните бегачи се спуснаха с всички сили напред. Те се носеха върху снега и всеки път, когато го докосваха с чевръстите си крака, във въздуха се вдигаха малки бели облачета: „пъф-пъф-пъф“. Всичко беше в полза на кучето: празният стомах, студеното време, мекият сняг, докато заекът се беше натъпкал до насита с люцерна. Краката му пуфкаха из снега така бързо, че във въздуха се появиха по няколко снежни облачета едновременно. Преследването продължи на открито. Наблизо не се виждаха никакви приятелски плетища, а всеки опит на Джек да се добере до някоя ограда беше остроумно осуетяван от хрътката. Ушите му не стърчаха вече така бойко, сигурен белег за снижен дух и за умора, когато изведнъж щръкнаха отново подобно на вдигнати нагоре знамена като от някакъв внезапен прилив на енергия. Бойното конче напрегна всички сили да се добере до плетищата не на север, а на изток, през откритата равнина. Хрътката го последва и след 15 ярда Джек побягна встрани, за да обърка жестокия си преследвач. Още при първото отклонение обаче отново се обърна на изток и така, като криволичеше и хитруваше, се насочи право към следващата ферма, която имаше много висока ограда с дупка, където минаваха кокошките и където живееше другият негов омразен неприятел — голямото черно куче. Един плет задържа хрътката само за миг, но и това беше достатъчно за Джек, за да се промуши през дупката и да се сгуши в единия край на двора. Хрътката връхлетя върху ниската врата, прескочи я и се озова точно сред кокошките, които се разхвърчаха и разкудкудякаха. Заблеяха силно овце. Техният законен пазител — голямото черно куче, се втурна на помощ. Бойното конче се пъхна обратно през дупката, през която беше влязъл. От кокошарника зад него се разнесоха ужасни звуци на давещи се кучета, а не след дълго се чуха и човешки гласове. Той не разбра, нито пък направи опит да научи как завърши всичко това. Чудно наистина, но оттогава бързата хрътка от Нючъсен не го безпокоеше повече.