Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Aftershocks, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 44 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2011)
- Разпознаване и корекция
- White Rose (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- smarfietka (2012)
Издание:
Катрин Каултър. Особен урок
Американска. Първо издание
ИК „Коломбина“ ООД, София
ISBN: 954-706-011-2
История
- — Добавяне
Глава четвърта
Той не й се обади седмица и половина.
Джордж пъхна ключа и чу, че телефонът звъни.
— Хайде, проклето ключе такова! — ядоса се тя, защото не можа да го превърти от първия път.
Вдигна слушалката на четвъртото позвъняване. Беше задъхана, защото се връщаше от сутрешния си крос.
— Ало?
— Здравей, Джордж… — най-после гласът, който очакваше вече седмица и половина. — От крос ли се връщаш?
— Само три километра — въздъхна тя и се отпусна в стола.
— Тичаш ли?
— Да.
— Защо не идваш на басейна? Нали щеше да станеш по-добра до Коледа?
— Вече плувам сутрин.
— Защо?
Искаше да е спокойна и да му покаже, че знае как да се държи с мъжете. Ала не успя и се сопна:
— Що за въпрос?! Какво си въобразяваш, че тичам подир теб ли? Хич и не си мисли… — Джордж млъкна, защото чу смеха му и след малко попита: — Какво има? Защо се смееш?
— Взех билети за симфоничен концерт утре вечер. Свободна ли си?
— Трябва да проверя — с леден глас отвърна тя. Шумно разлисти страниците на телефонния указател и промълви: — Да, свободна съм.
Елиът се усмихна доволно.
— Чудесно! Ще ме вземеш ли? Колата ми е на ремонт. Ще те чакам към седем.
— Добре. Какво да облека?
— Дълга рокля. Не закъснявай.
— Аз никога не закъснявам — заяви Джордж и той отново се засмя.
Когато затвори телефона, тя погледна снимката на котка на стената срещу нея и каза на глас:
— Хванах се на въдицата…
След това се обади на Ранди и му съобщи, че за съжаление срещата им в пицарията следващата вечер се отменя.
Елиът четкаше смокинга си, когато точно в седем на вратата се позвъни. Той слезе да отвори с блеснали от нетърпение очи — Джордж сигурно изглеждаше чудесно!
Отвори вратата и онемя. Тя беше с бледозелена рокля от мека шумяща коприна — раменете й бяха голи и роклята й се държеше на една тъничка лента, чиито краища потъваха в средата на деколтето. Косата й беше вдигната и само малки къдрички се виеха над ушите и по врата й. Колието и мъничките й обеци бяха от диаманти. Носеше черен шал, преметнат на ръка.
— Влез, заповядай. Изглеждаш чудесно!
— Благодаря.
Джордж го огледа и каза на свой ред:
— Ти също.
— Благодаря, госпожице. Заповядай в скромното ми жилище.
— Не е чак толкова скромно — забеляза тя и хвърли поглед към широките красиви стълби, които водеха към втория етаж.
— Сам съм ремонтирал къщата. Ела да видиш хола.
Прозорците бяха със стъклопис, стените и тавана — облицовани с дърво. Преди да влязат в хола, минаха през обширно преддверие, където вероятно някога са раздавали коледните подаръци на прислугата.
— Колко евтин и грозен е модерният свят — промълви Джордж, вдигнала поглед към високия осмоъгълен таван. От ъглите му надничаха къдрокоси усмихнати ангелчета.
— Това тук е само за гости. Аз живея предимно на втория етаж. Там има голяма спалня, а най-голямата стая съм нарекъл „пещерата“. Тапетите й са старите, оригиналните, запазих и библиотеката, а в камината можеш да опечеш цяло прасе. Ела в кухнята да пийнем нещо преди тръгване.
— Имаш ли минерална вода „Перие“? Не пия алкохол.
— Диета ли пазиш? Или поради религиозни съображения?
— Не е полезно за здравето. А аз държа на него.
— Браво на теб! Сигурно ще тичаш и когато станеш на деветдесет…
Кухнята, за разлика от всичко останало, беше обзаведена съвсем модерно. Домакинските уреди от метал и огнеупорно стъкло блестяха.
— Всякакви улеснения за жената, която се грижи за къщата… — Елиът отвори огромния пълен хладилник, взе бутилка „Перие“ и се огледа за отварачка. — Милдред непрекъснато размества — въздъхна той и започна да отваря чекмедже след чекмедже.
Най-сетне намери отварачката. Наля „Перие“ на Джордж, а на себе си — чаша вино.
— Наздраве, Джордж! Радвам се, че отново сме заедно.
— Знаеш ли какво, ти си един жесток човек — обяви тя.
— Кой, аз? — Елиът вдигна учудено вежди и я погледна насмешливо. — Не те разбирам.
Джордж усети, че потъва в зелените му очи, изпъстрени със златни точици.
— Извинявай, какво каза? — едва чуто попита тя. Гърлото й беше пресъхнало, а лицето й пламтеше.
— Защо мислиш, че съм жесток?
— Има неща, които не мога да си обясня.
— Така ли? И кои по-точно?
— Всъщност не е ли време да тръгваме?
Той кимна.
— Време е. Не искам да закъснеем за Малер. Надявам се, че няма да бъдем обсадени от твои почитатели.
— Едва ли. Още не са научили за теб.
Джордж заспа на втората част на симфонията, склонила глава на рамото на Елиът. Меката й коса гъделичкаше врата му, гърдите й докосваха лакътя му. На него не му се спеше, но и не чуваше музиката. Той взе ръката й в скута си. Загадъчна жена…
Чуха се ръкопляскания и Джордж се събуди.
— О, свърши ли?
Елиът стисна ръката й.
— Сънува ли нещо хубаво?
— Не хърках, нали?
— Е, не силно…
Той я наметна с шала, като за миг задържа ръка на голото й рамо. Тя потръпна и се облегна на гърдите му.
— Джордж, само не тук — прошепна Елиът.
Във фоайето видяха доктор Торнтън и жена му Дорис. Елиът ги запозна.
— Ама ние бяхме заедно на пикника! — възклик на Дорис. — Госпожицата спечели мача!
— И счупи очилата и самочувствието ми — добави Елиът.
— На симфоничен концерт мога и да заспя, ала на волейболен мач — никога! — заяви Джордж с най-ослепителната си усмивка.
— Лицето ви ми е толкова познато! Не искам да ви притеснявам, но… — взря се Дорис в Джордж.
— Ами тогава не я притеснявай — засмя се Дейвид. — Отиваме на вечеря в „Айви“. Елате с нас.
Елиът погледна Джордж.
— Рано ли ще ставаш утре?
— Да. В шест. Заминавам за Лос Анджелис. Делничните дни съм доста заета.
Дорис изведнъж засия.
— Знам коя сте! Вие сте модел!
— Да, така е — сдържано отвърна Джордж. — И понякога, както тази вечер, искрено съжалявам за това.
Решиха да вечерят заедно следващата седмица, а когато се разделиха, Дорис сподели с мъжа си:
— Страхотна е, нали?
— Не знам — усмихна се Дейвид. — Какво толкова — красиво лице и съвършена фигура!
— Ама че си и ти — усмихна се в отговор съпругата му.
Джордж спря Есмералда пред дома на Елиът.
— Искаш ли да те изпратя? — попита тя.
— Искам.
— Симпатична двойка са, нали? — отбеляза Джордж.
— Да. Утре ли се прибираш?
— За съжаление ще се върна чак в петък следобед.
Той я погледна. Беше напълно сериозен. Изгаряше от желание да я люби, докато и двамата останат без дъх.
— Искам да те видя в петък вечерта. Какво ще кажеш?
— Ами… добре.
Елиът докосна лицето й.
— Джордж, ела… — промълви той и я придърпа в прегръдките си.
Тя се чувстваше и възбудена, и смутена. Притисна я и топлият му дъх се плъзна по устните й.
— Целуни ме, моля те — прошепна Джордж и стъпи на пръсти.
Елиът погледна притворените й очи и докосна стиснатите й устни. Те бяха меки и нежно се разтвориха. Езикът му се плъзна между зъбите й. Желаеше я с цялото си същество — така, както не бе желал никоя друга жена. Тя потръпваше и само след миг обви врата му с ръце и отвърна на целувката му със същата жар.
Ръцете му се плъзнаха към бедрата й. Лекичко я повдигна и я притисна още по-силно към себе си. Искаше да прекара с нея цялата нощ, а не само няколко часа.
Джордж се олюля и той прошепна до слепоочието й:
— До петък вечер.
— Чувствам се толкова… странно — тихо рече тя.
— Знам. Аз също. Ще те изпратя до Есмералда — отвърна Елиът и погали врата й.
Когато стигнаха до колата, той отвори вратата, но Джордж го погледна с копнеж и промълви:
— Моля те…
И Елиът отново я целуна жадно и ненаситно.
— Значи — петък — повтори той и с усилие я откъсна от себе си.
Изпрати с поглед колата. И Елиът тръпнеше като нея. Беше му приятно, че и тя се чувства като него.
Джордж стоеше насред спалнята си, клатеше глава и повтаряше:
— По дяволите! По дяволите!
После извади една черна рокля с дълги ръкави от гардероба. Черно подхождаше на настроението й. Защото то бе мрачно. Сложи си златна верижка на врата и закопча златистия си колан.
— Родена си под лоша звезда — заяви тя на образа си в огледалото. Среса назад коси и втъкна в тях две златни гребенчета. Колебаеше се дали да не звънне на Елиът и да му обясни, че е все още в Лос Анджелис, ала се отказа. Толкова силно желаеше да го види въпреки… въпреки всичко.
Той пристигна навреме. Изглеждаше чудесно в тъмния си костюм.
— Сега е твой ред да разгледаш къщата ми. Е, не е толкова изискана като твоята.
— На мен ми харесва — рече Елиът, без да откъсва очи от Джордж.
Холът й беше дълъг и доста тесен, дамаската на мебелите — на цветя, а по стените висяха съвременни картини и графики. Срещу камината имаше мек и удобен диван. Кухнята бе отделена от малката трапезария с дълъг плот. Джордж му показа трите стаи, едната от които бе кабинет. Спалнята й бе обзаведена в боядисани в бяло тръстикови мебели, а леглото й беше огромно. Елиът умишлено не задържа погледа си върху него.
— Обичам дървените подове — подхвърли той. Учудваше се на припряността й. Наметна я с черната кадифена пелерина. — Гладна ли си?
— Да — усмихна се тя.
— Ще вечеряме в „Ондайн“. Нощта е ясна и гледката ще бъде прекрасна.
Джордж кимна и мълчаливо го последва към ягуара. Седалките бяха тапицирани с фин светлосив плюш. Колата беше също така изискана като него. Стилът му бе доста по-сдържан от нейния.
Приближаваха моста Голдън Гейт. Тя гледаше през прозореца. Елиът взе ръката й и усети как мускулите й се стягат. Но въпреки това не я пусна.
— Как беше в Лос Анджелис? — попита той.
Джордж въздъхна.
— Пълна лудост. Бен, Клайд и аз…
— Бен приятел ли ти е или мениджър?
— И двете. Знаем се от много години. От самото начало. Клайд е фотографът. Чувал ли си за козметичната фирма „Брейдън-Тайрол“?
— Разбира се. За тях ли ще снимаш?
— Не само това. Фирмата има клон на западното крайбрежие в Лос Анджелис. С Бен се срещнахме с вицепрезидента и обсъдихме рекламата. Нали знаеш за кампанията „Чарли“?
Елиът кимна.
— Подписах тригодишен договор. Решиха, че името ми е хубаво, и около месец ще рекламирам като Джорджина по телевизията, на плакати и в списания.
— Браво на теб, Джордж! — възкликна той. — Ти си знаменитост! Заслужава да се почерпим с най-хубавото шампанско.
— Благодаря ти. Лошото е, че ще се налага доста да пътувам. Но поне повечето от рекламните снимки ще са в Щатите.
Елиът й зададе още няколко въпроса. Гласът му беше мил и внимателен и на нея й беше приятно да му отговаря.
— Другата седмица ще бъда в Бостън — спомена той. — Има конференция.
— Цялата седмица ли? — попита тя сподавено.
Елиът се усмихна, доловил вълнението й.
— От неделя до четвъртък.
— Е, добре, защото аз ще трябва да замина за Далас.
Той спря пред „Ондайн“. Момчето на входа на ресторанта отвори вратата на колата и каза:
— Добър вечер, господин докторе.
— Често ли идваш тук? — попита Джордж.
— От време на време.
Масата ги чакаше — с изглед към Сан Франциско. Елиът поръча бутилка „Дом Периньон“ и я попита:
— Ще пийнеш ли една чаша? Нали ще празнуваме?
— Да.
Той се облегна и я загледа. Тя не вдигаше очи от чинията си.
— Надявах се, че тази вечер ще празнуваме по няколко повода — тихо рече Елиът с усмивка. Джордж сепнато вдигна глава и го погледна учудено. Той отвори ръката си с дланта нагоре. — Хайде, Джордж, дай ми ръката си… — тя отпусна пръсти в дланта му и Елиът продължи: — Приятно ми е да те докосвам… — погали пръстите й и сякаш отново я усети в прегръдката си, притиснала жадни устни в устните му. — Джордж, има ли нещо? — какво да му отговори, какво! Слава богу в този миг донесоха шампанското. — За твоя успех — чукна той чашата си в нейната.
Тя пийна няколко глътки и остави чашата на бялата покривка.
— Благодаря ти.
— Обичаш ли фазан? Много хубаво го приготвят.
Джордж кимна. В този момент й беше все едно какво ще яде. Елиът поръча, а тя отиде до тоалетната. Поседя пред огледалата десетина минути, после се върна на масата.
Той се загледа в бледото й лице — какво ли я измъчваше… Джордж не вдигаше очи.
— Джордж, държиш се някак странно. Кажи ми защо.
— Много съм… уморена.
Без да откъсва поглед от лицето й, Елиът тихо рече:
— Не е необходимо да ме лъжеш.
Тя наистина се чувстваше уморена, уморена и ядосана.
— Аз не лъжа… — срещна очите му и премигна. Почувства се глупаво, защото долови доволството в погледа му.
— И друго какво не правиш?
— Друго… друго — трябваше да остана в Лос Анджелис, ама…
Той се усмихна. Разбираше, че Джордж се смущава от него, а това му беше приятно. А също така означаваше, че тя едва ли е толкова опитна в любовта, както му се бе сторило отначало.
— Джордж, чуй ме — подхвана усмихнато Елиът, — това, че съм те поканил на вечеря, не означава, че трябва да приключим в леглото — тя го погледна слисано и се задави с парченцето хляб. — Ако ти ме беше поканила на вечеря, предполагам, че би ми казала същото, нали?
— Нищо не разбираш! — избухна Джордж. — Аз не мога!
— Не можеш да ме поканиш на вечеря ли?
— Стига си се шегувал, моля те!
— О, ето я и вечерята! — той погледна към сервитьора. — Всъщност как се запозна с доктор Хансен?
Тя се усмихна. Дали пък доктор Хансен не й беше любовник?
— За малко да ме ограбят в Сентрал Парк. Ранди ме спаси. Бяха двама. Но мен нали ме бива по джудо — засмя се Джордж, — а той изглежда доста як. Така че ония двамата бързо се отказаха и избягаха.
— Доктор Хансен студент ли беше?
— Да, четвърта година.
— Какво си правила сама в Сентрал Парк?
— Тичах.
— Дори и в Голдън Гейт Парк не бива да тичаш сама! Ясно ли е?
Тя бе изненадана, ала и поласкана от загрижеността му. Може би нямаше да й се разсърди, може би… Джордж хапна една скарида от салатата и тържествено заяви:
— Добре. Обещавам! Бил си в Колумбийския университет, нали? — попита тя след малко.
— Да. А специализирах в Презвитерианския.
— Разкажи ми. Ранди разправя такива ужасии, да ти се смрази кръвта.
Елиът се съгласи и докато вечеряха, й разказа за най-ужасната година от живота си.
На връщане се посмяха на историята за пияницата, който се бе съблякъл в спешното отделение, за да се облекчи в чешмичката фонтанче.
Приближиха дома й и тя отново се притесни. Той се правеше, че не забелязва. Спря на алеята пред вратата, изгаси мотора, но не слезе от колата.
— Джордж, имам чувството, че си доста притеснена. Нямам намерение да те пипна дори с пръст, успокой се.
— Не, не съм притеснена… за това. А за други неща.
— Добре тогава. Искаш ли да поседим малко в колата? — тя го погледна някак особено. — Вече съм стар, за да се любя в кола.
Джордж знаеше, че трябва веднага да слезе и да се прибере с достойнство, ала направи голямата грешка да го погледне.
— Очите ти са разсъбличащи — промълви тя и го погали по лицето.
— Ами тогава ще ги затворя.
— Не искам да си мислиш, че съм, че съм…
— Че ме прелъстяваш ли? И през ум не ми е минало. Какво ще кажеш — да си поговорим, а?
— Не…
Елиът протегна ръка и хвана една от къдриците, които падаха по раменете й — мек и топъл кичур.
— Боядисваш ли си косата?
— Не, разбира се, че не!
— Има начин да разбера дали казваш истината.
— Как? Ще проверяваш корените ли?
Той въздъхна и закачливо подръпна къдрицата…
— Джорджина Хатауей, много скоро ще те разгадая, да знаеш! — Джордж се наведе към него. Елиът нежно целуна крайчеца на устните й, скулите й и върха на носа. Плъзна ръка по врата й и прошепна: — Напрегната си…
— Не, не съм. Глупава съм… — отдръпна се и го погледна в очите, опряла гърди в неговите. — Целуни ме…
Той взе лицето й в ръце и притисна устните си в нейните, омаян от топлия й дъх. Тя откликна на целувката, но Елиът се въздържа и въпреки силното си желание да плъзне ръце по цялото й тяло, ограничи ласките си само върху косата й. Когато отлепи устни, Джордж дишаше учестено.
— Госпожице, да не би да се връщате от маратон?
Гласът му бе закачлив и тя се сгуши до рамото му. Той не можеше да я разбере. Протегна бавно ръка и я сложи на сърцето й. То биеше силно. За негова изненада Джордж тутакси се отдръпна.
— Трябва да се прибирам!
Елиът се усмихна.
— Както вече казах, много скоро ще те разгадая… — той отвори вратата на колата и усети силното биене на пулса си. — Вече не съм млад за такива емоции — промърмори едва чуто и се обърна. Тя беше приближила входа на дома си. Елиът я настигна и взе ръката й. — Лека нощ, Джордж. Прекарах много… интересно… Поздравявам те още веднъж.
— Благодаря — тихо отвърна тя.
Той я погледна сериозно.
— Искам пак да се видим. Какво ще кажеш за другия петък?
Лицето й се озари като коледно дърво.
— Да! Тогава ще съм се върнала от Далас.
— Добре — потупа я Елиът по бузата. — Ще ти се обадя и ще вечеряме с Дейвид и Дорис.
Той се качи в колата и на път за къщи си каза, че въпреки начина, по който се държеше с него, Джордж беше едно много мило и приятно момиче.