Катрин Каултър
Особен урок (12)

Глава дванадесета

— Обещах ти малка лудница — имаш я — прошепна Джордж на Елиът.

Той я настани на стола й на масата в трапезарията и тихо отвърна:

— Една много приятна лудница.

Петте дечица бяха във вихъра си и в един миг Елиът се зачуди дали да не смени чашата с вино с чаша уиски. На масата имаше храна за цял батальон, но Джордж го увери, че така било винаги, когато семейството й се събере.

Тами, съпругата на Дерек, следеше как се хранят трите им деца. Висока, леко закръглена, чернокоса жена, тя не обръщаше внимание на шума, който вдигаха децата. Големият брат Дерек беше едър атлетичен мъж на около трийсет и пет и притежаваше открития характер на сестра си. Той се провикна:

— Спокойно, Елиът! Или ще свикнеш, или ще караш ски от зори до мрак, за да избягаш от тези ангелчета.

Елиът се усмихна и попита:

— Джордж ми каза, че се занимаваш с бизнес. С какво по-точно?

Джейсън Хатауей, средният брат, който беше слаб, малко попрегърбен, но с красивите виолетови очи на Джордж, тутакси прихна:

— Няма да повярваш. С тоалетни!

Жена му Айрин го сръга.

— Не го слушай, Елиът. Дерек е дизайнер и консултант за бани и кухни във футуристичен стил.

— Казваме му ЧБК — Човекът Баня и Кухня! — обади се Тод.

Дюк Хатауей вдигна ръка за тишина и за голямо учудване на Елиът дори децата замълчаха.

— Елиът, преди да научиш още подробности за нашата фамилия, искам да изразя общата ни радост, че дойде да ни гостуваш! — той погледна Джордж с усмивка и добави, вдигайки чашата си: — Наздраве! За приятната ваканция без счупени крака и ръце!

— Имаме си доктор и от нищо не ни е страх — заяви Тод. — Умна е нашата Джордж, мисли за всичко! Ала трябва май да стъпи на земята. Славата я е позамаяла, нали?

— Не знам, братко — обади се Джейсън, — но по телевизията те гледаме да играеш бейзбол най-вече заради рекламите!

Госпожа Хатауей се усмихваше на шегите и закачките и по едно време се обърна към Елиът:

— Децата си остават винаги деца. Толкова се радвам, че сме всички заедно…

— Разбрах от Джордж, че всяка година идвате тук на ски.

— Да. Купихме виличката преди десетина години.

— Не бих я нарекъл „виличка“… — Елиът огледа просторната трапезария.

— Е, да, къщата не е малка. Трябва да сме благодарни на Дюк. Той винаги е казвал, че трябва да се мисли и за внуците. Петте спални са винаги заети, а Тод и Джордж още не са женени. Вашето семейство голямо ли е?

— Имам една сестра — Линди, три племенника и племенничка. Така че съм свикнал с деца.

— Засега са кротки. Обаче като се развихрят…

— Госпожо Хатауей, с Джордж доста си приличате.

— Казвай ми Дороти. Намирам, че тя е много по-хубава от мен. Наследила е ръста и фигурата на баба си. А колкото до качествата й на добър финансист — никой не знае от кого са наследени.

— Да. Предложи ми да се грижи за моите инвестиции.

— Аз бих се съгласила. От три години съветва баща си и мен. Дерек отначало се отнесе пренебрежително, но от Тами разбрах, че напоследък обсъждал по телефона всяка по-голяма сделка със сестра си. Тами е медицинска сестра и се надява скоро пак да започне работа. Дерек спори доста с Джордж по въпроса за еманципацията на жените и трябва ли да работят, а други да се грижат за децата им. С Тод вече се познаваш, нали? С Джордж сте били на негов мач.

— Да. Само дето не ми каза, че брат й играе в отбора.

Дороти се засмя.

— Обичате ли бейзбола?

— Не особено… Ала започвам да свиквам.

— Моите деца винаги са спортували много.

— Не и плуване.

— Да. Джордж ми каза, че напоследък напредвала. Голфът беше силата на Джейсън, но после се влюби в компютрите. Все още е добър скиор.

— Джейсън програмист ли е?

— Да. Има своя фирма.

Елиът се усмихна.

— Тук всички са преуспяващи.

— Да. И това много ме радва. Да се чуди човек откъде се взеха тези деца — аз съм само една фермерска дъщеря.

— Ала под фермата сигурно е имало петрол!

— Май основната заслуга е на Дюк.

— Едно нещо не разбирам — наведе се Елиът към Дороти и тихо добави: — Джордж е много красива. Но това не я блазни. Всеки път, когато някои спомене красотата й, тя маха пренебрежително е ръка и казва, че това е важно за работата й и нищо повече!

— Не разбираш защо мисли така ли?

— Откровено казано — не. Все пак красотата би трябвало да й дава голямо самочувствие.

— Баба й Камила — моята майка — беше много красива. Почина преди няколко години на осемдесет — и пак беше хубава. Докато Джордж беше дете тя непрекъснато я съветваше. Вирнеше ли си носа, майка ми веднага я смъмряше. А и не забравяй за братята й. Те се интересуват повече от момчешките й качества, отколкото от красотата. Не гледат на нея с твоите очи. Или с очите на непознати.

— Сигурно…

— Баба й много ни липсва — тя беше наистина голяма дама.

Дороти се пресегна да налее мляко в чашата на едно от внучетата си.

Джордж използва момента и прошепна на Елиът:

— Разказа ли ти колко сме велики?

— Неотразими сте. До един!

— Сигурно и майка ти е като нея. Само хвали умния си син.

— Че да не е лъжа? — престори се на възмутен Елиът.

— Ама че си устат!

— Такъв съм си. Затова по-добре мълчи.

— Доктор Малори — обади се Тами, — вие сте шеф на рентгенологично отделение, нали?

— Елиът, моля. Тами, разбрах, че си медицинска сестра.

— Да… — тя хвърли поглед към мъжа си. — Догодина се връщам на работа.

— Тами, виж какво, децата имат нужда… — подхвана Дерек.

— Хайде да сключим примирие поне до края на вечерта — предложи Дюк.

— Във вашето семейство няма скука — обърна се Елиът към Джордж.

— Важното е да се издържи — засмя се тя. — Какво ще кажеш за Мариана? Тод за пръв път крие момиче от мен.

Мариана Хамънд беше красива и много мълчалива. Вероятно я притесняваше олелията около нея.

— Май плейбоят този път е сериозен — подхвърли Елиът.

— Мариана, къде се запозна с моето братче? — обърна се Джордж към брюнетката.

Момичето сведе тъмнокафявите си очи.

— На един благотворителен бал. Тод беше почетен гост.

— Виж го ти — уж на благотворителен бал, а всъщност ухажва хубавите момичета.

— До едно, Джордж — засмя се Тод.

Всички се засмяха. Но в този миг Мариана плисна останалото на дъното на чашата си вино върху ризата на Тод. Той извика, скочи от стола, а децата прихнаха в неудържим смях.

— Само така, Мариана — усмихна се господин Хатауей. — Да ти налея още вино?

— Татко, ти на кого си приятел? — възмути се Тод.

А Мариана отговори:

— Да, благодаря.

Елиът очакваше, че след вечеря ще настъпи известно спокойствие, ала, макар децата да си легнаха, все още цареше празнично оживление. Той седна с чаша кафе до Мариана и я попита:

— И твоето семейство ли е голямо?

— Не, аз съм единствено дете.

— В Сан Франциско ли живееш?

— В Мил Вали.

На пода до тях Джордж и Джейсън играеха на канадска борба.

— А с какво се занимаваш?

Мариана сви рамене.

— С нищо.

— О… — Елиът не знаеше какво да каже и отпи от кафето.

— Джордж е толкова хубава — въздъхна Мариана. — Нищо, че е облечена с джинси, фланелка и с тези… лилави чорапки на розови пантери. Пак е хубава!

Ако не друго, Мариана очевидно беше доста откровена.

— Тя има слабост към оригиналните три четвърти чорапи.

— Дерек, веднага ме остави! — чу се писъкът на Джордж.

Дерек я беше вдигнал над главата си и се приближаваше към Елиът.

— Можеш ли да я хванеш? — засмя се той и хвърли сестра си към Елиът, който скочи на крака, сграбчи Джордж и се изтърколи заедно с нея на пода.

Джордж веднага стана, но Елиът продължаваше да лежи, свит на кълбо.

— Какво направи? Виж какво направи! — уплашено викна тя на брат си. — Лошо ли ти е, Елиът?

Той не можа да се сдържи и се засмя.

— Как не те е срам! — възнегодува Джордж. — Изкара ми ума! Що за шега!

— Сега разбра ли какво ми беше, когато се чувстваше зле? — усмихна се той.

В полунощ Дюк Хатауей обяви края на вечерта.

— Утре ще ставаме рано. Закуската е в седем и после — на пистата.

— Ще има ли от любимите ти палачинки с боровинково сладко? — попита Джордж.

— Да. И много наденички за големите момчета.

— За Дерек — половин грейпфрут. Напълнял е — заяви Джордж.

— А на твоите ребра мога да изсвиря „О, Сузана…“! — не остана длъжен брат й.

Елиът изпрати Джордж до стаята й.

— Тод и Мариана са още в хола. Няма ли да влезеш да пием по чашка?

Той приглади косата й зад ушите и тихо каза:

— В тази къща — въздържание. Лека нощ, мила. Приятни сънища!

— Пъзльо — прошепна Джордж. — Това не може да бъде „лека“ нощ!

 

 

Снегът блестеше от слънчевите лъчи, а въздухът бе кристалночист. Боровете бяха отрупани със сняг. Джордж караше пред Елиът в червен екип, който очертаваше стройното й тяло. Тя му махна и направи пълен завой на триста и шейсет градуса.

— Детски номера — засмя се той и направи същия завой.

— Бива си те като скиор — засмя се Джордж.

— Благодаря.

— Освен това ми харесваш! — погледът й се плъзна по синия му екип.

— Чакай да ме видиш със зеления екип — същият цвят като очите ми.

— Ах, че си самовлюбен! Искаш ли да обядваме? Мама и татко вече отидоха в хижата.

Двамата подпряха ските си до вратата на планинската хижа и влязоха. Елиът попита Дороти.

— Къде са децата?

— На детската писта. Редуваме се да ги пазим.

Джордж отиде до голямата камина, за да си стопли ръцете. Елиът я последва, а тя се обърна и го попита:

— Мисли ли за онова, в самолета…

— Да не би да искаш пак да се усамотим в тоалетната?

Тя го погледна някак тъжно.

— Разбирам, Джордж — стана сериозен той, — но ми дай време.

Как да й каже, че беше толкова стар, че можеше да е големият й брат, но не и съпруг…

Тя се усмихна и попита:

— Искаш ли следобед да отидем при децата на тяхната писта?

— Да. А утре ще те науча как най-бързо да се спускаш.

Трите деца го слушаха много внимателно и изпълняваха всичко, което кажеше.

— Децата не знаят що е страх — заяви Джордж.

— Виж Кати — посочи Елиът дъщерята на Джейсън. — Хайде, Кати, наведи се. Направи рало!

Джордж го гледаше и си представяше децата, които биха имали. Как махат ръчички, пищят и се търкалят в снега с родителите си…

— Джордж, какво си се замислила?

— Ами… Мисля си разни неща.

— За моите сделки в Санта Барбара ли?

— Точно така. Дори имам предложения.

— Аз пък казах на Маги, че ти искаш само жените да забогатяват.

— Кога я видя?

— Миналата седмица. За да й се извиня, че извиках Дейвид, а не нея. Тя смята, че ти имаш нещо против това Дейвид да те преглежда, а аз й обясних за отношението ти към успеха на жените и че това няма нищо общо със стеснителността.

— Дейвид преглежда ли ме?

— Малко — излъга той.

— Наистина ли? Как ще го погледна сега?

— Ами той… не преглежда лица, така че спокойно можеш да го погледнеш…

Тя му направи марка и Елиът падна в близката преспа сняг.

— Малори, ще си платиш за това!

Той стана и попита засмян:

— Как? Ще извикаш лекарка, която да ме лекува ли?

Само след миг на пистата настъпи невъобразимо веселие, защото Елиът предложи на трите деца да участват в бой с топки срещу него и Джордж.