Дикси Браунинг
Взривена тишина (6)

Шеста глава

По обратния път Клемънт трескаво прехвърляше през ума си всевъзможни начини да задържи Марта, да не й позволи да замине. Не можеше, разбира се, да я спре със сила, но знаеше, че се нуждае от присъствието й, за да проумее какво се случва в момента с него. Защото тя бе в основата на промяната. Как да я задържи?

„Хайде, Барто, систематизирай нещата. Наблюдавай, анализирай, обобщавай наличната информация. Виж първо кои са предимствата и силните ти страни“, каза си той.

Бръчката между веждите му стана още по-дълбока. Накрая с раздразнение реши да изброи първо недостатъците и слабите си страни. Това поне щеше да стане лесно и бързо.

Първо, имаше проблеми с общуването. През последните дни беше направил забележителен прогрес, но все още не се справяше достатъчно добре.

Второ, възбуждаше се всеки път, когато се озовеше близо до нея. Този факт ужасно го притесняваше, да не говорим какво би станало, ако Марта научеше за състоянието му! Във всеки случай, нямаше да се преизпълни с доверие към него.

От трето до седмо, никоя жена не би харесала мъж като него, дрехите му бяха небрежни и измачкани, нуждаеше се от подстригване и бръснене, а проклетите очила му придаваха вид на късогледа жаба. Когато успееше да ги намери, разбира се. Дори не искаше да си представи как изглежда, докато се препъва безпомощно без тях.

И тогава се сети. Очите. Очилата. Тя самата беше казала, че не иска да си тръгне и да го остави безпомощен. Не! Това би било нечестно.

Клем вървеше, потънал в мислите си, и не усети как ускорява ход, сякаш все по-забързващите се крачки на дългите му крака щяха да му помогнат да настигне отговора на всички въпроси.

— Хей, бързак, защо поне не оставяш знаци по пътя? Ако не се прибера до края на седмицата, изпрати някоя спасителна служба да ме издири из сокаците. Или още по-добре, обади се на Хюбърт. Той поне винаги знае къде да ме открие.

Клемънт спря и изчака Марта да го настигне. Лицето му пламна по-ярко от огнените есенни листа наоколо и той замънка извинително.

— Въпросът е в стълбището. Искам да кажа, че не обичам асансьорите. Девет са, а три до апартамента. Етажи те, искам да кажа. Но не е само това. Напоследък се катеря много. Из планината, имам предвид. Не цялата наведнъж, разбира се. Само на части.

— Е, в такъв случай, не бих искала да ти бъда. Ох! В тежест — изпъшка Марта. — Просто изпрати някой санбернар да ме прибере по-късно. Ох! Или по-добре, ако намериш магаренце.

— Ти си изтощена до смърт.

— Не съм чак изтощена до смърт! Но ме прободе под лъжичката.

— Лъжичката? Каква лъжичка?

— Уморена съм! Капнала! Разбита! — тя притисна ръка към далака си, а Клемънт затвори очи и се нарече с всички обидни думи, които успя да измисли в момента.

— Седни на тази скала — хвана я за ръката и я заведе до един излъскан камък, потънал в легло от паднали листа. Тя се отпусна на него и отново му заприлича на изящна нимфа. Клем застана на колене пред нея. — Дишай нормално! — нареди й. Гласът му бе станал дрезгав от загриженост.

— Клемънт, дали може да отворим млякото? Прежадняла съм.

В усърдието си да й угоди той се спъна.

— Съжалявам, че нямам чаша. Ти пий първа. Изпий го цялото, ако искаш.

Марта се разсмя и на него му се стори, че гъстата гора наоколо връща ехото от този прекрасен звук. Наблюдаваше я как с усилие надига четирилитровата кутия с мляко и опъва шията си назад. Не можеше да откъсне поглед от извивката на гърдите й и от леката сянка, която миглите хвърляха по гладката кожа на лицето. Когато дойде отново на себе си, той си даде сметка, че Марта му подава кутията. На горната й устна се бяха образували мустачки от мляко.

— В какво си се загледал така? — запита тя и отпусна тежката кутия на земята, защото той продължи да не реагира на протегнатите й ръце.

— За подчертаването на цветовете чрез съпоставянето им. Мляко върху розова кожа. Или в червено глинено гърне. Или върху дървен под. Художниците често използват тези прийоми, за да постигнат по-голяма достоверност при изобразяването на специфични оттенъци на кожата. Кое кара небето да ни се струва толкова синьо, след като в него липсва какъвто и да било син пигмент? Тайната е единствено в топлата слънчева светлина, която стига до нас, филтрирана през слоевете на атмосферата.

— И какво предизвика цялата тази лекция? — попита кротко Марта.

Клем премести поглед от устните към очите й и после обратно към устните.

— Млякото. Около устните ти.

Връхчето на езика й се стрелна по устната и остави влажна следа. Клем изведнъж изпита затруднения с дишането и нервно се размърда.

— Престани да ме гледаш по този начин! Нещо не е наред или що?

— Марта, ъ-ъ… Обичаш ли да се целуваш?

Тя за малко не падна от камъка.

— Какво дали обичам?

— Извинявай, не биваше да те питам.

— Така е, но вече го направи. Аз пък искам да знам, защо?

— Какво защо?

Тя рязко се изправи и ритна, без да иска, кутията с млякото, която се търкулна надолу по пътеката.

— Какво става с теб, Клемънт? В началото не можеше да говориш изобщо, после започна да рецитираш като по учебник лекции на най-различни теми, а сега звучиш като някой… Не знам как да го нарека! На колко години си?

— Тридесет и две и четвърт — той също се бе изправил, а на лицето му бе изписано огромно притеснение. — Не биваше да ти задавам подобен въпрос.

— Достатъчно си възрастен, за да го знаеш. Мъжете не ходят нагоре-надолу да разпитват жените дали… Така де! Или може би искаше да се пошегуваш?

— Не. Обичаш ли? — настоя той упорито.

— Разбира се! Искам да кажа, че понякога обичам. Зависи.

— От какво?

Слънцето се прокрадваше през клоните на дърветата и осветяваше една полянка с диви цветя, назъбена гранитна скала и удивително прашна кутия за мляко. Клемънт се взираше в тях, без да ги вижда. Тя беше права. Въпросът му бе глупав и той бе достатъчно възрастен, за да го знае. Слава Богу поне, че не бе откачил напълно и не я бе попитал направо дали обича да се люби. Защото той наистина искаше да знае дали любенето й доставя толкова голямо удоволствие, че да рискува да го направи с него.

Боже Господи, та това надминаваше всякакви граници! Той все още не знаеше как да заговори тази жена, а вече кроеше планове как да я заведе в леглото си! Мислите му толкова упорито кръжаха около леглото, че той започна да усеща нарастващото си, в буквалния смисъл на думата, неудобство. Какво да прави?

— От това какво изпитвам към определен човек, разбира се.

Думите й го стреснаха и извадиха от унеса му. Тя явно отговаряше на някакъв негов въпрос.

— Съжалявам — промърмори той.

— За какво?

— За това, че блокирам така — заобяснява й, като се насили да се усмихне. — По принцип мисловните ми процеси протичат изключително гладко, но след това не успявам да ги изразя.

Изчака я да се изсмее. Или да го нарече темерут, нещастник, смотаняк или с някое друго от имената, които бе свикнал да чува по свой адрес. Явно не беше вярно, че състоянието му се е подобрило.

— Ти всъщност говориш за стеснителността си. Тя понякога ти пречи да се изразяваш разбираемо за другите.

— Понякога ли? Все едно да кажеш, че в Сибир понякога вали сняг.

Но Марта вече бе започнала да проявява разбиране към този едър мъж, който в момента стоеше пред нея, вцепенен от притеснение заради глупавия си въпрос. И заради това, че се беше възбудил. Слава Богу, поне не подозираше, че тя вижда състоянието му. Ако това се беше случило по време на първата им среща, когато той се приближи с брадвата в ръка, тя вероятно направо щеше да предпочете да скочи от скалите. Но оттогава насам го бе опознала по-добре. И най-шокиращото в случая бе, че физическата му реакция към нея ни най-малко не я шокираше. Напротив. На свой ред тя я намираше за възбуждаща. Дори за много възбуждаща.

На времето, когато не бе твърде изтощена от работата във фермата, грижите за татко, училището и изучаването на изобразително изкуство, Марта също обичаше да мечтае и си бе създала няколко сексуални фантазии. Повечето от тях бяха свързани именно с този мъж. Или по-точно казано, с неспокойния юноша от незабравимия портрет. Но сега тя вече бе пораснала. Животът я бе научил, че мечтите се изпаряват твърде бързо в суровия климат на реалността.

Докато седяха един до друг на скалата, обгърнати от уханието на смола, диви цветя и изгорялата от слънцето трева, Марта усети, че в гърдите й нахлува с пълна сила старата нежност, която изпитваше към портрета, обогатена от една нова топлота и дълбочина. Реши, че след изживените през последните дни неприятности, това чувство може би е само прилив на носталгия към по-спокойното минало. В това нямаше нищо странно. Мястото бе спокойно и тихо, а присъствието на Клем й действаше успокояващо. Изведнъж Марта, която никога през живота си не беше предлагала на мъж да излязат заедно, никога не се беше обаждала първа по телефона и никога не се беше целувала на първа среща, бе поразена от неочакваното и объркващо желание да се обърне към К. Корнилиъс Барто, да го вземе в прегръдките си, да го помилва, да го успокои и ако успее да открие уста под огромната му брада, да го целуне!

„Хей, госпожице, недей да витаеш в облаците!“, сякаш чуваше гласа на баща си. Затова се насили и каза:

— Май е по-добре да тръгваме. Дори не знам дали ще успея да се изправя.

Пътешествието продължи при пълно мълчание, като се изключат малкото охкания, пъшкания и многото пухтене. Марта отпусна юздите на въображението си, защото бе твърде уморена, за да контролира мислите си. А те непрекъснато литваха към Клемънт Барто. Много по-рядко към Хюбърт Одуел, с него трябваше да си разчисти сметките веднъж завинаги. Не беше сигурна, че изпращането на изумруда по пощата ще разреши проблема. Ами ако не й повярваше?

Когато най-после видяха къщата в далечината, слънцето вече осветяваше само върховете на дърветата по западния склон. Марта през цялото време се беше опитвала да не обръща внимание на болките в мускулите и стъпалата си, но сега не издържа и простена.

— Ако някакво чудо, може да ме пренесе до ваната, ще остана там през следващите две седмици. Уф! И те предупреждавам, Клемънт, не се опитвай да ме измъкнеш оттам, освен ако не ми предложиш царска вечеря!

Клемънт се усмихна по посока на тънката фигура, която се бореше с последните стръмнини и подхвърли.

— Яйца или консерва?

Един поглед бе достатъчен, за да разбере какво е мнението й за предложения асортимент.

— Ти само наглеждай, да не се навъртат наоколо досадници. А следващият път, когато имаш нужда от мляко.

Той чуваше тежкото й дишане, виждаше изтощението, изписано по лицето й, и въпреки всичко му се струваше, че това изпотено, прашно и изморено момиче е най-красивото създание, което някога е можел да си представи. Из веднъж усети прилив на енергия.

— А изумрудът ти? Веднага щом се върнем, трябва да го вземем и да идем обратно в градчето, за да го пуснем по пощата.

— Да не си посмял да си го помислиш! — простена Марта и спря, за да премери с поглед последната стръмнина преди входната врата. — Клем, мислих за това по пътя — тя се облегна на едно дърво и го изчака да се приближи към нея. — По-бавно, дявол да те вземе! Навъртя километри, докато обикаляше около мен и… Ох! Въпреки това дори не си задъхан! На какво се смееш така злорадо? Не си въобразявай, че ще падна в краката ти. Може да съм слабачка, но държа на гордостта си.

Смехът му огласи околните хълмове. Когато се успокои до толкова, че да може да говори, той направи всичко възможно да спаси самолюбието й.

— Не си свикнала с тази надморска височина.

— Не е така. Преди няколко години. Ако знаеш къде се катерех! Можех да се състезавам с теб. Но съм омекнала.

— Мека! — повтори той и самата мисъл за мекотата на нейното тяло произведе върху него неочакван ефект.

— Имам предвид мускулите си. Не употребих думата омеквам като противоположност на втвърдявам. Въпреки че… О, да оставим това!

Де да можеше Клем да забрави думите й! Той сви рамене и се насили да мисли за студени душове и ледени планински потоци. Това не помогна и учения опита да се съсредоточи върху един от най-вълнуващите проекти, които се канеше да разработи, преди да поеме административната работа на Данфорт. За жалост сетивата му не се подчиняваха на разума. Те бяха изцяло заети да регистрират сладко-тръпчивото ухание на сгорещеното й тяло. Сети се за млякото по горната й устна. Мекотата като противоположност на твърдостта. О, Господи! Самата мисъл за това го влуди.

Изведнъж гласът й прозвуча сухо и делово и трескавото му видение се разпиля като пясъчна кула.

— Ако все още стоиш и чакаш да се срутя на земята, това няма да стане. Имам нужда още от минутка, за да си поема дъх и после ще се надбягваме до входната врата.

Изведнъж той се обърна и с един замах я вдигна на ръце. Марта отвори уста да протестира, но после се сгуши в обятията му и Клем се наслади на този миг. Не му се искаше да тръгне напред, защото скоро щеше да стигне. От друга страна, отсега можеше да каже какъв ще е ефектът от прегръдката им, сърцебиене, пресъхнала уста и прочее. Той тръгна напред, но едно ново притеснение прониза сърцето му. Ами ако не издържи? Ако се поддаде на завладялото го желание да я положи на земята и да нацелува всеки квадратен и закръглен сантиметър от прекрасното й тяло? Той усети как ръката й обвива врата му. Здравият разум му казваше, че Марта иска да се хване по-здраво в случай, че я изпусне, но в момента май не му бе останала и капка от въпросния здрав разум.

В началото тя също бе много притеснена. Разсмя се и настоя да я пусне на земята, но лека-полека протестите й секнаха и тя се поотпусна. Клем едва бе изминал една трета от пътя, когато тя склони глава на рамото му и с този жест го накара да се чувства красив, чаровен и неотразим.

— Внимавай, там има корен! Ако ти паднеш, и аз ще падна — предупреди го леко задъхано Марта и ръцете й едва доловимо се затегнаха около врата му. „По-спокойно, глупако“, предупреди се сам Клем. „Внимавай да не я изплашиш сега, когато нещата тъкмо започнаха да се оправят“.

Най-после стигнаха до входната врата и Клемънт с не желание я пусна на земята. Марта въздъхна дълбоко и буквално изрита обувките си. Той също се чувстваше изморен, но беше готов да я носи на ръце през следващите петдесет години, само да успееше да измисли някаква що-годе приемлива причина за това! Защото не вярваше, че Марта би обърнала внимание на истинската причина. Не помнеше да е изпитвал нещо толкова прекрасно. Усещането от прегръдката им беше фантастично. Искаше цял живот да продължи да я притиска до тялото си, да вдъхва прекрасното й топло ухание и да вижда устните й толкова близо, че да може да ги докосне със своите, ако му стигне смелост, естествено. Обеща си, че в най-близко време ще събере необходимия кураж за това.

Подпрян на масивната порта, Клемънт се суетеше с ключалката.

— Имаш ли нужда от помощ? Не можеш ли да намериш ключа?

— Не… Да…

— О, за Бога! — проплака тя изтощено и се облегна на стената. Пръстите му трепереха от напрежение, когато най-после успя да отключи вратата. Марта някак си забеляза това. — Мъже! — възкликна меко, хвана го за ръка и го въведе в дома. — И ти си изморен, но си прекалено горд, за да си го признаеш. Не се притеснявай, пред мен не е необходимо да доказваш нищо. Аз съм готова за една продължителна гореща вана, след което ще изровя чехлите си. Краката ми са толкова разранени, че вероятно цяла седмица няма да бъда в състояние да обуя отново обувки. Надявам се, че следващият път, когато тръгна на дванадесеткилометров поход, ще се намери добър човек да ме върже за най-близкото дърво.

Клем се почувства виновен за страданията й, отърси се от обърканите си мисли и се засуети около нея в опит да й помогне.

— Вана? Може би тук има някакви соли, но не знам как точно се използват.

— Не се притеснявай. Просто ще се отпусна. Ако не изляза от банята до Деня на благодарността, запази малко пуйка.

— Обещавам, че докато не излезеш, няма да отварям дори консервите. — Сърцето му радостно трепна, когато тя се засмя на плахата му шега.

Самият Клемънт също се нуждаеше от топла вана, но разпадащата се водопроводна система в къщата го принуждаваше да изчака, докато Марта се къпе на горния етаж. Всъщност, той бе готов да взима цял живот само студени душове, само и само тя да се чувства добре.

— Ти върви първа — подкани я той. — Аз трябва първо да свърша една работа.

Голяма грешка, осъзна той половин час по-късно, когато се опита да стане от пода. В мига, в който тя тръгна на горе по стълбите, той се просна по корем на чергата в хола. Прекрасно знаеше какво ще му се случи, ако заспи по този начин. И заспа.

Клем не можеше да си мръдне главата. Започна да се надига сантиметър по сантиметър и се присви от хилядите иглички, които прободоха схванатия му врат. В резултат на годините, прекарани над микроскопа и книгите, гърбът му бе станал твърде уязвим. Като използва едно пълзящо приплъзващо се движение, той успя да се завлече до дивана, просна се на него и се опита сам да си разтрие шията.

— Пак ли главоболие? — запита Марта, която се появи зад гърба му.

Той опита да се обърне по посока на гласа, но веднага изстена болезнено.

— Схванат врат.

— Искаш ли да ти помогна? Джак имаше същият проблем, защото твърде дълго стоеше свит над книгите си — тя се промъкна зад него и преди той да успее да реагира, палците й се забиха в раменете му. — Остави очилата си настрани. Отпусни се — няма да ти причиня болка.

Джак? Кой беше този Джак? Явно са много близки, щом го е разтривала.

— Оу!

— Боли ли? Това е добре. Значи съм намерила болното място. Сега ще те отпусне.

— Ръцете ти са по-силни, отколкото изглеждат.

— Израснала съм във ферма. Нижех тютюн и доях кравите, преди да съм се научила да чета.

— Кой е Джак? — Клем усещаше как болката постепенно си отива. Пръстите й бяха изключително ловки и умели.

— Брат ми. Живях при него през последните години, за да се грижа за племенника и племенницата си. Джак е вдовец. Трина умря при раждането на Джени и аз отидох в Луизвил… Боли ли още? Не? Добре. Но преди три седмици Джак се ожени повторно. Останах с децата, докато те отидоха на сватбено пътешествие, и сега се прибирам. Бях решила да направя и аз малка екскурзия, да се видя с Хати, но нали знаеш какво се случи — Марта се беше отпуснала след топлата вана и сега изпитваше желание да говори. — Децата ще ми липсват. Опитах се да не мисля за това, защото знам, че и за Джак, и за децата ще е по-добре да имат нормално семейство с двама родители. Но Джени съм я отгледала от пеленаче. Тя ми е като собствено дете. Горкият Джак! Двамата с Трина се ожениха веднага след гимназията. Бяха прекалено млади, но нали знаеш как става.

Именно в това бе проблемът — не знаеше как става! Знаеше само, че мисълта да е женен и то именно за тази жена, да имат деца, е чудесна.

С две думи това бе най-прекрасното нещо, което можеше да си представи. Беше готов да даде всички нобелови награди на света срещу това да има собствена съпруга. И то не коя да е, а именно Марта.

— Ето значи как се случва това — продължи той мислите си на глас.

— За какво говориш?

„За любовта. За това как се появява тя“, отвърна й Клем мислено. От петнадесетгодишен бе престанал да вярва в любовта. В най-добрия случай любовта бе мит. В най-лошия, рационализация на инстинкта за самовъзпроизводство. Всеки път, когато виждаше как нормален мъж или нормална жена изведнъж загубват ума си по някой представител на противоположния пол, Клем предпочиташе да търси обяснението в мутантен вирус, но не и в това странно и необяснимо чувство, каквото бе любовта.

Гласът на Марта прекъсна разсъжденията му:

— Клемънт, даваш ли си сметка, че е почти осем часът, а ние не сме яли нищо от сутринта? Не знам как е с теб, но аз имам чувството, че съм изгорила седмичната си норма от калории. Защо не отидеш да вземеш една гореща вана, докато аз приготвя вечерята? Ще бъде готова след около четиридесет и пет минути.

Петнадесетина минути по-късно, потопен до шия в гореща вода, Клемънт се отдаде на удоволствието от това, че лежи в същата вана, в която е била тя преди малко. Още чувстваше пролетното ухание на сапуна или шампоана, който бе използвала. Тоалетните й принадлежности бяха акуратно подредени върху мраморната полица до ваната. Бутилка с жълти рози на етикета. Бурканче с жълто капаче. Резедава самобръсначка и розова четка за зъби. Кой ли друг познаваше цвета на четката й за зъби и на самобръсначката й? Клем нервно се изправи, като разля половината от водата на пода, и пусна студения душ върху главата си. След пет минути прекрати мъчението, разтри се яростно с грубата си кърпа и облече чисти дрехи, като в бързината отскубна едно копче на ризата и за малко не скъса ципа на панталона.

Познатият аромат на кафе го посрещна в мига, в който отвори вратата. На шунка ли му замириса? За миг помисли, че фантастичните му мечти може би се дължат на глада, но Клем не се остави да бъде заблуден от подобна погрешна аргументация.

— Омлетите със сирене и шунка са готови. Има и печени сандвичи със сирене. Съжалявам за бедния асортимент, но нямах възможност да избирам. Нямаш никакво масло.

Тя все още беше по халат. Жълт, пристегнат на кръста с колан. Беше от някаква мека материя, сигурно гладко кадифе, и той се зачуди какво ли носи Марта под него. По чувства как се изчервява и мислено се помоли червенината да не е заляла онази част от лицето му, която се виждаше от брадата. Опита бе да заеме мястото си на масата с подобаващо достойнство, но новооткритата му дарба да се отдава на еротични видения го смущаваше. Не биваше да чете онези книги от библиотеката на Хати! Той прочисти гърлото си и изтърси.

— Думата „омлет“ произлиза от латинската дума за малка чинийка.

— Колко любопитно — отвърна разсеяно тя.

— Не, не е — Клем сграбчи приборите си, като че ли бяха оръжия. — Аз не знам нищо интересно. Всичко, което казвам, звучи като рецитация на учебникарски текстове. Или още по-зле.

— Не е вярно, Клем. А дори да е така, това не е престъпление. Освен това, честно казано, започваш да се справяш все по-добре. Сега си хапни препечения сандвич, докато е топъл. Студените сандвичи със сирене са безвкусни.

Той послушно се наведе над чинията и се почувства като ученик. Скоро обаче му стана някак по-уютно. Поне не беше гладен. Марта беше изключително приятен събеседник. Тя не бърбореше през цялото време, нито искаше от него да прави неща, които надхвърляха възможностите му. В известен смисъл, той почти съжаляваше за това. Клем притисна салфетката към гъстите си мустаци и се усмихна извинително:

— Боя се, че имам нужда от бръснар. По принцип не пътувам много и когато си стягах багажа, забравих някои неща.

— Забелязах. Вземи си някоя от моите самобръсначки. Имам цяла купчина от самобръсначки за еднократна употреба. Искрено казано, надявах се, че ще се обръснеш, докато съм тук, за да мога да видя лицето ти. Много ми се иска да разбера дали все още приличаш на момчето от портрета, който Хати ти е нарисувала.

Клемънт трепна и кафената лъжичка звънна в стената на порцелановата чашка.

— Значи знаеш за портрета?

— Най-малко от десет-дванадесет години. Понякога Хати ме канеше на обяд.

— Изненадан съм, че ме позна под всичко това — и той сграбчи в шепа кичури от къдравата си червеникавокафява брада.

— В началото не можах да те позная, но после започнаха да се натрупват съвпадения. Името ти. Очите ти. Начинът, по който си държиш главата, сякаш си нащрек и се отнасяш към хората е недоверие.

— Тогава бях само на шестнадесет — измърмори той, притеснен от анализа й.

— Портретът е прекрасен, Клем. Трябва много да се гордееш с Хати.

Той не отговори и Марта продължи.

— Знам, че тя се гордее с теб. Говореше толкова много за теб. Казваше, че си гений, но въпреки това имаш нужда от късмет, за да постигнеш нещо много важно. Така и не разбрах какво е имала предвид. Боя се, че на тази възраст не се заслушвах много-много.

Клемънт изпусна сандвича си, който се пръсна на трохи. Вилицата му издрънча на пода, а той самият измърмори нещо за времето.

— Какво?

— Нищо! — почти извика Клем и веднага след това му се прииска да се изпари без следа. — Извинявай, не исках да викам.

Те продължиха да пият кафето си в мълчание, а Клем се чудеше как най-тактично да зададе въпроса, който го тормозеше от няколко часа. Свободна ли беше Марта? Имаше ли връзка с друг мъж? Вярваше ли, че двама нормални възрастни хора могат да се срещнат и веднага да открият у другия онези ценни качества, въз основа на които да изградят трайна връзка помежду си? Би ли се любила с него? Би ли му позволила да я прегръща и да я люби отново и отново, докато най-накрая се научи как да й доставя удоволствие? Внезапно той скочи на крака, бутна назад стола си и го хвана, миг преди да се е сгромолясал на пода.

— Чакай тук! Искам да кажа, извини ме за момент, моля — би се зарадвал, ако можеше да забележи изписаната на лицето й загриженост, но той вече крачеше нанякъде. — Не мърдай! Ще се върна след пет минути.

Марта се втренчи в недоядената му храна. Тя не беше кой знае каква готвачка, но никой досега не бе реагирал по този начин на кулинарните й произведения. Може би беше алергичен? Към някоя от храните на масата!? Или към нея?