Дикси Браунинг
Взривена тишина (4)

Четвърта глава

Клемънт твърдо беше решил да я задържи. Не знаеше за колко дълго, нито защо. Знаеше само, че му е жизнено важно да я накара да остане, докато… Докато какво? Той тихичко изруга и прокара пръсти през косата си. Сети се, че беше допуснал да се подстриже, когато напусна Уинстън. Кои знае на какво приличаше в главата! Нищо чудно, че момичето се страхуваше от него.

Марта… Коя ли бе тя? Бяха прекарали заедно едва няколко часа, но вече изпитваше непреодолима жажда да научи всичко за нея и за душата, и за тялото й. Не, нямаше да успее да се справи. Всъщност положението беше доста плашещо. Всеки досегашен опит да общува с жени, които не го интересуваха ни най-малко, завършваше с провал. Марта го вълнуваше истински и той очакваше, че пред нея езикът му съвсем ще се оплете. Не му се искаше да вярва, че тази вечер е направил решителна крачка напред, но безкомпромисната му честност го караше да приеме голата истина, единственото му постижение бе да изкара цял час, без да се орезили. От друга страна, за него и това бе много.

Марта… Името й отиваше. И в него, както и в нея се долавяше някаква нежност. Не знаеше как, но я бе доловил от първия миг. Сила и уязвимост, страх и дързост. И състрадание. Как само го преведе през задния двор, след като разбра, че не е крадец. И как хвана ръката му, за да го въведе вкъщи! Беше топла и нежна, ухаеше на рози и докосваше някаква струна в душата му, за чието съществуване вече бе забравил. Опита да си внуши, че всичко това е въпрос единствено на физическо привличане. Но не зависимо от причината, фактът си оставаше факт. А той нямаше никакъв шанс да се справи с нарастващата си възбуда. Винаги досега беше успявал да контролира волята и тялото си, но точно в този момент имаше чувството, че самоконтролът му ще бъде подложен на огромно изпитание, преди Марта Ибърли да си събере багажа и да слезе от планината. Беше на тридесет и две години. Колкото и силно да я желаеше, това не можеше да промени факта, че му липсваше и най-елементарен опит.

О, по дяволите! Болката отново запулсира в слепоочията му. Не можеше да заспи в това състояние. И точно в този момент паметта му с фатална неизбежност отново изрови на повърхността най-болезнения спомен в живота му. Спомен, който от години се мъчеше да погребе дълбоко и завинаги.

Това се случи, когато беше едва петнадесетгодишен и потресаващо наивен. Завършваше последната година в университета, но заради възрастта си спеше в помещенията на първокурсниците. Беше абсолютно „задръстен“, но по онова време тази дума още не се употребяваше в днешния си смисъл. За сметка на това състудентите му разполагаха с богат речник от други подобни определения и ги използваха успешно на негов гръб. На него самия му се искаше да се е родил с интелекта на шимпанзе. Или още по-добре на костенурка. Това щеше да му е достатъчно, за да осигури съществуването и размножаването си. И щеше да го освободи от много други грижи. Досега вероятно вече щеше да се е оженил за Джорджина Дъфи.

Сервитьорка в студентския стол, тя имаше гарвановочерни коси, сини очи, чувствени устни и гъвкаво тяло. Успя да го накара да забрави за всичко друго, освен за нея. Клемънт заряза лекциите си, не се хранеше и се отказа от почти всички жизнени функции, само и само да седи и да я наблюдава как се движи. Първият път, когато го забеляза и му се усмихна, той бе на седмото небе от щастие. Любовното му заслепление веднага стана достояние на двамата му съседи по стая Ралф и Бъки, които бяха доста по-възрастни от него. Те и дотогава не бяха изпускали случай да му се подиграят, но чувствата му към Джорджина го превърнаха в основен източник за забавление. Той, естествено, пак нищо не разбра. Усмихваше се и се радваше на необичайното внимание като последния глупак. За тях бе детска игра да го примамят на събирането в дома на един от състудентите им. Трябваше просто да споменат, че и Джорджина ще бъде там. Ако се бяха престарали, ако му бяха казали, че тя пита за него и мечтае да се запознаят, Клемънт щеше да побегне през девет земи в десета. Единственото му желание бе да я обожава безмълвно от разстояние.

Те изиграха ролите си много добре. Ралф се правеше на жизнерадостния приятел, а Бъки дори го убеди да смени обичайния си бежов костюм, раирана риза и плетена вратовръзка с чифт взети назаем избелели джинси и щампована хавайска риза. С пристигането си на събирането го сложиха да седне в един ъгъл, откъдето можеше да наблюдава, без да пречи, и го попитаха какво ще пие.

— Плодов сок ли? Шегуваш се! — възкликна Ралф. — Дошли сме тук да се веселим, човече! По-добре пий една бира!

Клемънт, който бе далеч по-наясно с тънкостите в биологията, отколкото с въздействието на бирата, направи плах опит да се защити.

— По-добре да карам на сок. Още съм малолетен, нали знаете — възрази той и усети, че се изчервява от оказаното му внимание.

Това бе нощта, когато за първи път опита водка. Това бе нощта, през която научи още доста неща. По времето, когато Джорджина най-после седна до него, той се бе облегнал на стената и се хилеше глуповато. Усмивката не слезе от лицето му, дори след като тя се наведе към него и замъгли очилата му е дъха си.

— Хайде, миличък, имаш нужда да се измъкнеш от това задимено място и да подишаш чист въздух.

Той не си спомняше как е тръгнал с нея. Не забеляза нито шушуканията, нито лукавите погледи. Така и не разбра как е успял да върви сам. А може би някой му бе помогнал? Помнеше само оскъдно осветената библиотека и удивително студеното коженото канапе. Помнеше пръстите на Джорджина, които милваха гърдите му. Помнеше как му каза, че трябва да разкопчае ризата си и да разхлаби колана на джинсите, за да диша по-лесно. Помнеше как се отпусна на гърдите й, които се оказаха дори по-едри, отколкото изглеждаха. Парфюмът й бе прекалено силен и натрапчив и той обърна глава така, че да може да диша.

И следващото, което помнеше, бе кръгът от хилещи се лица, надвесени над него. Джорджина се опитваше да надвика всеобщия кикот, но и тя самата се задавяше от смях.

— Хайде, момчета, не припечелих ли за една бира? Оставете горкото дете на мира! — шумът стана невъобразим и тя размаха ръце. — Добре де, кажете какво искате — общо описание или подробности?

Клемънт се помоли да умре на място. Иначе рискуваше да се унижи още повече, като повърне върху взетата на заем риза.

— Да го знаете от мен, момчета, акълът не е достатъчен, за да…

Всички вкупом започнаха да дават съвети по въпроса, а един глас надвика останалите.

— Хайде, Джорджи, кажи колко му е голям, коефициентът на интелигентност?

— Много по-голям от твоя, самохвалко! — върна топката тя и смеховете избухнаха с нова сила, а момичетата се разпищяха. Чак тогава Клем си даде сметка, че няма върху тялото си нищо друго, освен обувките, чорапите и нелепо шарената риза, която едва покриваше мъжките му атрибути. Гадеше му се неудържимо.

— Добре, добре, вие се позабавлявахте, аз също — провикна се отново Джорджина.

Клемънт не дочака да чуе повече. Скочи от канапето и размаха ръце, за да си разчисти пътя към изхода, без да се интересува от голотата си. Беше му толкова лошо, колкото никога през живота. На другата сутрин не успя да се надигне от леглото и това бе единствената причина да не напусне веднага университета, страната и цялата вселена. По-късно започна да си внушава, че е доказал нещо с оставането си в същото учебно заведение след публичното унижение. Но дълбоко в себе си знаеше, че не е доказал нищо. Просто оттогава не можеше да понася алкохола и се боеше от жените. Никога повече не се опита да бъде с жена. Боеше се панически от нов провал. В едно отношение все пак случката се оказа полезна, накара го да насочи всичката си енергия към науката, докато повечето му връстници преследваха по-вълнуващи цели.

 

 

Марта лежа будна, докато небето на изток не започна да изсветлява. За човек, чийто гръб е привикнал към твърд матрак, мекото легло на Хати представляваше истински кошмар. Имаше чувството, че всяка костица и мускулче на тялото й я болят. И колкото повече се взираше в тъмнината, толкова повече започваше да се притеснява. А Марта лесно си намираше поводи за притеснение. Още като младо момиче изживя ужаса да й съобщят, че майка й е неизлечимо болна. После започна да се тревожи за баща си, който бе разчитал на майка й прекалено много за доста неща. Тревожеше се и за брат си Джак, който мразеше работата във фермата и затова се записа в армията с надеждата, че ще изкара пари за колеж. Накрая, след като Джак се изучи и се ожени в Кентъки, а баща й продаде тютюневата нива и се оттегли от активната работа, тя започна да се тревожи за собственото си бъдеще. И веднага се притесни, че постъпва егоистично.

Почувства смъдене в очите. Седна на леглото и ги разтри. Леденият въздух веднага проникна под нощницата й и тя най-неочаквано изпита удоволствие от хапливата му милувка. Беше направила всичко възможно, за да помогне на близките си. Не беше ли пропуснала нещо? След смъртта си баща й остави достатъчно пари, сега вече и тя можеше да завърши колеж. Отдавна мечтаеше да се занимава с изобразително изкуство. И тъкмо, когато избираше подходящо учебно заведение, дойде трагичната вест, жената на Джак бе починала при преждевременно раждане. Марта заряза всичко и се втурна да се грижи за племенниците си, новороденото момиченце и момчето на две години и половина.

Беше щастлива да се посвети на децата. При това се справи учудващо добре. Годините, прекарани в грижи по болните родители, я бяха научили как да дава всичко от себе си на онзи, който се нуждае от нея. Имаше моменти, когато заставаше объркана между загарящото ядене в кухнята, купищата дрехи за пране и пищящите деца и с раздразнение негодуваше срещу собствената си несръчност. По-късно си даде сметка, че трябва да е доволна от себе си. И след като Джак се ожени повторно и нямаше повече нужда от нея, тя реши да завърши училище за медицински сестри.

Точно в този момент обаче намери проклетия изумруд и реши да не позволява на някакъв мошеник да й го открадне. Цялото й богатство възлизаше на четиристотин долара, защото Джак я бе помолил да му услужи със своята част от наследството, за да си купи къща. Едва ли щеше да намери скоро възможност да й се издължи, а училище то за медицински сестри съвсем не беше евтино. И ето, сега лежеше будна и се тревожеше откъде ще вземе пари.

Изобщо, тя беше експерт по тревогите. Да вземем, например, Корнилиъс. Сам-самичък в планината, сляп като къртица, без шофьорска книжка, неспособен дори да общува нормално, цяло чудо беше, че е оцелял. Не че изглеждаше безпомощен. Но явно се нуждаеше от някой, който да се грижи за него.

Представата за високото му красиво изваяно тяло изникна неканена в мислите й. Дишането й се ускори. За Бога, какво й ставаше?! Та той й изкара акъла с онази брадва! Беше като истински дивак, неподстригван и небръснат поне месец, а реакциите му бяха напълно непредсказуеми. Ако Марта имаше ум в главата, трябваше веднага да се махне оттук! Тя обаче съзнаваше, че не страхът или липсата на правилна реакция й е попречила да избяга до сега. В този мъж имаше нещо странно… Нещо като…

Не! Никоя жена с капка разум в главата не би си признала, че се чувства привлечена от тип като него. Макар и племенник на Хати, той сигурно беше черната овца в рода. Тя бе чувала само за един племенник на Хати, момчето от портрета. Геният. А Корнилиъс, дори да притежаваше някакъв разум, успяваше да го прикрие много умело. Поне засега. Тя отново се втренчи в портрета. Още си спомняше кога го е видяла за първи път. Хати веднага бе забелязала вълнението й. Беше й обяснила, че моделът е феноменален. По онова време Марта не знаеше какво значи феномен, но запомни онова чувствително лице и дълбоките неспокойни очи. Как ли го наричаше Хати? Господи, беше толкова отдавна! Оттогава тя се бе влюбвала десетки пъти във всяка звезда от телевизионните сериали. И, разбира се, във Върджил. Във всеки случай, името му не намекваше за гениалност. Господи, как се казваше гениалният племенник на Хати? Ханк? Клайд? Клем? Да, точно Клем! Звучеше толкова разочароващо, че тя тайно започна да нарича момчето Ян. Или май беше Шон? А после Хати се пресели и Марта забрави всичко. До мига, в който отново видя портрета.

Навън вече се развиделяваше. Бледата светлина започна да пропъжда мрака. По земята пълзяха кълбета мъгла, сред които изскачаха черните стволове на дърветата. Марта с нежелание се измъкна от леглото и забърза към студената баня.

В банята имаше радиатор, но той почти не излъчваше топлина. Трябваше да разчита на бързината си и горещата вода. След което щеше да стигне пеша до най-близкия град, да провери разписанието на автобусите и да наеме човек, който да дойде да й прибере багажа. Тя завъртя крана на горещата вода до край и остави ваната да се пълни, след което се върна в стаята, за да си извади чисти дрехи. В този миг от долния етаж се чу пронизителен вик. Стиснала чистото бельо под мишница, тя се приближи към вратата и внимателно се ослуша.

— Корнилиъс? Ти ли си? — подвикна тя предпазливо. Отговор не последва и тя извика по-силно. — Корнилиъс? Добре ли си?

— Не!

О, Господи, какво ли бе сторил пък сега? Тя хукна на долу по стълбите в посока на ядосания глас.

„Проклет водопровод“, мърмореше Клемънт, докато опипваше стените в търсене на кърпа. Накрая я намери, като се омота в нея. Изруга отново съвременните водопроводчици, спомена накратко постиженията на гърците и римляните в тази област и удари палеца на крака си във вратата на банята. Не стига, че втората баня на горния етаж не работеше от години, ами всеки път, щом двама души решаваха да се изкъпят едновременно, единият от тях рискуваше да се свари жив или да замръзне. Когато живееше тук с Хати, обикновено си уговаряха график за ползване на баните.

— Корнилиъс? Къде си?

Не само, че за малко не го умори от студ, ами сега идваше да злорадства! Без да мисли, Клемънт рязко отвори вратата на банята и се втренчи в неясната фигура, която трепереше в тъмния коридор.

— Беше мой ред! — обяви той възмутено.

— О, Боже мой! — прошепна фигурата.

Тук ли бе намерила да се моли? Клем продължи да се взира яростно в нея, докато вадичките сапунена пяна се стичаха по гърдите и бедрата му. И тогава изведнъж осъзна, че собственото му късогледство не го правеше невидим за останалите. Той изхриптя и тресна вратата. Остана за известно време подпрян на стената, като дишаше на пресекулки. Кукувица ли му бе изпила ума? Толкова дълго бе живял сам, че вече беше забравил как да се държи в присъствието на цивилизовани хора!

Няколко минути по-късно, целомъдрено увит с пурпур на хавлиена кърпа, той открехна едва-едва вратата и се ослуша. Уж нямаше опасност да се озове отново в кръг от ухилени подигравателно лица, но въпреки това изпита страх.

— Марта? — подвикна той за всеки случай.

Никакъв отговор. Тръгна към задното стълбище. Надяваше се, че гостенката му няма да го забележи. Помисли, че снощи е постигнал някакъв напредък, но сега провали всичко. Трябваше да си държи устата затворена и да остане под студения душ. Тя нямаше как да знае, че щом пусне топлата вода на горния етаж, от всички останали чешми в къщата потича ледена струя.

Мина време, докато намери сили да се облече и да отиде в кухнята. Криво-ляво бе успял да превъзмогне срама си. Имаше богат опит в това отношение, цял живот се бе усъвършенствал в превъзмогването на срам и неудобство от подобни епизоди.

— Е? — обърна се той към необичайното жълто петно на отсрещния край на масата.

— Кафето е готово, а ако искаш, мога да ти направя още бъркани яйца.

Чу я как разбърква захарта в чашката си. Лъхна го аромат на кафе. Той стана и отиде право до шкафа, взе една голяма чаша и я постави на масата. Право върху чашката с чинийка, които гостенката вече бе приготвила за него. Нещо се счупи.

— Седни! — нареди с нетърпящ възражение глас. — И няма да мърдаш оттук, докато не се върна. Чуваш ли?

Клемънт седна. Нима си мислеше, че умее да контролира чувствата си? Сега той беше дори още по-объркан, отколкото в онази нощ преди седемнадесет години, когато проспа собственото си обезчестяване и се събуди само за да открие, че цяла тълпа стои около него и му се подиграва. Дълбоко от подсъзнанието му изплува представата как се събужда една сутрин и вижда до себе си Марта да се залива от смях, защото се е опитал да я люби и се е провалил.

По дяволите, трябваше да се измъкне оттук! Щеше да върви, да тича, да се катери, щеше да направи всичко възможно, само и само да избяга далеч от нея! Той скочи на крака и остра болка прониза дясната му пета. Нещо изскърца на пода, прозвуча като раздробен порцелан. Преди да успее да реагира на болката или на шума, вратата се отвори и Марта се върна. Клемънт се строполи обратно на стола и се примири с нерадостната си съдба.

— Бяха точно там, където си ги оставил — заяви Марта. — Доста са се изкаляли, затова не си успял да ги намериш. Ей сега ще ги изплакна. През нощта изглежда е валяло.

— Не съм ги оставял. Бутнах ги, без да искам, и после не успях да ги намеря — възрази той уморено.

— Както и да е, Пепеляшке, ето ти ги в идеално състояние — тя плъзна на носа му грозните пластмасови рамки и сложи ръка на рамото му. — Следващия път, когато ходиш до града, трябва да си купиш верижка за очила. Кой ще ти ги намира, след като си отида?

Отпусна се в срещуположния стол и Клем за първи път успя да я види ясно. С две думи, тя се оказа най-красивото същество, което беше срещал през дългия си и скучен живот.

— Престани да ме гледаш втренчено, смущаваш ме. Впрочем, как те наричат приятелите ти, Корнилиъс? Кей? Нийл?

— Моите… ъ, ъ… колеги ме наричат Клемънт. Или доктор Барто. Или „господине“. А Хати ме нарича Клем — и добави с надежда, която накара жената срещу него тихичко да изстене. — Ако не ти харесва, можеш да ме наричаш както искаш.

Марта забеляза колебанието му. Очевидно този човек нямаше приятели, истински приятели. Но най-лошото бе или най-хубавото, тя самата не знаеше кое, че именно това беше гениалният племенник на Хати. Нейният Клем с чувствителното лице и неспокойните очи. Само че сега всичко това бе скрито зад дебелите лещи на очилата и ужасната брада. Пред нея стоеше онова незабравимо красиво момче, но сега вече възмъжало. При това тялото му бе на истински мъж! Марта бе видяла достатъчно доказателства по този въпрос, широките рамене, тесния ханш, дългите крака.

Той продължаваше да я изучава, а Марта реши, че никога досега не бе срещала по-самотен, по-уязвим и по-вълнуващ неудачник. За момент напълно забрави, че се кани да бяга от него. Пък и елементарното възпитание изискваше да изчака тук Хати. В крайна сметка, дори не бе сигурна дали Клем ще успее да се справи сам. Ако не друго, дължеше поне тази услуга на Хати. Хати, която навремето се бе погрижила за наивното младо момиче и се бе заела да говори за изкуството и широкия бял свят извън границите на родната ферма.

Изведнъж Марта си даде сметка, че не откъсва очи от Клем и бързо зададе първия въпрос, който й хрумна.

— Защо ми каза, че името ти е Корнилиъс?

— Не знам — сви рамене Клемънт.

— Мисля, че аз знам. Криеш се. Няма нужда да съм психоаналитик, за да се сетя, че си готов почти на всичко, само и само да не допускаш непознати хора до себе си. Човек, който не иска да сподели с околните дори първото си име.

— Това, което казваш, звучи детински.

— Дори очилата. И тази кошмарна брада.

Клемънт вдигна ръка и опита да прикрие челюстта си.

— Не харесваш ли бради?

— Няма значение дали ги харесвам, или не. Въпросът е, че ти никога не би могъл да си намериш приятели, ако криеш дори лицето си от тях.

— Не го крия. Ъ-ъ-ъ… Брадата порасна, докато бях тук. Аз… Ами… Не си донесох самобръсначка.

— Е, аз случайно нося две самобръсначки. А тук някъде сигурно ще се намерят и ножици.

— Самсон.

— Моля?

— Коса.

— Отново ли се върнахме към едносричните възклицания? Виж, аз не съм заплаха за косите ти. Просто разсъждавах на глас. Ако си изпил кафето, ще стана да измия съдовете. Искаш ли още нещо?

Клем почувства как стомахът му се свива от лошо предчувствие. Опита да се успокои със силата на волята. Нямаше да й позволи да домакинства вместо него и без това се бе представил в достатъчно лоша светлина. Беше твърдо решен да поправи репутацията си пред нея, преди да се разделят. Не искаше да остане в спомените й като някой клоун, който не може да направи и три крачки, без да се спъне. Ако изобщо останеше в спомените й.

— В коя посока е градът? Мисля, че е време да разбера докъде стигат автобусите, а после ще наема човек да ми пренесе багажа оттук до спирката.

— Искаш да кажеш град? — запита Клем и усети как в него се надига паника.

— Да, искам да кажа град.

— Ашвил е твърде далеч. По-близо е Кет Крийк.

— Мислех, че това е Кет Крийк.

— Има поща.

— А автогара? О, Господи, започнах да се изразявам точно като теб!

Клемънт се изправи и тайно се усмихна под огромната си брада. Тържествуваше, Ашвил бе твърде далеч, а през Кет Крийк никога не бе минавал автобус! С толкова козове можеше да завоюва целия свят!