Джил Брейди
Робин (8)

VIII

— Влез, Хейзъл. Очарован съм да те видя — Жан-Пиер въведе гостенката си в стилно обзаведената дневна на имението. Вратата към терасата бе широко отворена. Отново бе чудесен летен ден.

— Трябва да ми разкажеш, как мина уикендът с Анри.

Хейзъл седна в едно кресло близо до прозореца и с усмивка кръстоса хубавите си крака. Жан-Пиер застана до нея.

— Добре ли мина?

— Аха.

— А Анри? Влюбен е в теб, със сигурност, нали?

— Хм… — тя извади цигари от чантата си.

— Приличаш ми на много щастлива жена.

Хейзъл отново само се усмихна.

— Знаеш ли, мила, не ми допадат едносричните отговори. Не би ли могла да ми кажеш още нещо?

— Уикендът беше прекрасен — призна тя. — А Анри е невероятен. Нито за миг не ме отегчи.

— Трудно можеш да се отегчиш с господин дьо Шантал. Бях ти го казал и преди. Знаех си, че ще стане точно така.

— Ти си идеалният сводник. Би трябвало да работиш в някое бюро за запознанства.

— Не беше толкова трудно — забеляза Жан-Пиер. — Познавам интереса на Анри към американките, а донякъде познавам и теб, Хейзъл. Знаех, че той ще ти допадне. Известен е с чара си.

— А на пръв поглед изглежда доста невзрачен — тя дръпна от цигарата. — Но човек го забравя веднага, щом заговори с него и почувства остроумието му.

— Точно така. И докъде стигнаха нещата?

— Сега ще отида в Париж, за да направя някои покупки. После се връщам при Анри. Решихме да прекараме заедно следващите четири седмици.

— Чудесно. Сякаш съм го знаел.

— Това значи ли, че вече искаш да се отървеш от мен?

— Как може да си го помислиш, Хейзъл? Смятах само, че ще е добре да се омъжиш за Анри.

— Въпросът още не е на дневен ред.

— Но ще бъде, разчитай на това. Анри е готов за нов брак и дори някой ден да стигнете до развод, ще можеш да разчиташ на щедростта му. Във всички случай ще спечелиш от тази история.

— Приятно е да зная, че той разполага със значително състояние — призна Хейзъл. — Но не това е най-важното. Този човек наистина ме очарова.

— Което, при твоя опит значи много, ако ми позволиш тази забележка.

— Ти си единственият, на който бих я позволила. Но аз наистина се влюбих в този мъж. Ако разкажа на някой от Лос Анжелис, сигурно ще припадне от изумление. Точно на мен да ми се случи такова нещо!

— Винаги е добре да се съчетае полезното с приятното. Двамата ще бъдете чудесна двойка. Не се съмнявам, че ще направиш Анри много щастлив.

— Вече успях. Мисля, че добре се разбираме. В много отношения.

Жан-Пиер се отпусна в едно кресло.

— Някой ден ти ще се казваш Хейзъл дьо Шантал и миналото ти няма да има никакво значение. Никой не знае, как си живяла в Щатите. Можеш да започнеш съвсем отначало. И, колкото и да съм скромен, скъпа, ще го дължиш на мен.

— Надявам се, че не очакваш някакви специални услуги срещу това. Оттук нататък ще бъда вярна.

Той високо се разсмя.

— Фантастично!

Хейзъл го изгледа ядосано.

— Да не би да не ми вярваш?

— Вярвам ти всичко, скъпа и съм убеден, че ще удържиш на думата си. Какво повече може да си пожелае едно момиче от богат и очарователен мъж, а на всичкото отгоре и с благородническа титла. Май че извади голям късмет.

— Може и да е вярно — тя угаси цигарата си. — Чувствам се прекрасно и нямам никакво желание да се връщам вкъщи.

— Значи мислиш, че би могла да живееш в Европа?

— Защо не? С мъж като Анри това не би било толкова трудно. Може и да съм американка, но корените ми в САЩ не са кой знае колко дълбоки. Няма да ми е трудно да свикна тук, а и няма кой да ми липсва.

— Ще кажеш ли на Анри някога истината за себе си?

Хейзъл въздъхна. Изтръска прашинките пепел, нападали по полата й.

— Все някой ден трябва да му кажа. Но не сега. От тактическа гледна точка би било крайно неразумно да му го сервирам още в началото. Но ще го научи, преди да се оженим.

— Значи вече мислиш за женитба?

— Ти упорито ми внушаваше тази мисъл. Но не може да очакваш, че Анри веднага ще ми направи предложение. Подобно нещо трябва да се обмисли. А възрастните хора сериозно обмислят решенията си.

— Не се съмнявам, че ще успееш, Хейзъл. Наблюдавах Анри по време на партито. Той виждаше само теб. Не забеляза никоя друга. Нещата ще станат тъй, както ги предсказах.

— Както ги планира — поправи го тя развеселена.

— Вярно е — призна Жан-Пиер. — Дръж ме в течение и когато се стигне дотам, ми съобщи.

Хейзъл му обеща, преди да тръгне. Докато се качваше в пежото, предоставено й от Анри, си помисли, че този Жан-Пиер е страхотно обигран тип. И както винаги, бе избрал най-подходящото за нея. Анри наистина бе прекрасен човек. Нямаше да й е трудно да издържи с него.

От дълго време се канеше да зареже вече опротивелия й „занаят“. Напоследък това желание се засили. Планираше да го постигне с петстотинте хиляди долара на Пърси Нютън, но тази възможност вече не й се струваше толкова добра.

Сега на въдицата й се бе хванала една златна рибка и тя не смяташе да я изпусне. Щеше да успее да се омъжи за Анри. Вярваше дори, че това може да стане само след шест седмици. Той вече бе пламнал, а тя знаеше, как да поддържа огъня.

Но искаше да поизмъчи Пърси още малко. А някой ден щеше да му се обади и да му каже, че всичко е било само шега. И че всъщност не му ще глупавите долари. Това щеше да е истинско щастие за Пърси. Но сега реши повече да не мисли за него. Предстояха по-важни неща. Искаше да уреди новия си живот както трябва. Е, вероятно някой от познатите й биха сбърчили нос, когато разберат, че ще живее с толкова възрастен мъж в някакъв стар замък. Но те не познаваха Анри.

Докато пътуваше към Париж, въображението й рисуваше прекрасно бъдеще. Тази лисица, Жан-Пиер й бе подхвърлил невероятен шанс и тя щеше да го използва съвсем почтено. Не, мръсните изнудвания вече трябваше да отпаднат от играта. Те бяха част от миналото й. Като Хейзъл дьо Шантал искаше да започне съвсем на чисто.

Оставаше единствено рискът, че Анри може да се откаже от нея, ако научи за бившия й „занаят“. Но й се струваше, че усеща нещата достатъчно добре и че няма да се стигне до там. Анри бе щедър, великодушен човек, който познаваше живота. А тя щеше да му даде да разбере, че е лудо влюбена в него. Нямаше да може да й устои. Тъй че отхвърли тази грижа и изпълнена с оптимизъм се замисли за бъдещето.

 

 

Вечерта Бевърли се върна напълно изтощена. На няколко пъти се наложи да слиза с асансьора в подземния гараж, за да домъкне всички пакети, и пакетчета, които бе купила. Сякаш се намираше в някакъв транс. Стори й се, че чак сега се събужда от кошмара.

„Нима съм си загубила ума? За какъв дявол са ми всичките тези неща?“ Няколко хиляди долара бяха отишли за тази шега. Вечерта щеше да го повика тук и да захвърли всичко в краката му. Никога в живота си не бе изпитвала такъв гняв.

От все сърце го обичаше и в това отношение нищо не се бе променило. А той смяташе, че е същата като Хейзъл. Никога не би му го простила.

Разопакова нещата и смаяна заразглежда скъпото кожено палто, роклите, обувките, златната гривна. Наистина бе полудяла. Но и изпитваше любопитство, как Робин ще реагира на покупките. Трябваше да го принуди да говори откровено и да й каже, какво мисли за нея.

Време бе да му се обади.

По телефона беше много любезна и мила и не му позволи да заподозре нищо. Той малко се изненада, че го кани в апартамента на Хейзъл. Но, естествено, обеща да дойде. А Бевърли реши, че последното им обяснение се нуждае точно от този декор.

Опита се да овладее гнева си. Беше ужасно нещастна. Само да не беше толкова влюбена в него. Но тя му се бе отдала изцяло, без всякакви задръжки и все още бе пленница на чувствата си. Не, никога нямаше да му прости, че е мислил по този начин за нея.

Ясно й бе, че повече не може да остане в Калифорния. Още утре трябваше да се върне в Ню Йорк Сити. Какво би правила тук, където всичко й напомняше за Робин? За безумно нежните часове, които прекараха заедно. „По дяволите, та той също ме обича! Как ли се е чувствал при мисълта, че се е влюбил в едно «момиче на повикване»? Как ли се е измъчвал през цялото време!“

Но не бе споменал нито дума. Точно това възмущаваше най-много Бевърли.

„Само ако бяхме поговорили… Бих му изяснила всичко и просто трябваше да ми повярва. Но вече няма връщане назад. И да споделя такива неща с брат си!…“

Тоя Пърси не й бе направил добро впечатление. Подозираше, че понятията му за морал са доста разтегливи. Трябваше да му даде добър урок, за да не си позволява повече такива забележки след сватбата с графинята.

А може би и Робин също бе лековат и повърхностен като него. Просто се бе възползвал от случая. „А това, че ми остави кредитната си карта… Как можах да не се сетя за намека му! Просто я прибрах в едно чекмедже и напълно я забравих. А той е искал да си плати…“

Почувства, че й призлява при тази мисъл.

Нареди покупките си в спалнята. Робин не биваше да ги види още в първия момент. Не биваше веднага да разбере, какво става. „Господи, колко съм бясна!“

Когато най-сетне пристигна, Бевърли го очакваше в някакво зеленикаво, почти напълно прозрачно подобие на рокля. Тя също бе от новите придобивки. Докато крачеше насам-натам из хола на високите си сандалети, Робин като омагьосан наблюдаваше движенията на бедрата й. „Господи, наистина съм луд по това момиче! Никоя друга не може да бъде толкова секси. Никоя друга не ми е въздействала така еротично!“

Когато я прегърна, тя остана студена като лед, студени бяха устните й, в които жадно се впи.

Не разбираше какво става с нея.

— Какво има, Бевърли? Къде изчезна страстта ти към мен?

Бевърли се освободи от ръцете му. Робин току-що бе докоснал гладката коприна на гърдите й, които буквално го наелектризираха. Но в този момент тя бе толкова далече от него, сякаш се намираше в някакво друго измерение. Погледът й издаваше същото.

— Няма ли да седнеш, Робин? Ето тук, в този уютен апартамент.

— Ти ме покани и аз дойдох. Но какво означава подобен прием? Ела при мен, Бевърли. Съвсем близо. Искам да те усетя, искам да се уверя, че още си тук.

Бевърли се усмихна иронично.

— Защо Робин? Знаеш, че всичко е някаква случайна история.

Той вдигна вежди.

— Какъв е този театър? Не те разбирам.

— Скоро ще разбереш, скъпи. Моля те да ми кажеш поне веднъж, какво наистина мислиш за мен. Колебаеш ли се? Е, добре, тогава аз ще ти кажа.

Тя искаше да приключи нещата. Не искаше да чака, отново да стане нежен. Нямаше да го понесе.

Робин смутено прокара ръка по челото си.

— За какво намекваш, Бевърли?

— Веднага ще узнаеш. Ти никога не си вярвал, че следвам в Ню Йорк, нали? Откакто разбра, че живея в апартамента на Хейзъл, си убеден, че аз съм от същия гаден занаят…

Този следобед търговския директор на „Лорд енд Тейлър“ бе позвънил на Робин. Предпазливо се бе осведомил, дали всичко е наред с покупките на Бевърли.

В първия момент Робин бе шокиран. Но разбира се потвърди, че тя може да ползва кредитната му карта. Тогава доста се бе озадачил, а държанието й сега усили раздразнението му.

— Нека поговорим спокойно, Бевърли.

— О, не — рече тя — прекалено съм бясна. Значи си ме смятал за проститутка! Така ли е?

— Днес ми се обадиха от „Лорд енд Тейлър“…

Сега усмивката й наистина стана злобна.

— Мога да си представя. Оставих там две хиляди и петстотин долара. Ще получиш и една малка сметка от „Сакс“. Възлиза точно на хиляда и седемстотин долара и петдесет цента. Нали искаше да ми плащаш? Затова и ми остави кредитната си карта. Съвсем дискретно, разбира се. А аз, глупавата гъска не забелязах нищо. Е, това са моите цени. Но ти можеш да си вземеш обратно парцалите, Робин Нютън — тя отвори вратата на спалнята. — Промених решението си. Не си струваше да го правя заради теб. Хайде, вземи ги! Подари ги, на когото искаш.

Докато Робин разбере какво става, към него полетяха коженото палто, роклите, а един бял ботуш едва не го цапна по главата.

— Вземи ги! Вземи всичко, което купих от яд. Запази си ги за спомен, проклет идиот. Никога няма да ти простя, че си ме вземал за момиче като Хейзъл. За теб е било само една пикантна игричка, нали?

Златната гривна тупна пред краката му, а той все още не реагираше. Беше се вцепенил. Не бе подготвен за подобно избухване и смайването му беше пълно.

— Изчезвай от живота ми! — фучеше Бевърли. И си прибери нещата. Ти си си ги платил.

Тя смъкна и зеленикавата си рокля и я хвърли в лицето му.

Застана пред него в съблазнителни дантелени бикини и ефирен корсаж от блестяща коприна. Никога не бе изглеждала по-прелъстителна. Робин задиша учестено. Ръката му инстинктивно замачка копринената рокля и той усети уханието й.

— Обичам те, Бевърли…

Бевърли се разсмя.

— Не ми излизай с тоя номер, Робин. Влакът вече замина. Не очаквай, че ще се върне обратно. Казах ти да изчезваш, колкото се може по-бързо. Не искам вече да те виждам. Няма какво повече да си кажем. Фактът, че си мислел по такъв начин за мен, разруши всичко.

— Чуй ме, Бевърли. Разбирам гнева и възмущението ти. Нека поговорим.

— Вън! — викна тя. — Не желая повече да чуя нито дума. Приключих с теб окончателно.

— Как изобщо ти хрумна, че аз…

Бевърли моментално го прекъсна:

— Това завинаги ще остане моята малка, „сладка“ тайна. Изчезвай, Робин. Махай се най-после. Ще опаковам нещата, които купих с парите ти. После можеш да си ги вземеш оттук. И без това имаш още работа с Хейзъл.

— Не можеш просто така да ме отпратиш, Бевърли.

— Не мога ли? — тя се приближи до вратата и я отвори. — Ако не си тръгнеш, ще повикам портиера. Ясно ли ти е?

Робин разбра, че сега едва ли има смисъл да й противоречи. Бевърли просто не бе на себе си. Нямаше да се получи разумен разговор. И все пак опита още веднъж:

— Няма лесно да се отървеш от мен, мила.

— Ще видим. Утре отлитам за Ню Йорк.

— Но нали в Ню Йорк изобщо не ти харесваше?

— „Медисън авеню“, „Сентръл парк“, „Гринуич вилидж“ и дори „Бруклин“ са нещо по-добро, отколкото да съм тук с теб. Всичко свърши. Разбери го най-сетне.

Той не каза нищо. Когато се озова в асансьора, изведнъж осъзна, че все още стиска копринената й рокля.