Джил Брейди
Робин (3)

III

— Здрасти, маце, аз съм Марк Спенсър и ще ти кажа само това: след минута съм при тебе.

Дрезгавият мъжки глас я извади от равновесие. Преди той да успее да каже още нещо тя остро го прекъсна:

— Бевърли Грант е на телефона, господин Спенсър. Бъдете така добър и освободете линията. Очаквам важен разговор. Ако търсите Хейзъл Адамс — тя е в Париж. Обадете се след около шест седмици — и тресна слушалката.

Вече не можеше да се издържа! Хейзъл наистина бе имала голяма клиентела — или както и да се нарича това. Възмутително бе, че обажданията изобщо не преставаха. А Бевърли чакаше един точно определен мъж.

Наближаваше седем часа вечерта и Робин все още не бе позвънил. Тя се почувства разочарована. Нарече се глупава гъска. Защо мъж като него изобщо трябваше да си спомня за нея? Един безобиден флирт по време на обеда — това беше всичко. Какво си въобразяваше изобщо!

Защо ли й трябваше толкова да се издокарва. Късата рокля на черни и бели точки, която се крепеше на раменете й само от две тънки презрамки и действително много й отиваше. В нея се чувстваше направо секси. Високите бели сандалети чудесно подчертаваха безупречните й крака. „Защо по дяволите, Робин не се обажда?“ Бевърли се ядосваше сама на себе си.

Нима наистина се влюбваше в този тип? Как иначе би могла да си обясни вълнението и нетърпението си. Запали нова цигара. „Какво ще правя сама цяла вечер?“

Нямаше никакви други планове. Приготвила се бе единствено за него. „Пълна лудост!“

Но за нищо на света не би седнала сама в някой ресторант. Реши да продължи да чака.

Ако той не се обадеше до девет, нищо нямаше да излезе от тази история. Единственото, което щеше да й остава тогава, бе да пийне един бърбън и да си легне.

Разлисти вестниците, които си бе купила, но не можа да се съсредоточи. Проклетият телефон отново иззвъня. Бевърли тъкмо се бе настроила пак да отрежи някой от ония странни мъже, когато чу гласа на Робин. Той я попита, дали би могла след час да дойде на булевард „Сънсет“, където се намира локалът „Льо Бьоф“, който искал да й покаже. Обаждал се от ситито на Лос Анжелис и не можел да определи точно колко време ще му е необходимо, за да стигне дотам. Дали въпреки това Бевърли би се съгласила…

Тя даде съгласието си съвсем спонтанно, макар и да бе решила да разговаря съвсем хладно с него. Радостта й, че ще го види отново, бе прекалено голяма. „Защо ли пък трябва да я крия!“

— И дано нямаш проблеми с паркирането! — каза тя, преди да затвори.

След този разговор Бевърли се втурна в банята, за да инспектира външния си вид. „Господи, искам да съм по-красива от всякога“. Искаше да накара Робин да се влюби. Поканата му за вечерта доказваше интереса му към нея. Но не биваше да се главозамайва. „Е, времето ще покаже…“

Тръгна с шевролета на Хейзъл. Свикнала бе с пиковите часове в Ню Йорк и задръстванията в Лос Анжелис не я изненадаха. Научила се бе да проявява търпение, когато шофира. Но днес това й се удаваше доста трудно.

Робин й бе казал, че е запазил маса. В „Льо Бьоф“ бе достатъчно само да спомене името му. Сервитьорите се оказаха изключително учтиви. Изглежда тук фамилията Нютън бе добре позната.

Бевърли седна на една приятна маса до прозореца и зачака. Поръча си мартини и запали цигара. Дори не забелязваше погледите, които й хвърляха мъжете. Цялото й същество бе съсредоточено само върху един-единствен мъж.

Когато Робин влезе, веднага й се стори, че всички наоколо изчезнаха. Той носеше същия сив костюм, с който бе през деня, и тясната, свободно вързана синя кожена вратовръзка. И изглеждаше зашеметяващо добре, точно както си го спомняше. Сърцето й се разтуптя отново.

— Надявам се, че не ви накарах да чакате прекалено дълго — Робин се настани срещу нея. — Не можах да тръгна по-рано. Иначе при всички случаи щях да ви взема от къщи. Добре ли паркирахте колата си?

— Всичко е наред. Надявам се, че и вие този път не сте до забранителния знак.

— Отгатнахте. Толкова се радвам да ви видя, Бевърли!

— Беше ми приятно да дойда.

— А аз направих всичко възможно, за да ви срещна тази вечер.

„Този глас, тази усмивка, тези устни!“ Тя просто остана без дъх. Робин бе действително зашеметяващ и Бевърли бе сигурна, че той постига всичко, което пожелае. „Господи, наистина съм на път да се влюбя!“

Донесоха питие и за него, двамата пиха за срещата си и помежду им отново се появи познатото чувство на отдавнашна близост.

Робин сам бе изненадан, колко много му харесваше Бевърли. Тя сякаш за миг успя да преобърне всичките му представи за живота.

А когато му се усмихваше като сега, имаше единственото желание да я вземе в обятията си, да я докосва и да бъде много, много нежен.

— Искаш ли да пием шампанско след вечеря? — запита той тихо. — Подходящ ли е за тебе този час?

— Чудесна идея.

Щеше му се да й каже, че има и други, още по-чудесни идеи, но засега се въздържа. Не биваше да избързва и да я плаши, дори и с една малка шега. Бевърли му харесваше прекалено много, за да си позволи подобно нещо.

— Постоянно ли живеете в Малибу? — осведоми се тя.

— Едва вчера се върнах от Бостън. Бях там по работа. Но тук ми харесва повече. Не обичам големите градове. Много съм привързан към океана и към цялата атмосфера тук.

— Мога да ви разбера. Аз също обичам морето.

— Значи открихме нещо общо. Надявам се да не е единственото.

— Наистина ли се надявате, Робин?

— Да, бих искал, Бевърли. Сигурно вече сте забелязала, че много ми харесвате.

— Аз също ви харесвам… — тя отпи от мартинито си.

„Каква вечер стана!“ Заля я гореща вълна от радост.

— Разкажете ми нещо за себе си — помоли той, след като поръчаха вечерята. — Иска ми се да узная всичко за вас.

Бевърли му разказа за живота си в Ню Йорк, за следването и за приятелите си там. Никога не бе имала по-внимателен слушател.

Но през цялото време, докато говореше, тя всъщност си мислеше за нещо друго. Този див, неочакван копнеж в нея ставаше почти непоносим. Нима бе възможно един почти непознат мъж да го събуди? „Каква абсурдна история!…“

— Значи, смятахте да прекарате ваканцията си тук съвсем сама? Наистина ли това бе намерението ви? — осведоми се Робин.

— Да, така бях решила. Исках да се изключа от всичко, да лежа на слънце и да тичам край морето. И нищо друго.

— А сега двамата седим тук и си говорим.

— Сега е вечер. Всяко време на деня си има своите правила. А и вечер не грее слънце.

При последното изречение Робин не се сдържа и прихна.

— Не мога да ви противореча и смятам, че е твърде добре дето вечер слънцето не грее. В противен случай едва ли щяхте да седите заедно с мен.

Тя замълча. Беше й толкова хубаво да седи с Робин и да се наслаждава на възбудата, която той предизвикваше у нея.

Вечеряха, пиха прекрасно френско вино и всеки се опитваше да надникне в душата на другия.

И двамата си имаха своите страхове, своите предразсъдъци, както и известен скептицизъм. Но нищо не можеше да измести усещането за близост в мисленето, в преценките и възгледите. Изглежда наистина се разбираха чудесно. Но си даваха сметка, че помежду им има нещо повече от взаимно разбиране. И това неразбираемо „нещо“ ги привличаше магнетично и неудържимо. Сякаш самият въздух наелектризираше телата им.

Сигурно се дължеше на шампанското, Бевърли да се чувства толкова освободена. Всичката й предпазливост бе на път да изчезне. Робин беше великолепен мъж, тя бе влюбена в него и мечтаеше за нещо повече от една разходка на лунна светлина край морето. Внезапно го осъзна съвсем ясно.

Той също целят изгаряше. Беше луд по Бевърли и знаеше, че сега е много по-различно. Не му беше за първи път да се влюбва бързо и спонтанно. Но досега не бе изпитвал толкова нежност, такова желание да закриля и да задържи това момиче.

Напълно беше забравил за Хейзъл Адамс. Обеща на Пърси да се погрижи за случая, но до следващия ден имаше много време. Сега виждаше и усещаше само Бевърли и единственото му желание бе, да бъде колкото се може по-близо до нея.

След вечерята двамата се спуснаха надолу, към плажа на Малибу. Паркираха колите една до друга и хукнаха покрай морето. Бяха леко замаяни от шампанското и сякаш безтегловни от невероятното чувство, което ги поглъщаше.

Бевърли взе сандалетите си в ръка. Хладният океански бриз охлади разгорещеното й лице. Никога досега не бе изпитвала подобна възбуда.

Лунната светлина посребряваше вълните. Звездите изглеждаха съвсем близо. В един миг Робин спря и я притегли към себе си. Направи го съвсем естествено, а тя потръпна и се притисна до него.

После срещна погледа му. На лунните лъчи видя нежността в очите му и почувства същата нежност и у себе си. Устните й се открехнаха и тя вдигна глава към Робин.

Целуна я — отначало внимателно, после с внезапно избухнала страст. Тялото й пламна. Струваше й се, че от напрежение всеки миг ще се разпадне на малки частици. Докосваха се диво, необуздано, но и с много нежност. Досега никой не бе я целувал така.

Не можеше да откъсне устните си от неговите. А когато започна да я гали, първо по раменете, а после по гърдите, които напираха под тънката й рокля, тя вече знаеше, че ще се случи. Да, искаше го. Сега, в този миг.

— Господи, та аз се влюбих в теб! — Робин притисна лице в косите й. — Направо ме побъркваш. Никога не съм се чувствал по този начин.

Бевърли тихо се засмя. Познатият трепет все още пронизваше тялото й, обзето от един почти плашещ я копнеж.

— Аз също се влюбих в теб, Робин. Прекрасно е…

— Нека отидем у дома — в гласа му имаше настойчива молба. — Искам да ти покажа къщата си и искам да останеш при мен. Ще дойдеш ли? Моля те, скъпа!

— Да… — прошепна Бевърли. — Ще дойда, Робин, мили.

Той я зацелува отново, а на нея й се стори, че пясъкът под краката им се раздвижи и че потъва в някакъв розов облак. Върнаха се до колите прегърнати. Изобщо не бе на себе си, когато седна зад волана и го последва. До крайбрежната му къща не беше далеко.

Щом застанаха пред нея, Бевърли бе поразена. Разкошната градина с кактуси, олеандри и ярки цветя я омая с уханията си.

Робин я хвана за ръка и двамата влязоха вътре. Стъклена стена отделяше терасата от хола. Пред тях шумеше морето. По небето блестяха ярки звезди. Бе романтично и невероятно красиво.

— Чаша шампанско? — Робин й хвърли оня поглед, от който коленете й омекваха.

Тя се притисна към него.

— Имаме ли нужда от шампанско?

— Не, права си. Не сега. Желая те, Бевърли. Искам да съм съвсем близо до теб. Искам да те усещам и да зная, че ми принадлежиш.

Целуваха се дълго. Ръцете му ставаха все по-настойчиви, тънката й рокля вече не беше преграда и той се наслаждаваше на топлите й голи гърди.

Бевърли също не пестеше ласките си. Разкопча ризата му и усети горещата му, гладка кожа. И когато Робин я притисна към себе си, ясно усети възбудата му. Собственият й копнеж бе станал почти непоносим.

— Прекрасна си! — шепнеше й той. — Когато ти… това ухание… Искам да те опозная цялата. Само ако знаеш, колко си хубава.

Простена, когато погали бедрата й. После за дланите му вече нямаше тайни по тялото й и на Бевърли й се стори, че всеки миг ще умре от наслада.

— Нека го направим, тук и сега… — изхриптя Робин и тя се отказа от всяка съпротива.

Бе напълно безсмислено да върви срещу себе си.

Той я съблече. Неговите дрехи също паднаха на пода. Двамата се отпуснаха върху мекия килим, жадни да опознаят телата си с нетърпението на истински влюбените.

— Целуни ме, Робин! Целуни ме и не ме пускай — простена Бевърли.

Влажните й горещи устни затърсиха устата му.

Продължаваше да я гали. Ръцете му бяха навсякъде. Най-силно го привличаха гърдите й — разкошни, набъбнали от желание. Езикът му заигра с връхчетата им, докато тя тихо извика.

— Моля те, вече не издържам, Робин!

Бедрата й се разтвориха като че ли от само себе си, за да го приемат. Той проникна в нея твърдо и неудържимо. Силните му тласъци скоро я доведоха до върха. Тялото й се изви в невероятно чувствено удоволствие. От устните й се изтръгна вик на върховна възбуда и възторг.

Само миг по-късно Робин също простена в насладата от осъщественото желание. Устните им се сляха. Бедрата на Бевърли все още потръпваха конвулсивно. Толкова хубаво не й е било никога досега. Толкова хубаво, толкова невероятно, сякаш за минути се бе озовала в някакъв друг свят.

Когато най-сетне се откъснаха един от друг, усмихвайки се нежно, в очите им имаше ново познание, някаква нова близост и убедеността, че си принадлежат един на друг.

А Робин бе все тъй ласкав към нея…

Продължаваха да се галят, не можеха да се наситят един на друг — сякаш да се уверят, че случилото се е действителност, а не само сън, от който ти спира дъхът.

Нямаха нужда от думи. Знаеха, че е започнало нещо, което ще продължи дълго.

Станалото не бе някакво мимолетно приключение. Не бе резултат от моментно умопомрачение. Беше много повече. Бевърли се отдаваше на този мъж и на това чувство, независимо от последствията.

— Все още дори не зная, къде се намира банята ти — надигна се тя най-сетне с тих смях.

Погледна разхвърляните из стаята дрехи, а после и самия Робин, който лежеше напълно невъзмутим сред целия този хаос, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

— Хайде да се изкъпем заедно — предложи той. — Искам винаги и навсякъде да съм до тебе.

Бевърли кимна. Щеше й се цялото това безумие да продължи още дълго, нямаше сили да го прекрати.

Банята бе мечта в морскозелено, а душ кабината — достатъчно широка за двама. Когато топлата вода обля телата им, Бевърли отново се притисна към Робин. Усети здравите му мускули под пръстите си и осъзна, че тази нощ ще е безсънна…

Възбудата й сякаш се зареждаше отново и отново — нищо не можеше да я угаси. Беше млада, влюбена и чувстваше, че същото става и с Робин. Умираше от щастие, докато той й шепнеше някакви безумни, влюбени глупости.

Когато се върнаха в стаята, беше се загърнала в кафявия му халат. Естествено, беше й прекалено голям. Но на Робин му се струваше, че изглежда очарователно. Той отиде в кухнята, за да донесе шампанско. После двамата седнаха на дивана в хола, отпиваха от чашите и се усмихваха като замаяни.

На масата гореше една дебела свещ. През отворената врата на терасата нахлуваха лунната светлина и шумът на вълните. Беше красиво като в сън. Бевърли се почувства напълно щастлива.

— Колко време ще останеш? — Робин обгърна раменете й с ръка.

— Няколко седмици. Още не съм решила точно.

— Колкото се може по-дълго — усмихна й се той. — Разбрахме ли се?

— Да — прошепна Бевърли.

Сега не искаше да мисли какво ще стане след това. Бъдещето й се струваше толкова далечно. Единственото, което имаше значение, бе този прекрасен миг. Няколко седмици бяха много време, пълно с неизвестност. И все пак, тя се изплаши от мисълта, че трябва да се върне в Ню Йорк и да се раздели с Робин.

Но сега той бе при нея и то съвсем близо. Усещаше дъха му върху лицето си и ръцете му, които я милваха. Да, по-различно си бе представяла ваканцията си. Но и така не беше никак лошо. Каква полза, да нямаш ангажименти, щом се чувстваш самотен? Не, Бевърли не искаше повече да бъде сама. Искаше да бъде близо до Робин и нежността му.

И когато той я притисна към себе си и ръката му предизвикателно пролази между бедрата й, дишането й се учести. Харесваше начина, по който я докосваше и също искаше да го докосва, да го усеща твърд и пулсиращ в дланта си. Отново ги погълна пламъкът на желанието. Вече не съществуваше нищо друго — нито минало, нито бъдеще, а само чувството, което толкова силно ги привличаше един към друг…