Джил Брейди
Робин (5)

V

Робин изпитваше силен гняв към Хейзъл Адамс, когато по обед се отправи към жилището й. От тактическа гледна точка бе неподходящо да й се обажда предварително. Искаше да я изненада и да я притисне до стената. При него нямаше да минат номерата, които бе приложила при малкия му брат. Това тя доста бързо щеше да разбере.

Робин имаше силен характер и бе доста трудно да бъде изкаран от равновесие. Но при тази история чувстваше, как гневът го задушава. За него изнудването бе едно от най-отблъскващите неща и в никакъв случай нямаше да го допусне. Това момиче щеше да остане с пръст в устата.

Обзет от яростни чувства, той паркира колата си недалеч от небостъргача. Във фоайето, в малка стаичка седеше портиерът. В повечето модерни и скъпи сгради имаше такъв човек, който съобщаваше за посетителите и предпазваше обитателите от нежелани гости.

Робин разбра, че на изненада едва ли ще може да разчита. Но като чуеше фамилията му, госпожица Адамс сигурно щеше да го вземе за Пърси. Така нямаше да е трудно да се промъкне при нея.

Той се представи и назова апартамента, който иска да посети. Портиерът посегна механично към телефона и когато Бевърли се обади, и съобщи за някой си господин Нютън.

— Окей — каза тя и мъжът кимна на Робин към асансьора. Той моментално хлътна в него.

Бевърли не разбираше, какво става. „Робин е решил да ме посети по обед? Истинска изненада. Но как ли е открил адреса ми? Невероятно!“

Когато се позвъни, тя буквално полетя към вратата и го посрещна сияеща. Но при вида й той сякаш се вкамени.

— Ти?

Бевърли се засмя.

— А кой друг? Влизай, Робин. Страхотно се радвам, че дойде. Веднага трябва да ми разкажеш, как откри адреса ми.

Робин сякаш бе получил удар с чук по главата. Последва я в луксозната дневна.

— Каква е тази игра? — попита най-сетне.

Тя не го разбра.

— Какво искаш да кажеш? За какво говориш, Робин?

— Какво търсиш в този апартамент?

— О… — Бевърли смутено се засмя. — Нали ти разказах за моята приятелка. Това е нейният апартамент. Затова ли си толкова изненадан.

— Дойдох тук, за да говоря с Хейзъл Адамс.

Бевърли онемя. Стоеше срещу него и не знаеше, какво да каже.

— Тази госпожица Адамс твоя приятелка ли е? — продължи да разпитва той.

Бевърли преглътна.

— Да, тя наистина се казва Хейзъл Адамс. Но какво общо имаш ти с нея, за Бога? — после сякаш изведнъж разбра. И се отпусна върху креслото. — Значи ти също? — промълви тя ужасено.

— Да изясним нещата веднага — рече Робин. — Не съм от нейните клиенти. Тук съм по съвсем друга причина.

Бевърли измъчено се усмихна.

— Лесно е да се каже.

— Да не би да не ми вярваш? Къде мога да видя тази… — той се запъна — тази дама?

— Тя е в Европа. Затова ми предостави жилището си.

Робин също седна.

— Тая мръсница — промърмори той. После погледна недоверчиво Бевърли. — Как е възможно да ти е приятелка такава жена? Просто е неприлично.

Изведнъж Бевърли изпита желание да защити приятелката си.

— Познаваме се отдавна, още от института. Хейзъл не е лош човек. Но тръгна по криви пътища.

— Какво се мъчиш да ми внушиш, Бевърли? Та тя е една изпечена мръсница. Опитва се да изнудва брат ми с някакви гадни снимки. Точно това имах намерение да обсъдя с нея.

— Нима въобще не я познаваш?

— Не. Но да те намеря тук…

Бевърли зарови ръце в косата си.

— Нещата май станаха малко сложни. Наистина ли Хейзъл изнудва брат ти?

— Щом ти казвам — изръмжа Робин. — Иначе бих ли дошъл.

Телефонът иззвъня. Бевърли изпита безпокойство. Можеше да си представи, какво бе това обаждане. Точно сега, когато Робин бе тук.

— Няма ли да вдигнеш? — запита той.

— Сигурно търсят Хейзъл.

— Какво от това — настоя Робин. — Звънът ме изнервя.

Тя вдигна слушалката. Отново чу някакъв мъжки глас.

— Госпожица Адамс в момента не е тук. В Европа е. Обадете се след шест седмици — побърза да каже и затвори.

Робин забеляза нейната нервност и изведнъж го обхвана ужасно подозрение, което се засилваше с всеки изминал миг. „Какво ми разказа Бевърли? Че следвала и че от време на време работила като модел. Модел на някаква търговска верига.“ Неочаквано видя ситуацията в съвсем друга светлина.

Ако тя следваше, все някак трябваше да печели джобните си пари — и най-вероятно по начина, за който той сега си мислеше. Тази Хейзъл Адамс едва ли бе случайно нейна приятелка. Бевърли дори не се бе опитала да го скрие.

Тя го наблюдаваше неспокойно.

— Какво става с теб, Робин? Защо ме гледаш така? Не съм виновна, че Хейзъл е замесена в някакъв мръсен опит за изнудване. Не знаех нищо.

— Не твърдя, че си същата като нея. Но да те намеря в този апартамент…

— Но нали ти обясних. Моля те, престани. Аз вярвам на думите ти. И не допускам, че си от антуража на Хейзъл.

— Колко успокояващо — той запали цигара. — Във всеки случай дамата не е тук, а аз исках да се разбера с нея. Преди малко се е обадила на брат ми и му е дала срок до края на месеца. Иска да измъкне от него петстотин хиляди долара.

Бевърли отново преглътна.

— Петстотин хиляди долара. Та това са дяволски много пари.

— Несъмнено. Единственото, което засега е сигурно е, че ние няма да й дадем парите. Фамилията Нютън не може да бъде изнудвана.

— Отвратителна история — рече Бевърли. — Как може Хейзъл да измисли подобна нещо. Възмутително е и смятам да й го кажа, когато се обади.

— Стой настрана, Бевърли — помоли я Робин. — Аз искам да говоря с тази дама и ще го направя. Независимо, колко още ще трябва да чакам. Ще измъкна брат си от тази гадория.

— Много великодушно от твоя страна. Мисля, че постъпваш правилно. Господи, Хейзъл трябва да се е побъркала.

Той отново я погледна недоверчиво.

— Наистина ли не знаеше нищо?

— Та аз дори не се видях с нея, говорихме само по телефона. Как бих могла да знам. А и тя никога не би ми казала. Познава ме достатъчно добре. Потресена съм.

„Дали трябваше да й повярвам?“ Робин се чувстваше несигурен. От една страна Бевърли изглеждаше толкова сладка в тесните си джинси и бялата тениска, че кръвта му направо кипваше. Но от друга — още не се бе съвзел от шока, че я намери точно в този апартамент.

— Добре, да приемем, че не си знаела. Но къде е изчезнала Хейзъл? Как ще се опитва да притиска Пърси от Париж?

— Не мога да ти отговоря, скъпи. Трябва да попиташ самата нея. Не искам да имам нищо общо.

Робин стана и се приближи до прозореца. От височината на двайсет и втория етаж се виждаха морето и вилите край плажа. Бевърли тихо пристъпи към него.

— Толкова съжалявам. Ще се опитам да повлияя на Хейзъл, ако се обади още веднъж. Смятам намеренията й за пълен абсурд.

Робин вдигна поглед и срещна тъмните й, страстни очи. Почувства свежото ухание на кожата и косата й. Нямаше съмнение, че бе луд по нея. Тя изглеждаше толкова прелестна, така съвършено непорочна.

Въпреки всичко обаче, у него се затаи някакво недоверие. Но когато тя му се усмихваше по този начин, бе готов да забрави съмненията си. Привлече я към себе си. Езикът му жадно разтвори устните й. „Бог ми е свидетел, че това момиче ми замая главата…“

Бевърли се откъсна разгорещена и възбудена.

— Какво да ти предложа? Кафе или нещо за пиене? Вече успях да напазарувам.

— С удоволствие ще пия едно кафе — Робин запали поредната си цигара и седна върху едно от белите кресла, които изглеждаха така елегантни.

Трябваше да признае, че не така си бе представял апартамента на една куртизанка. Тук всичко бе много стилно и издаваше изискан вкус. Но нищо не можеше да заличи факта, че Хейзъл Адамс се отдаваше на мъже за пари.

Бевърли влезе в кухнята и включи кафе машината. Сигурно би полудяла, ако знаеше какво се върти в главата на Робин. Но тя не допускаше, че той би могъл да я приравнява с Хейзъл.

Той бе раздразнен и объркан. Беше влюбен в нея. Но само като си помислеше, че и тя може да е като приятелката си…

— Кафето ей сега ще стане — Бевърли се настани с очарователна усмивка в скута му. — Толкова е хубаво, че си тук, при мен…

Робин хвърли цигарата в пепелника. Когато тя бе толкова близо, можеше да мисли само за едно. Гърдите й под тениската го привличаха неудържимо и ръцете му сякаш сами намериха пътя към тях.

Замилва ги, отначало внимателно и нежно, а после все по-страстно, докато усети как връхчетата им се втвърдиха с готовност.

Бевърли затаи дъх. Както винаги, когато бе в обятията на Робин, я обзе възбудата, която я караше да забрави всичко. Единственото й желание бе да лежи гола до него и да усеща силното му, горещо тяло.

Устните й бяха полуотворени и той не преставаше да я целува, докато сваляше джинсите й. Бевърли изпитваше ненаситен копнеж за ласки. Искаше Робин да я гали и докосва навсякъде, да я възбуди до полуда.

— Ти си най-страхотното момиче, което познавам… — устните му се плъзнаха по шията й и я обсипаха с ефирно нежни целувки. Утробата й постепенно запламтя като в огън. Бевърли мечтаеше, той да я люби диво и необуздано. Никога преди не бе изпитвала такъв влудяващ копнеж.

Робин също беше като обезумял. Нямаше търпение да притисне голото й тяло до своето. Свали всичките й дрехи. Тя също трескаво му помогна да се съблече. Ръцете и устните й го изгаряха. В любовта всичко е позволено, а Бевърли знаеше, какво иска Робин. Беше страхотно възбуден. И двамата съзнаваха, че не могат да чакат повече. Тя го обгърна с бедрата си, а Робин я посрещна и я прониза силно и твърдо. Отначало предпазливо, а после все по-бурно Бевърли се заизвива над него. Устните им нетърпеливо и жадно се сляха. Само минути по-късно и двамата не бяха на себе си от върховно блаженство. С дрезгав вик Бевърли отметна глава назад. Бе напълно зашеметена. Сякаш от много далеч до нея достигна стенанието на Робин. Струваше й се, че лети, лети нанякъде…

Той притисна лицето й към гърдите си. Ръцете й се плъзнаха по гърба му. Чувстваше се съвсем олекнала от щастие. И след като се бяха любили, между тях оставаше още толкова нежност…

— Разкошна си — прошепна Робин.

— Обичам те… — промълви тя в рамото му.

В този миг той бе забравил онова, което неотдавна си мислеше за Бевърли. Чувството му към нея бе толкова силно, че помиташе всичко останало. Знаеше, че няма лесно да се откаже от нея. Но когато малко по-късно влезе в банята, отново го заглождиха предишните съмнения. Бевърли едва ли бе много по-различна от онази отвратителна Хейзъл Адамс. Подозрението здраво заседна в съзнанието му.

Тя се появи от кухнята в бял халат и с каничка кафе в ръце. Порцелановият сервиз на масата беше с превъзходно качество.

— Бих искала, всеки ден да ме изненадваш по този начин.

Робин се усмихна разсеяно.

— За съжаление, имам и други ангажименти, скъпа.

— Само се пошегувах. Зная, че си много зает — тя блажено се протегна. — И все пак, беше великолепно.

— Трябва да прескоча до офиса си. Но в четири ще се видим при мен, както се уговорихме, нали?

— Чудя се, как ще издържа дотогава — каза го много нежно и с онова меко сияние в очите, което той толкова обичаше.

Но Робин изведнъж бе обхванат от желание да напусне жилището. Трябваше да си изясни много неща. Когато се качи в ягуара си, се почувства доста особено. Каквато и да бе в действителност Бевърли, тя със сигурност бе магьосница, щом всеки път го правеше толкова щастлив. Но ако имаше и други мъже…

„В хубава история се забърках. Точно на мен ли трябваше да се случи! Аз и такова момиче — чиста лудост. Какво ли иска всъщност от мен Бевърли?“

Осъзнаваше, че наистина я бе направил щастлива. Не бе играла театър. Изгаряше я истинска страст. И двамата стигнаха в пълен синхрон до оргазъма. Но може би и това бе част от изкуството, което момичетата от този род владееха.

Робин бе ужасно объркан.