Джак Ванс
Пнумите (4)

4.

Екипажът на шлепа се състоеше от двама пнумеци, които не излизаха изпод навеса на кърмата. Там имаше малка кухничка и скамейка — озарен с мъждива светлина оазис насред околния мрак. На борда пътуваха още неколцина пътници, които се бяха разположили, където им скимне и се стараеха да не се набиват в очите на другите, освен когато идваше време за ядене. Храната, изглежда, беше безплатна. Зап-210 не позволи на Рейт да излиза на осветеното. Тя отскачаше до навеса най-често, когато там нямаше никой — носеше му хляб от брашно от пътниче, захаросани плодове, които напомняха сливи, но може и да бяха изсушени насекоми, тестени пръчици, пълни с месо, сладки и солени хрускави вафли, които Зап-210 смяташе за голям деликатес, но оставяха неприятен вкус в устата на Рейт.

Времето се нижеше бавно — Рейт нямаше никаква представа откога пътуват. Езерото се превърна в река, която на свой ред се стесни до канал с ширина петдесет-шейсет стъпки. Шлепът плаваше безшумно, задвижван, както Рейт предполагаше, от трептящи около кила електрически полета. Далеч напред продължаваше да сияе мъничка синя точка, която служеше за навигационен ориентир, от време на време те застигаха светлинката, тя се изкачваше бавно към тавана и тогава отпред се появяваше нова. През доста големи интервали шлепът преминаваше покрай пустеещи, изоставени на вид пристанища и хангари — с тунели, водещи в неизвестна посока.

Рейт ядеше и спеше, това бе единственият начин да отмерва времето. Светът се бе смалил до палубата на шлепа, тъмната, невидима водна повърхност и присъствието на Зап-210. Тъй като нямаше с какво друго да прогонва скуката, той се зае да изучава девойката. От своя страна Зап-210 се отнасяше към своя спътник с едва прикрита подозрителност, сякаш всеки аспект на принудителната им близост й бе противен или най-малкото неприятен. Доколкото Рейт беше в състояние да прецени, тя нямаше почти никаква представа за връзките и влечението между мъжете и жените, нито за ролята и значението на сексуалния акт. Вероятно оставяха на първичните инстинкти сами да свършат цялата работа, реши накрая Рейт. Но как при това положение да я изостави на повърхността, така невинна и беззащитна? От друга страна, идеята да обясни на Зап-210 някои особености на човешката анатомия никак не го блазнеше.

За разлика от него момичето не изпитваше отегчение или скука от еднообразното пътуване. В периодите, когато не се хранеше, спеше или разговаряше с него, тя седеше на палубата, зареяла поглед в мрака, сякаш там се вихреше някакво особено интересно събитие. Понякога Рейт сядаше до нея, подразнен от странната й вглъбеност, и тя неизменно се отдръпваше от него. Разговорите със Зап-210 също не бяха особено занимателни. Съзнанието й бе богато заселено със страхове и предразсъдъци по отношение живота на повърхността — боеше се от небето, вятъра, откритите хоризонти, бледо кафеникавата слънчева светлина. Беше дълбоко уверена, че я чака бърза смърт — от тоягата на някой дивак. Рейт се опита да промени представите й, но се изправи пред стена от недоверие.

— Да не мислиш, че не знаем какво става на повърхността? — заяви тя с вледеняващо презрение. — За жужма кастчай няма тайни, те знаят всичко. Познанието е смисълът на тяхното съществуване. Те са мозъците на Тчай, Тчай е тялото и скелетът на жужма кастчай.

— А пнумеците — каква е тяхната роля във всичко това?

— Индивидите ли? Много отдавна жужма кастчай са приели при себе си някои хора от повърхността, мъже, жени и жени майки. Индивидите доказали трудолюбието си, като копаели тунели и шлифовали камъни. Жужма кастчай им осигурили закрила и така заживели заедно от дълго време насам.

— А откъде са се взели хората на планетата, това знаеш ли?

Зап-210 не прояви особен интерес към темата.

— От гиан, откъде другаде?

— Не учите ли за слънцето, звездите и другите светове в космоса?

— Учат ни само на това, което е важно за нас, а именно на благоприличие и добро поведение — тя въздъхна едва чуто. — Но всичко това вече не ме засяга, само не зная какво ли си мислят сега другите за мен!

Изглежда, единственото, което я измъчвате, бе грубият начин, по който бе нарушила общоприетите норми и представите за благоприличие.

А шлепът продължаваше да следва канала. Сините светлини се меняха с отегчителна последователност. Рейт започна да губи търпение. Мракът около тях бе почти непрогледен, разсейван единствено от бледото сияние на навигационните светлини. Тръпчиво нашепващият глас в душата му започна да взема контрол над съзнанието, близостта на стройното девическо тяло пробуждаше в него неочаквани желания. Налагаше се да полага усилия, за да прикрие нарастващото си влечение към нея. И как иначе, когато си даваше сметка за абсолютното й невежество по отношение взаимоотношенията между мъже и жени. И да се пробуждаха някакви желания и копнежи у нея, тя навярно ги отхвърляше като „неприлични“ и „извратени“. Неведнъж си припомняше близостта на топлото й телце, когато се притискаха под водата, или прилепналата й риза, с едва напъпилите форми отдолу, след като се изкатериха обратно на палубата. Постепенно взе да се опасява, че ще дойде време, когато инстинктите му може да надделеят над разума. Дори да усещаше нещо, Зап-210 не се издаваше по никакъв начин, освен че бе станала по-приказлива отпреди. Можеше да говори часове наред, с равен, безизразен и монотонен глас. Животът й, доколкото можеше да прецени Бейт, бе невероятно скучен и еднообразен, лишен от всякаква свобода, радост и вълнения. В другарите си тя забелязваше единствено вариации в поведението и придържането към установения протокол, които, изглежда, имаха за нея огромно значение, дори понякога ги заклеймяваше по-злостно, отколкото хората на повърхността биха заклеймили привичките на закоравял престъпник. Имаше представа от анатомичните и биологичните различия между мъжете и жените, но вероятно никога не се бе замисляла за причината. Всички тези странности в познанията и поведението й заинтригуваха неимоверно Рейт. От друга страна, животът в Убежищата несъмнено бе идеална среда за всякакъв род невротични отклонения. Рейт обаче се стараеше да не разпитва прекалено за тези неща, тъй като всеки път, когато засягаше темата, девойката ставаше необичайно мълчалива. Дали пнумите не се бяха научили да потискат половото влечение у пнумеците? Дали не използваха химикали, лекарства или хормони, за да елиминират тази обезпокоителна тенденция към свръхнаселеност? Рейт зададе няколко въпроса в тази насока, но получи толкова объркани и безсмислени отговори, че със сигурност девойката не знаеше за какво говори. От време на време Зап-210 признаваше, че някои пнумеци намират живота под земята за твърде улегнал, такива пращали на повърхността, на откритото, под слънцето и на милостта на ветровете, в мрака на нощта, когато завивка ти е цялата вселена и няма никаква надежда да се върнеш отново долу.

— Чудя се как ли не съм умряла от страх? — повтаряше девойката. — Навярно открай време в мен е дремела склонността да бъда гжиндра. Говорят, че откритото пространство повлиявало разума на човека, страх ме е, че като изляза там, ще се побъркам.

— Още не сме на повърхността — успокои я Рейт, но тя само повдигна раменца, сякаш това нямаше голямо значение, след като зарът бе хвърлен.

Девойката бе в неведение и по въпроса за възпроизводителните механизми при пнумите, не знаеше дали ги пазят в тайна, макар че подозираше да има нещо подобно. Нямаше също ясна представа за относителния брой на пнумите и пнумеците.

— Вероятно има много жужма кастчай. Но колко точно, не зная. Те обитават Дълбоките места, където държат различни съкровища.

— Какви съкровища?

Зап-210 отново призна, че представите й са смътни.

— Историята на Тчай се простира далеч в миналото, отвъд представите на всеки ум. Но жужма кастчай са педантични до крайност — те знаят всичко, което се е случило някога. За тях Тчай е една гигантска оранжерия, където всеки предмет, дърво, скала или живо същество, е скъпоценен уникат. На гиан има три чуждоземни раси, които са пристигнали на планетата със своите безценни принадлежности.

— Три?

— Дирдири, часки и уонки.

— Ами хората?

— Хората? — в гласа й се прокрадна съмнение. — О, не зная. Може би хората също идват от друг свят. Но това трябва да се е случило много отдавна. По времето, когато всякакви същества са посещавали Стария Тчай. Жужма кастчай нито приемат чуждоземците, нито биха искали да ги прогонят — те само следят и наблюдават. Увеличават колекцията си, попълват Музея на Вечността, съставят архивите си.

Рейт започна да вижда пнумите в нова светлина. Явно те гледаха на повърхността на Тчай като на гигантска сцена, върху която се разиграваха великолепни хилядолетни драми — войните между сините и старите часки, нашествието на дирдирите, последвано от контраинвазията на уонките, различните военни кампании, сражения, стълкновения, масови кланета, основаването на градовете, превръщането им в руини, появата на хората — всичко това обясняваше примиреността на пнумите с присъствието на останалите раси, тъй като те вероятно се смятаха за нещо като пазители на историческите ценности на цяла една планета. Покрай тези разговори Рейт успя да надзърне в една друга част от душата на Зап-210 — животът за нея бе само низ от терзания, които трябваше да бъдат изтърпени. Страхът бе запазена марка за непознатото, радостта бе повтарящото се, отегчително всекидневие. Сега вече можеше да си представи какъв е в нейните очи: груб до бруталност, хитър и коварен, суров и непредсказуем, някой, близостта, с когото би нарушила всички общоприети норми на благоприличие. Какво окаяно и тъжно същество, помисли си Рейт, безвредно и безлично. Ала дори сега споменът за докосването й му действаше възбуждащо — още повече насред мрака, когато нямаше накъде другаде да насочи мислите си, нито с какво друго да занимава ума си. По някакъв начин доловила смута в душата му, Зап-210 за пореден път се отдръпна от него. Какви ли мисли й минаваха през главата в момент като този?

Рейт си измисли нова игра. Опитваше се да я забавлява. Разказваше й най-невероятни истории, някои от които напълно измислени, но Зап-210 бе принцесата от приказките, която отказва да се засмее. Единственото й удоволствие, доколкото можеше да прецени, бяха сладките вафли, които разнообразяваха инак безвкусното им меню. За съжаление запасите от този деликатес бързо се изчерпиха — само няколко дена, след като се качиха на борда. Зап-210 бе изненадана и възмутена от този факт.

— В менюто ни винаги е имало дико — винаги! Някой трябва да е допуснал много глупава грешка!

Рейт не я бе виждал досега толкова възбудена. След като пофуча известно време, тя потъна в мрачно мълчание и отказа да яде каквото и да било. Постепенно стана нервна и раздразнителна и Рейт взе да се пита дали това дико не съдържа успокоителни вещества, щом като липсата му предизвиква подобна жажда.

През следващите няколко дена тя не продума нито думичка и странеше от Рейт, сякаш той бе виновен за мъченията й, което донякъде бе самата истина, макар и не в прекия смисъл. Ако не я бе отвлякъл така грубо със себе си, сега щеше да хрупка в столовата своето любимо дико. Постепенно обаче меланхолията й се разсея и тя отново стана приказлива, може би търсеше в него някаква увереност, внимание или — кой знае? — изпитваше влечение. Ала каквото и да си мислеше, никога досега Рейт не бе изпадал в толкова абсурдно положение.

 

 

А шлепът продължаваше да се носи в мрака, от една синя светлина към друга. Прекосиха цяла верига от подземни езера с надвиснали над тях сталактити, след това за един доста продължителен период — някъде около три дена — следваха скучен и прав бряг, отмерван единствено от сините индикатори. По-нататък навлязоха в нова поредица от галерии, където отново попаднаха на изоставени и безлюдни пристанища — острови от мъждива жълтеникава светлина. Пътешествието им наближаваше своя край — усещането за това витаеше из въздуха. Екипажът се движеше малко по-енергично и целенасочено, пътниците от кърмата се преместиха на носа. Когато за пореден път се върна от кухнята, Зап-210 съобщи:

— Съвсем близо сме до Базан-Гахай.

— И къде е това?

— Най-далечната точка на този район. Изминахме ужасно дълъг път. Но затова пък беше тихо и спокойно — добави тихо тя и Рейт сякаш долови съжаление в гласа й.

— Близо ли сме до повърхността?

— Това е търговска станция за стоки от Станговите острови и Хедайха.

Рейт зяпна от изненада.

— Нима сме толкова далеч на север?

— Да. Но и тук може да ни очакват жужма кастчай.

Рейт впери тревожен поглед в синята светлинка.

— Защо смяташ така?

— Не зная. Само си мисля.

А сините светлинки продължаваха да се сменят. Рейт се умори да ги брои и се унесе в сън. Когато се събуди, Зап-210 посочи напред.

— Базан-Гахай — обяви тя.

Рейт се изправи на крака. Пред тях се виждаше нарастващо сияние, върху повърхността на водата подскачаше верига от светлини. Тунелът се разширяваше с вълнуващо величие, шлепът се носеше право напред, неумолим като съдбата. Загърнатите в наметала силуети на носа се очертаваха отчетливо на яркия фон. Рейт почувства необяснима приповдигнатост на духа, загадъчна екзалтация. Едно започнало с опасности и страхове пътуване наближаваше своя край. Вече се различаваха стените на тунела — масивни подпори от грубо издялан камък, осветени от едната страна и тънещи в мрак от другата. Златистата светлина бе като сияеща мараня, зад нея насред спокойните води се издигаха гигантски бели скали. Зап-210 пристъпи като омагьосана към носа. Рейт я погледна и остана изненадан от това, което видя. Почти бе забравил как изглежда — бледото, прозрачно лице, деликатно изваяните очертания на челюстта, правият нос, белезникавите устни и всичко това съчетано в изражение, за което му бе трудно да намери най-подходящото име: печал, меланхолия, чувство за обреченост. Тя усети, че я гледа, и извърна очи към него. Рейт се питаше какво ли вижда.

Тунелът продължаваше да се разширява. Намираха се в самото начало на дълго и криволичещо езеро. Гледката бе неописуемо красива. Малки острови пронизваха отдолу повърхността — причудливи, наподобяващи колони скали, които стърчаха чак до високия таван. На около половин миля пред тях, под една надвиснала скала, бе построен пристан. Осветяваше го златиста светлина, която идваше от невидими отвори в стените.

Рейт бе занемял от вълнение.

— Слънчева светлина! — успя най-сетне да промълви. Шлепът се носеше право напред, към пристана.

Рейт шареше с поглед по стените на пещерата, опитвайки се да открие отворите.

— Тихо, ще те забележат — скастри го шепнешком Зап-210.

Рейт се отдръпна към чувалите, откъдето продължи да разглежда огромната пещера. Той посочи с ръка.

— Една пътека води към онзи отвор.

— Разбира се.

Рейт проследи криволичещата пътека покрай стената. Тръгваше само на половин миля от пристанището. На кея се виждаха тъмни фигури — пнуми или пнумеци, не можеше да прецени от това разстояние. Очевидно очакваха приближаването на кораба и присъствието им там отново пробуди страховете му.

Рейт се наведе от парапета и се огледа във всички посоки.

— След една-две минути ще минем покрай малък остров — съобщи той на Зап-210. — Най-добре там да напуснем шлепа. Не горя от желание да слизам на пристанището.

Зап-210 сви обречено рамене. Двамата се преместиха на десния борд. Островът, причудливо скално образувание от вплетени гранитни жили, беше съвсем близо. Рейт заговори:

— Спусни се безшумно във водата. Гледай да не риташ и да не пляскаш с ръце. Аз ще те задържа на повърхността.

Тя го изгледа с непроницаемо изражение, но направи каквото й каза. Вдигнал синята папка високо над водата, той я последва. Шлепът бързо се отдалечаваше към кея и онези, които го очакваха там.

— Хвани се за раменете ми — нареди Рейт. — И дръж глава над водата.

Почти веднага стъпиха на скалистото дъно и се изкатериха по него. Шлепът се изравни с пристана. Черните силуети се раздвижиха. Съдейки по походката им, бяха пнуми.

От другия край на острова двамата заплуваха към брега, придържайки се към сенките, за да не могат да ги забележат от пристана. Пътеката минаваше само на стотина стъпки над тях. Скоро след това излязоха на сушата. Рейт се огледа, сетне двамата се закатериха нагоре по стената, като се залавяха за издатини и цепнатини. Над водата се разнесе печален звук, наподобяващ сирена. Зап-210 замръзна.

— Какво беше това? — попита със сподавен глас Рейт.

— Не зная, никога досега не съм чувала нещо подобно в Пагас. Вероятно е някакъв сигнал или призив…

Те продължиха нагоре по хълма с прилепнали към телата мокри наметала и не след дълго излязоха на пътеката. Рейт се озърна в двете посоки, наоколо нямаше жива душа. Отворът към външния свят бе само на петдесетина стъпки от тях. Сирената прозвуча отново, все тъй тревожна и печална.

Задъхани, препъващи се, те хукнаха нагоре по пътеката. През отвора в скалата вече се виждаше златисто сивото слънце и черните, гонещи се по небето облаци. Рейт хвърли прощален поглед назад, но заслепен от ярката светлина и с насълзени очи, успя да различи само замъглени очертания. Подземният свят отново се превърна в абстрактно и далечно царство. Той улови Зап-210 и я изведе на открито. Тя пристъпваше бавно и плахо, като се озърташе на всички страни. Намираха се по средата на скалист хълм, от който се виждаше широка долина. В далечината се простираше равна сива повърхност — океанът.

Рейт погледна още веднъж назад, за да се увери, че не ги преследват, сетне заслиза надолу по хълма. Вдигнала изплашен поглед към слънцето, Зап-210 го последва. Рейт спря. Свали черната шапка и я метна към скалите. След това дръпна шапката на Зап-210 и въпреки протестите й, направи същото.