Джак Ванс
Пнумите (1)

1.

Айла Гмуреца седеше завързан за стол в един склад в покрайнините на сивишките солни мини. Металната скоба на шията му бе заключена с верига, прекарана през дебела тел, която висеше от тавана — така можеше да се движи между масата и килера, където спеше, теглейки веригата след себе си.

Айла бе затворник на своя територия, още една кръвна обида, която пораждаше в душата му периодични пристъпи на дива ярост. Но той продължаваше да седи неподвижно на стола, с абсурдна унесена усмивка на лице, разплул огромното си седалище, което бе увиснало от двете страни на седалката като дисаги на кон.

Адам Рейт го наблюдаваше откъм навеса, под който се намираше космическият кораб. Напоследък това странно спокойствие го безпокоеше повече от първоначалните изблици на гняв. Все пак се надяваше, че каквито и планове да зреят в главата на Гмуреца, няма да се излюпят твърде бързо. Космическият кораб бе почти завършен, след седмица, дори по-скоро, щяха да напуснат завинаги Тчай.

Колкото и да бе странно, Гмуреца си убиваше времето с плетене, като от време на време вдигаше дантелената плетка, за да й се полюбува — той бе като живо олицетворение на търпението и смирението. Траз, който в този момент се появи под навеса, го изгледа намръщено. Младежът бе застъпник на твърдото поведение спрямо Гмуреца — наследство от емблемата Онмале, която някога бе носил.

— Да го убием веднага и да се приключи с това! — заяви и този път.

— Окован е за шията — възрази Рейт, — нищо не може да ни стори.

— Ще намери начин. Забрави ли колко е изобретателен?

— Не мога да го убия хладнокръвно.

Траз изстена от яд и отвращение и излезе нацупен навън.

— Поне веднъж и аз да се съглася с чергаря — обади се Анахо. — Да видим сметката на тлъстото чудовище!

Гмуреца, който бе ням участник в този разговор, го дари с най-милата си усмивка. Рейт забеляза, че е поотслабнал. Доскоро подпухналите му бузи сега бяха увиснали на гънки, горната му устна бе щръкнала като клюн над малката брадичка.

— Погледни го само — изсъска Анахо. — Ако можеше, щеше живи да ни изгори!

— След седмица вече няма да сме тук — припомни му Рейт. — Какво може да направи, когато е окован и безпомощен?

— Не забравяй, че става дума за Айла Гмуреца!

— И така да е, не можем да го заколим като животно.

Анахо вдигна отчаяно ръце и последва Траз вън от склада. Рейт отиде при кораба и известно време наблюдава работата на техниците. В момента се занимаваха с изключително деликатната задача по настройката на водните помпи. Рейт не можеше да им помогне с нищо. Също като дирдирската душа, технологията на тази раса му бе чужда и непонятна. И двете произхождаха от интуитивни предпоставки, за които не знаеше нищо, нещо повече, нямаше почти никакви данни за съществуването на целенасочена рационалност в който и да било аспект от живота на дирдирите.

Дълги коси колони от кафеникава светлина се спускаха от високите капандури на покрива, скоро щеше да се стъмни. Гмуреца остави плетката със замислено изражение. Той кимна на Рейт почти дружелюбно и се прибра в малката си стаичка до стената, теглейки с подрънкване веригата след себе си.

Техниците излязоха от кораба, следвани от Фио Харо — главния механик. Всички отиваха на вечеря. Рейт докосна нежно с ръка корпуса и го опипа, сякаш все още не вярваше, че е негово притежание. Само още седмица и после излитат в космоса и се отправят към Земята! Възможност, която все още граничеше с мечтите. В мислите му напоследък Земята бе някакъв далечен и чудноват свят.

Рейт влезе в кухнята, взе си парче пушена наденица и излезе пред вратата да го изяде на въздух. Слязла ниско в небето, Карина 4269 обагряше солниците в кехлибарена светлина, хвърляйки издължени сенки зад всяка издатина.

От двата черни силуета, които напоследък се появяваха заедно със залеза, днес нямаше и следа.

Имаше някаква тъжна и печална красота в този пейзаж. На север полуразрушеният град Сивиш бе окъпан от бледите лъчи на слънцето. На запад, от другата страна на Айзанския пролив, стърчаха кулите на дирдирския град Хей, а над тях — огромният Стъклен блок.

Рейт се присъедини към Траз и Анахо. Двамата седяха на пейка и мятаха камъчета в близката локва: Траз, с мрачно лице, мълчалив, набит и мускулест, Анахо — слаб като змиорка и издължен, с бледа кожа, остри, интелигентни черти, словоохотлив, колкото Траз бе мълчалив. Траз не одобряваше маниерите на Анахо, той пък го смяташе за скован и нецивилизован. Понякога, макар и рядко, двамата намираха общ език — както беше сега, когато настояваха да видят сметката на Айла Гмуреца. Рейт, от своя страна, бе далеч по-загрижен за поведението на дирдирите. От високите си кули те почти можеха да надзъртат под навеса и да следят как напредва работата. Бездействието на дирдирите му се струваше също толкова неестествено, колкото замечтаната усмивка на Айла, и намекваше за тъмни и подмолни сили, действащи зад кулисите.

— Защо не предприемат нищо? — попита Рейт, отхапвайки от наденицата. — Със сигурност знаят, че сме тук.

— Невъзможно е да се предвидят постъпките на дирдирите — отвърна Анахо. — Може би са изгубили интерес към теб. Какво са за тях хората, ако не безполезни насекоми? Предпочитат да изкарват пнумите от дупките им. Ти вече не си субект на тсаугш, или поне така предполагам.

Рейт обаче не бързаше да се успокои.

— А какво ще кажеш за фунгите или пнумите, които ни следят? Едва ли излизат в полето да подишат чист въздух — имаше предвид двете черни фигури, които бяха забелязали няколко вечери край солниците. Появяваха се неизменно по залез-слънце — зловещи силуети, загърнати в черни наметала и с черни широкополи шапки.

— Не са фунги — онези се движат сами — възрази Траз. — А пнумите никога не се появяват на дневна светлина.

— Нито пък толкова близо до Хей, защото се страхуват от дирдирите — допълни Анахо. — Тези са пнумеци, по-вероятно гжиндра.

При първата си поява в покрайнините на солниците двете същества останаха да наблюдават складовете, докато Карина 4269 се спусна зад хълмовете, след което изчезнаха в мрака. Интересът им съвсем не изглеждаше случаен, и Рейт бе обезпокоен от факта, че са под наблюдение, но не знаеше как да се справи с това.

Следващият ден бе мъглив и дъждовен и никой не се показа сред солниците. На другия ден слънцето отново изгря и малко преди залез двете тъмни фигури се приближиха, втренчили погледи в навеса. Рейт вече знаеше едно от основните правила на Тчай — следят ли те, винаги чакай неприятности.

Карина 4269 бе съвсем ниско над хоризонта.

— Ако ще се появяват — промърмори Анахо, — сега е моментът.

Рейт огледа солниците с визоскопа.

— Не виждам нищо, само изсъхнали туфи и блатни храсталаци. Няма дори гущери.

Траз посочи през рамото му.

— Ето ги.

— Хм — изсумтя озадачено Рейт. — Току-що гледах нататък — той даде максимално увеличение на визоскопа и сега туптенето на сърцето му караше образа вътре да подскача. Лицата, очертани на светлия фон, оставаха невидими. — Имат ръце — заяви той. — Пнумеци са.

Анахо пое визоскопа. След няколко секунди заговори:

— Всъщност са гжиндра, прогонени от тунелите пнумеци. Те са посредници на пнумите при търговия — самите пнуми никога не търгуват директно.

— Какво търсят тук? Нямаме работа с пнумите.

— Но може би те имат с нас или възнамеряват да имат.

— С нас или с Гмуреца, когото чакат да се покаже — предположи Траз.

— Само по залез-слънце?

Изведнъж на Траз му хрумна една мисъл. Той заобиколи склада и канцеларията на Гмуреца, извървя стотина крачки към солниците, спря и се обърна. След това махна на Рейт и Анахо да отидат при него.

— Погледнете към навеса — рече Траз. — И ще разберете с кого си имат работа гжиндра.

Насред тъмната стена малка светлина блещукаше в неритмична последователност.

— Тази светлина — обясни Траз — е от стаичката на Айла Гмуреца.

— Дебелият негодник изпраща сигнали! — обяви Анахо с развълнуван шепот.

Рейт си пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее гнева си — глупаво бе да очаква нещо друго от Айла, който живееше в интриги, както рибата във вода.

— Можеш ли да разчетеш сигналите? — обърна се той към Анахо.

— Да, това е общоприетият точков код. „… съответна компенсация… за вашата… служба… моментът… наближава…“ Сигналът изчезна. Това е всичко.

— Видял ни е през цепнатината — промърмори недоволно Рейт.

— Или му липсва светлина — добави Траз, защото Карина 4269 се бе скрила зад хълмовете.

Рейт извърна глава към солните купчини и откри, че гжиндра бяха изчезнали също така мистериозно, както се бяха появили.

— Най-добре да идем да си поговорим с Гмуреца — заяви той.

— Нима очакваш да ти каже истината? — попита Анахо.

— Съмнявам се — поклати глава Рейт. — Но понякога човек може да получи сведения и от нещата, които крият от него.

Те влязоха под навеса. Гмуреца, който отново се бе върнал към любимата си плетка, ги посрещна с любезна усмивка.

— Май наближава време за вечеря — подхвърли разговорливо той.

— Не и за теб — озъби се Рейт.

— Какво? — подскочи Айла. — Без храна? Хайде стига, не смяташ ли, че шегата ти е прекалена?

— Защо пращаше сигнали на гжиндра?

Освен с леко повдигане на голите си клепачи Гмуреца не показа по никакъв начин изненада.

— Стари сметки за уреждане. Понякога търгувам с подземните обитатели.

— И какво по-точно търгуваш?

— Най-различни работи. Днес им се извиних, тъй като не можах да спазя една наша уговорка. Нима ще ме обвините, че се опитвам да защитя добрата си репутация?

— И каква по-точно е тази уговорка, която не си могъл да спазиш?

— О, стига вече — замърмори недоволно Айла. — Всеки има право на някои малки тайни.

— Не и ти — заяви хладно Рейт. — Подозирам, че замисляш нещо срещу нас.

— Хайде де! Това вече е прекалено! Какво мога да замислям, след като съм окован във вериги? Още един повод да ви напомня, че състоянието, в което ме държите, е унизително за мен.

— Ако нещо се обърка — заплаши го Рейт, — ще те преместим на метър под земята, пък там се оплаквай, на когото щеш. Без да ти сваляме веригата.

Гмуреца поклати тъжно глава и огледа кораба.

— Затова пък работата върви чудесно — смени темата той.

— За което едва ли бихме могли да ти благодарим.

— Ах! Ето че пак омаловажавате подкрепата ми! Кой ви намери корпуса, при това с огромни усилия и с минимална печалба? Кой организира доставката на жизненоважни инструменти и прибори?

— Същият негодник, който прибра всичките ни пари и ни предаде на дирдирите — отвърна Рейт. Той прекоси помещението и седна в другия край. Траз и Анахо го последваха. Тримата не сваляха погледи от Гмуреца, който продължаваше да се оплаква, че няма да изкара дълго без вечеря.

— Трябва да го убием — заяви равнодушно Траз. — Сигурен съм, че е намислил нещо лошо.

— Не се съмнявам — подкрепи го Рейт. — Въпросът е, защо се обръща към пнумите? Дирдирите — ето от кого трябва да се страхуваме. Те знаят за моя произход и се досещат за какво ни е нужен корабът.

— Може би това не ги интересува — върна се към предишната си теза Анахо. — Дирдирите са затворен и егоистичен народ. Виж, пнумите са съвсем друга история. Те искат да знаят всичко и проявяват особен интерес към дирдирите. Те пък открият ли тунел на пнуми, го пълнят с вода или отровен газ.

— Нали не сте забравили за вечерята ми? — подвикна от другия край Айла.

— Нищо не съм забравил — закани се Рейт.

— В такъв случай очаквам да ми я донесете. Днес ми се яде салата от бяло коренче, варена леща, гарганско печено, пастет от черно сирене и обичайната каничка вино.

Траз се разсмя презрително.

— Защо да ти тъпчем търбуха, след като заговорничиш срещу нас? — попита Рейт. — Нека твоите приятелчета гжиндра да ти поднесат вечеря.

Лицето на Гмуреца помръкна, той блъсна ядно с юмрук коляното си.

— Ето че сега измъчват нещастния Айла Гмуреца, който винаги е оставал верен на възгледите си! Каква окаяна участ, да живееш и страдаш на тази ужасна планета!

Рейт му обърна отвратено гръб. Наполовина дирдирчовек от благородно потекло, Айла искрено вярваше в доктрината за Двойното сътворение, която обясняваше появата на дирдирите и дирдирхората от две клетки близнаци на Първородното яйце на планетата Сибол. На този фон Рейт, с неговите богохулни представи за света, приличаше на безотговорен фанатик, с когото трябва да се води борба на всяка цена.

От друга страна, престъпленията на Гмуреца не можеха да бъдат приписвани единствено на сляпата му вяра. Припомняйки си някои негови прояви на безмерна алчност и перверзна наслада, Рейт прогони от душата си всякакви наченки на милост.

Гмуреца продължи да се оплаква и хленчи още десетина минути, след което притихна. Известно време, той наблюдава мълчаливо Рейт и другарите му. Когато отново заговори, Рейт долови в гласа му необяснима радост.

— Твоят проект е към своя край — благодарение на Айла Гмуреца, неговите умения, на жалките му финансови запаси, които вие така безчувствено прахосвате.

— Едно е вярно — че проектът наближава своя край — кимна Рейт.

— Кога възнамерявате да напуснете Тчай?

— Колкото се може по-скоро.

— Забележително! — обяви Гмуреца с нарастваща възбуда. Рейт дори си помисли, че забелязва пламъчета в очите му. — Но от друга страна, ти си забележителен човек — гласът на Гмуреца се изпълни с неочакван патос, сякаш вече не беше в състояние да сдържа възхитата си. — Все пак има случаи, в които е по-добре да бъдеш скромен и смирен. Какво мислиш за това?

— Не разбирам накъде биеш.

— Защо ли не съм изненадан? — въздъхна с престорена тъга Гмуреца.

— Тъй като си в настроение за разговори — предложи Рейт, — защо не ми разкажеш за гжиндра?

— Какво толкова има за разказване? Окаяни същества, обречени да се скитат на повърхността, макар да се страхуват от откритото пространство. Питал ли си се някога защо пнуми, пнумеци, фунги и гжиндра винаги носят широкополи шапки?

— Предполагам, че такъв им е обичаят.

— Така е. Но има и друга, по-дълбока причина: периферията на шапката скрива небето.

— И какво кара тези странни гжиндра да излизат под открито небе, от което толкова се боят?

— Като всички хора — отвърна надуто Айла — и те имат надежди, въжделения.

— Техните какви са?

— Де да знаех — въздъхна Гмуреца. — Но нямам представа — всички хора са загадка. Дори ти не спираш да ме учудваш, Адам Рейт! Проявяваш към мен нечувана жестокост, наливаш събраните ми с кръв и пот парици в един безнадежден проект, пренебрегваш протестите ми, съветите ми за смирение. Защо? Ето какво се питам — защо, защо? Ако обяснението ти не беше тъй нелепо и абсурдно, щях наистина да повярвам, че си човек от друг свят.

— Все още не си ми казал какво искат гжиндра — припомни му Рейт.

Гмуреца се надигна неочаквано, подрънквайки с вериги, придаде си достолепен и наперен вид и отвърна надменно:

— Щом толкова много те интересува, защо не ги попиташ сам?

Той се върна при масата, хвърли един последен загадъчен поглед на Рейт и отново се зае да плете.