Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thirteenth Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даян Сетърфийлд. Тринайсетата приказка

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 978–954–585–770–6

История

  1. — Добавяне

Сестрите

Когато стана време, влязох в стаите на Емелин. За пръв път бях там като гост и първото нещо, което забелязах още преди да вляза в спалнята, беше плътността на тишината. Спрях на прага — те все още не ме забелязваха — и осъзнах, че това бе техният шепот. На ръба на тишината триенето на дъха върху гласните струни създаваше вълни във въздуха. Меки съгласни, които изчезваха, преди да ги чуеш, заглушени гласни, които можеш да сбъркаш с шума на собствената си кръв в ушите. Всеки път, когато си мислех, че този затихващ шепот, който минаваше покрай ухото ми като молец, спира, той отново отлиташе надалеч.

Прокашлях се.

— Маргарет — мис Уинтър, седнала в инвалидната количка близо до сестра си, ми посочи един стол от другата страна на леглото. — Колко мило от ваша страна.

Гледах лицето на Емелин върху възглавницата. Бях виждала вече червеното и бялото от белези и изгоряла кожа, тя не бе загубила нищо от своята добре подхранвана пухкавост, косата й все още представляваше заплетено бяло гранче. Апатично и равнодушно погледът й блуждаеше по тавана, тя изглеждаше напълно индиферентна по отношение на присъствието ми. Къде беше разликата? Защото тя беше различна. В нея имаше някаква видима промяна, която трудно можех да определя. Обаче не бе загубила нищо от своята сила. Една ръка се протегна извън завивката и тя хвана ръката на мис Уинтър в здрава хватка.

— Как сте, Емелин? — попитах доста нервно аз.

— Не е добре — отговори вместо сестра си мис Уинтър. Самата тя се бе променила много през последните дни, но колкото повече болестта я изяждаше, толкова по-явна ставаше същността й. Всеки път я виждах по-тънка, по-крехка, по-прозрачна, а стоманената сърцевина в центъра се оголваше все повече.

— Искате ли да ви почета? — попитах.

— Да, моля ви.

Прочетох една глава. След това мис Уинтър промърмори: „Заспа“. Очите на Емелин бяха затворени, дишането й бе равно и спокойно. Беше отпуснала хватката върху ръката на сестра си и мис Уинтър я потърка, за да върне живота в нея. Върху пръстите й започваха да се появяват синини. Забелязвайки погледа ми, тя скри ръцете си в шала.

— Съжалявам за това прекъсване на работата ни — каза тя. — Вече трябваше да ви отпратя веднъж, когато Емелин беше болна. Сега също трябва да прекарвам повече време с нея, така че нашият проект ще почака. Но този път няма да е задълго. Пък и Коледа идва. Вие ще искате да отидете при семейството си. А когато се върнете след ваканцията, ще видите как са се подредили нещата. Очаквам — тук настъпи една много кратка пауза, — че тогава ще бъдем в състояние да продължим отново работата си.

Не разбрах веднага какво иска да каже. Думите бяха двусмислени, но гласът й ми каза останалото. Погледнах спящото лице на Емелин.

— Искате да кажете, че…?

Мис Уинтър въздъхна.

— Не се подлъгвайте от факта, че изглежда силна. Тя е болна от много дълго време. От години свиквам с мисълта, че ще доживея да я видя как си отива преди мен. После, когато се разболях, не бях толкова сигурна. А сега, изглежда, двете сме в надпревара пред финала.

Значи това бе, което очаквахме. Събитието, без което историята не можеше да свърши.

Неочаквано гърлото ми пресъхна, а сърцето ми се сви уплашено.

Емелин умираше.

— Моя ли е вината?

— Ваша? Как би могла да бъде ваша? — мис Уинтър поклати глава. — Онази нощ няма нищо общо с това — тя ми отправи един от нейните проницателни погледи. — Защо това ви разстройва, Маргарет? Моята сестра ви е непозната. За вас тя е чужд човек. Трудно ми е да разбера какво ви прави толкова нещастна. Състраданието към мен ли? Кажете ми, Маргарет, какъв е проблемът?

В известен смисъл тя не грешеше. Аз наистина изпитвах състрадание към нея. Защото вярвах, че знам през какво бе минала и какво бе преживяла. Тя се присъединяваше към мен в редиците на ампутираните. Разделените близнаци са половин души. Линията между живота и смъртта е тясна и тъмна, а лишеният от половинката си близнак живее по-близо до тази линия от всички останали хора. Макар че често бе в лошо настроение, макар че имаше опак характер, бях започнала да я харесвам. На практика всъщност харесвах детето, което е била някога, детето, което все по-често се появяваше напоследък. С късо подстриганата си коса, със своето чисто, негримирано лице, с крехките си ръце, оголени и беззащитни без тежките скъпоценни камъни, тя с всеки изминал ден все повече заприличваше на дете. В моето съзнание това бе същото дете, което бе загубило сестра си, и ето къде скръбта на мис Уинтър се срещаше с моята собствена скръб. Нейната драма щеше да се разиграе тук, в тази къща, през следващите дни. Но това бе същата драма, която бе захапала и моя живот.

Наблюдавах лицето на Емелин върху възглавницата. Тя вече бе достигнала онази граница, която ме бе разделила от моята сестра. Скоро щеше да я прекоси и щяхме да я загубим; щеше да бъде едно ново попълнение в онова, другото място. Бях изпълнена от абсурдното желание да прошепна в ухото й едно съобщение, едно послание до моята сестра, сигурна, че тя е човекът, който много скоро щеше да я види. Само че какво да й кажа?

Почувствах любопитния погледна мис Уинтър върху лицето си. Успях да възпра глупостта си навреме.

— След колко време? — попитах.

— Дни. Седмица може би. Скоро.

 

 

Тази нощ седях дълго с мис Уинтър. На другия ден отново бях до леглото на Емелин. Седяхме, четяхме на глас или мълчахме, само доктор Клифтън прекъсваше нашето бдение. Той, изглежда, приемаше моето присъствие като нещо естествено, защото ме включи в същата усмивка, с която дари мис Уинтър, докато говореше внимателно за състоянието на Емелин. Понякога присядаше при нас за около час, споделяйки нашето отшелничество, и слушаше, докато четях. Вземах книга от някоя лавица, отварях я на произволна страница, започвах или свършвах някъде, понякога по средата на изречението. „Брулени хълмове“ преминаваше в „Ема“, която правеше място на „Диамантите на Юстас“[1], която пък заменях с „Трудни времена“[2], която отстъпваше място на „Жената в бяло“. Откъси. Фрагменти. Нямаше значение. Изкуството въпреки своята цялост, форма и завършеност нямаше сила да утешава. От друга страна, думите бяха живот. Техният ритъм беше противовес на бавното вдишване и издишване на Емелин.

Денят преваляваше, а на другия ден беше Бъдни вечер. Денят на моето заминаване. Не исках да си тръгвам. Шепотът на тази къща, прекрасното усамотение, което предлагаше нейната градина, бяха всичко на света, което исках в момента. Книжарницата и баща ми изглеждаха много малки и много далеч, майка ми — както винаги — още по-далеч. Колкото до Коледа, тя бе толкова скоро след моя рожден ден, че майка ми не бе в състояние да понесе празника по случай рождението на детето на някаква друга жена, без значение колко отдавна се бе случило това. Мислех за баща ми, който отваряше коледните картички, изпратени от малкото приятели на семейството, и подреждаше върху камината само онези, на които имаше изрисувани светци, снежни сцени и червеношийки, а скриваше някъде онези, на които бе изобразена Божията майка с младенеца. Всяка година той събираше цяла колекция от тях: блестящо оцветени образи на майката, гледаща в унес и възторг своя единствен, перфектен, съвършен син; бебето, което я гледаше по същия начин; двамата, оградени в благословен ореол от любов и завършеност. Всяка година те отиваха в коша за боклук.

Знаех, че мис Уинтър нямаше да има нищо против, ако я помолех да остана. Може би дори щеше да бъде щастлива да има компания в дните, които предстояха, но аз не я помолих. Не можех. Видях влошаването на Емелин. Колкото повече тя отслабваше, толкова повече ръката върху сърцето ми стискаше по-силно и по-стегнато и нарастващата болка ми казваше, че краят не е далеч. Беше проява на страх от моя страна, но идваше Коледа и това бе възможност да избягам. Така че се възползвах от нея.

Вечерта приготвих багажа си и се върнах в покоите на Емелин, за да кажа довиждане на мис Уинтър. Шепотът на сестрите бе отлетял, полумракът висеше по-тежък, по-неподвижен отпреди. Мис Уинтър държеше някаква книга в скута си, но очите й наблюдаваха тъжно лицето на сестра й. Емелин лежеше неподвижно в леглото си, завивката на гърдите й се повдигаше и спадаше. Очите й бяха затворени и тя изглеждаше дълбоко заспала.

— Маргарет — прошепна мис Уинтър, посочвайки ми един стол. Изглеждаше доволна, че съм дошла. Заедно изчакахме светлината съвсем да изчезне, заслушани в приливите и отливите от дишането на Емелин — то идваше и си отиваше с плавен невъзмутим ритъм, успокоителен като шума на вълните на морския бряг.

Стоях мълчаливо, съчинявайки в ума си невъзможните съобщения, които бих могла да изпратя на сестра си чрез този пътник към другия свят. С всяко издишване стаята сякаш се изпълваше с все по-дълбока и непоносима тъга.

Един тъмен силует се размърда на фона на прозореца — мис Уинтър.

— Трябва да вземете това — каза тя и движението в тъмнината ми подсказа, че държи нещо и ми го подава през леглото.

Пръстите ми се сключиха върху някакъв правоъгълен кожен предмет с метална закопчалка. Нещо като книга.

— От кутията със съкровища на Емелин е. Повече няма да й бъде нужно. Вървете. Прочетете я. Когато се върнете, ще говорим.

С книгата в ръка прекосих стаята, намирайки пътя си чрез опипване на мебелите с ръце. Зад мен продължаваха да прииждат и да се отдръпват вълните от дишането на Емелин.

Бележки

[1] Роман от Антъни Тролъп, изд. 1871 г. — Б.пр.

[2] Роман от Чарлз Дикенс. — Б.пр.