Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Thirteenth Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2010)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даян Сетърфийлд. Тринайсетата приказка

Английска. Първо издание

ИК „Бард“ ООД, София, 2007

Редактор: Мария Трифонова

ISBN: 978–954–585–770–6

История

  1. — Добавяне

Госпожа Лав оформя петата

Когато започна да вали, сложихме качулките на главите си и забързахме към навеса на църквата. На прага изтръскахме дъждовните капки от дрехите си и влязохме вътре.

Седнахме на една пейка близо до олтара и се загледахме в бледия, сводест таван, докато ми се замая главата.

— Разкажи ми как си бил намерен — помолих. — Какво знаеш за това?

— Знам само онова, което госпожа Лав ми е разказала — отговори той. — Мога да ти кажа само него. И, разбира се, моето наследство.

— Ти имаш наследство?

— Да. Не е нищо особено. Не е онова, което хората имат предвид, когато говорят за наследство, но в същото време… Всъщност бих могъл да ти го покажа по-късно.

— Би било чудесно.

— Да. Защото си мислех, че девет сутринта е доста скоро след закуската, за да те почерпя с кейк, нали? — това бе изречено с леко несигурна гримаса, която се превърна в проблясък при следващите му думи: — Така че реших — ще поканя Маргарет за единадесет. Кейк и кафе, как ти звучи? Ще можеш да хапнеш. И в същото време ще ти покажа моето наследство. Колкото и малко да има за гледане.

Приех поканата.

Аурелиус извади очилата си от джоба и започна да ги търка разсеяно с носната си кърпа.

— Добре — той си пое дълбоко въздух. И бавно го издиша. — Ще ти разкажа така, както ми бе разказано и на мен. Госпожа Лав и нейната история.

Лицето му прие пасивен, неутрален израз, знак, че в ролята си на разказвач той самият щеше да изчезне, за да даде път на самата история. Така той започна да говори и още в първите му думи аз сякаш чух самата госпожа Лав, извикана от гроба чрез нейната история.

Нейната история, на Аурелиус, и вероятно на Емелин.

 

 

Онази нощ небето беше черно като катран, а бурята назряваше в него. В короните на дърветата вятърът свиреше, а дъждът се опитваше да счупи прозорците. Аз плетях в този стол до огъня — един сив чорап, това беше вторият чорап от чифта и тъкмо оформях петата. Изведнъж… ами просто почувствах тръпки. Не че ми стана студено, нямам това предвид. Имах цяла камара цепеници в кошницата за дърва, които донесох днес следобед от навеса, и просто трябваше да поддържам огъня с тях. Така че не ми беше студено, но си помислих: „Господи каква нощ! Щастлива съм, че в нощ като тази не съм някоя бедна душа, останала навън, далеч от дома си“, и сигурно мисълта за тази бедна душа ме караше да треперя.

В къщата беше тихо, чуваше се само честото пукане на огъня, тракането на иглите за плетене и въздишките ми. Ще попиташ „Защо въздишки“? Ами да, въздишки. Защото не бях щастлива. Бях се отдала на спомените си, а това е много лош навик за жена на петдесет години. Имах огън, имах покрив над главата си, имах топло ядене, но бях ли доволна? Не. Така че седях, наведена над сивия чорап, докато дъждът продължаваше да вали. След време станах да си взема парче кейк от килера — вкусен и сочен кейк, напоен с бренди. Той ме ободри. Но когато се върнах и взех иглите за плетене, сърцето ми се преобърна. Знаеш ли защо? Бях оформила петата два пъти!

Това ме разстрои. Наистина ме обърка и натъжи, защото аз съм добра плетачка, а не небрежна като сестра ми Кити, нито наполовина сляпа като майка ми в края на дните й. Бях правила тази грешка само два пъти в живота си.

Първия път, когато се случи, бях прекалено млада. Беше слънчев следобед. Седях до отворения прозорец и се наслаждавах на аромата на цъфналата градина. Тогава плетях син чорап. За… ами за един младеж. Моят момък. Няма да ти кажа името му, няма смисъл. Така че плетях и си мечтаех. Разни глупости от рода на бели рокли, бели торти и други подобни. И когато най-неочаквано погледнах надолу, що да видя — бях оформила петата два пъти. Беше ясно като бял ден. Изплетена част за ходилото, пета, още малко изплетена част за ходилото и пак пета. Разсмях се на глас. Нямаше значение. Много лесно щях да го разплета и да го наплета правилно.

Вече бях измъкнала иглите от бримките, когато видях сестра ми Кити да тича по алеята на градината.

„Какво ли й става? — помислих си — защо толкова се е разбързала?“ Видях, че лицето й бе позеленяло. В мига, в който ме забеляза на прозореца, тя спря като закована. Тогава разбрах, че бързането не е свързано с нея, а с мен. Тя отвори устата си, но не можа да произнесе дори името ми. Плачеше. И след това ми разказа на пресекулки, хълцайки и преглъщайки думите.

Беше се случило нещастие. Той — моят момък, бил излязъл с брат си. Да стрелят по яребици. Там, където било забранено. Някой ги видял и те се уплашили. Побягнали. Даниел, брат му, стигнал пръв до плета и го прескочил. Моят момък, той беше прекалено припрян. Пушката му се закачила на плета. Това сигурно го е забавило. Чул стъпките да идват след него и се паникьосал. Дръпнал пушката си. Няма нужда да го казвам, нали? Можеш да предположиш какво е станало.

Разплетох наплетеното. Всички онези малки бримки, които си навързал една след друга, ред подир ред, за да изплетеш един чорап. Разплетох ги. Лесно е. Изваждаш иглите, дръпваш леко конеца и те се разпадат. Една след друга, ред подир ред. Разплетох втората пета и не спрях, а просто продължих. Ходилото, първата пета, наплетеното за глезена. Всички бримки, сякаш предеш вълна. След това не остана нищо за разплитане, само купчина синя прежда в скута ми.

Не отнема много време да изплетеш един чорап, а още по-малко трябва, за да го разплетеш.

Сигурно съм навила преждата на кълбо, за да изплета нещо друго. Не си спомням.

Втория път, когато наплетох два пъти петата, бе, когато започнах да остарявам. Кити и аз седяхме тук заедно, край това огнище. Беше една година след смъртта на мъжа й, почти година откакто тя дойде да живее при мен. Беше се пооправила, така поне си мислех. Усмихваше се повече. Проявяваше някакъв интерес към нещата. Чуваше името си, без да я викам по няколко пъти. Седяхме пак тук и аз плетях чифт хубави чорапи за спане. Бяха за Кити, от най-мека агнешка вълна, розови, за да подхождат на халата й — а тя държеше книга в скута си. Не може да е гледала в нея, защото неочаквано каза:

— Джоан, наплела си петата два пъти. Вдигнах плетивото и видях, че е права.

— Ами бях се отнесла нанякъде — обясних.

Тя ми каза, че ако това било нейната плетка, не би се изненадала. Винаги наплитала по два пъти петата или въобще забравяла да я изплете. Повече от веднъж била оплитала чорапи за мъжа си без пети, само с пръсти и ходило. Разсмяхме се. Но тя бе изненадана. Така ми каза. Не ми било присъщо да бъда толкова разсеяна.

Както ти казах, вече бях правила тази грешка и преди. Само веднъж. Напомних й онова, което току-що ти казах. Всичко за моя момък. Докато си припомнях на глас, внимателно разплетох втората пета и започнах да плета отново. Концентрирах се малко повече, пък и светлината намаляваше. Така че когато свърших историята и сестра ми не каза нищо, си помислих, че мисли за съпруга си. Нали разбираш, говорех за моята загуба отпреди толкова много години, а нейната беше съвсем скорошна.

Когато довърших правилно петата, беше съвсем тъмно. Така че оставих чорапа встрани и погледнах.

— Кити — рекох. — Кити? — не последва никакъв отговор. За миг си помислих, че може да е заспала. Но не беше.

Божичко, тя изглеждаше така спокойна! На лицето й имаше усмивка. Сякаш беше щастлива да бъде отново при него. Отново с мъжа си. Докато се бях взирала в чорапа в тъмнината, разказвайки своята стара история, тя бе отишла при него.

Така че в онази нощ с черно като катран небе бях силно разтревожена и объркана, когато открих, че съм наплела петата за втори път. Всеки път, когато го направех, губех някого. Първия път — моя момък. Втория път сестра ми.

Сега го правех за трети път. Вече нямах кого да загубя. Нямах никого, освен себе си.

Погледнах чорапа. Сива вълна. Нещо съвсем обикновено. Чорапът беше за мен. Значи аз бях на ред.

Какво от туй, казах си. На кого щях да липсвам? Никой нямаше да страда, когато си отида. Това беше благословия. В края на краищата поне бях имала живот, бях живяла, а не като моето момче, което си отиде толкова младо. Спомних си изражението върху лицето на Кити — толкова щастливо, умиротворено и доволно. Не може да е толкова лошо, помислих си.

Започнах да разплитам втората пета. Какъв беше смисълът от това, сигурно ще попиташ. Ами никакъв, но не исках да ме намерят с тази плетка.

Представях си как казват: „Глупава старица. Намерили я с плетка в скута и познайте какво? Била изплела петата два пъти.“

Не исках да говорят така за мен. Така че я разплетох. И докато го правех, се приготвях за оня свят, наум.

Не знам колко дълго съм седяла така. Но накрая един звук стигна до ушите ми. Идеше отвън, пред вратата. Плач, вик като на загубено животно. Бях се отнесла далеч в мислите си, не очаквах между мен и моя край да застане нещо, така че първо не му обърнах внимание. Но го чух отново. Сякаш ме викаше. Защото кой друг щеше да го чуе тук, в сърцето на нищото? И въпреки че се бях приготвила за среща със Създателя си, образът на това малко котенце, с мократа му козинка, ме разчувства. И аз си помислих: „Само защото умирам, няма причина да откажа на едно божие създание малко топлинка и нещо за ядене.“ И право да ти кажа, нямах нищо против да имам някое живо същество до себе си в този момент. Така че отидох до вратата.

И какво намерих там?

Скрито под стряхата, за да не го вали дъждът, лежеше едно бебе! Беше повито в пелени и мяукаше като коте. Бедното малко червейче. Ти беше студен, мокър и гладен. Не можех да повярвам на очите си. Наведох се и те вдигнах. А ти престана да плачеш в мига, в който ме видя.

Не се мотах дълго навън — ти искаше да ядеш и ти трябваха сухи пелени. Така че не стоях дълго на прага. Просто се огледах. Наоколо нямаше никой. Абсолютно никаква жива душа. Само вятърът блъскаше дърветата в края на гората и — много странно — от Ейнджълфийлд към небето се издигаше дим.

Притиснах те към себе си, влязох вътре и затворих вратата. Два пъти бях наплела по две пети на един чорап и двата пъти смъртта бе дошла близо до мен. Третия път животът дойде пред вратата ми. Това ме научи да не разчитам много на съвпаденията. След това така или иначе нямах време да мисля за смъртта.

Трябваше да мисля за теб.

И ние заживяхме щастливо.

 

 

Аурелиус преглътна тежко. Гласът му стана дрезгав и се пречупи. Думите излизаха от него като заклинания; думите, които бе чувал хиляди пъти като момче, които бе повтарял хиляди пъти в себе си като мъж.

Когато историята свърши, двамата седяхме мълчаливо и съзерцавахме олтара. Дъждът навън продължаваше да вали. Аурелиус все още седеше като статуя до мен, макар да подозирах, че мислите му не бяха никак спокойни.

Имаше много неща, които можех да кажа, но не казах нищо. Просто го чаках да се върне в настоящето, в своето време. Мина време преди да заговори.

— Работата е там, че това не е моята история. Искам да кажа, аз съм в нея, това е ясно, но тя не е моя. Тя принадлежи на госпожа Лав. Мъжът, за който искала да се омъжи, сестра й Кити. Плетката й. Сладкишите й. Всичко това е нейната история. И тогава, точно когато си е мислела, че всичко е свършило, се появявам аз и давам на история вместо край, ново начало. Но това не я прави моя. Защото преди тя да отвори вратата… преди да чуе звука в нощта… преди…

Той спря, останал без дъх, направи жест, сякаш да пререже изречението си на две и да започне отначало.

— Защото, за да намери някой бебе, ей така да го намери, съвсем самичко в дъжда, значи, че преди това… За да се случи това… е необходимо…

Още един обезумял жест с ръцете, очите му се въртяха диво из църквата и по тавана, сякаш някъде там щеше да намери глагола, който му трябваше и който щеше да му позволи да изкаже онова, което искаше:

— Защото, ако госпожа Лав ме е намерила, това може само да означава, че преди това някой друг, някой друг човек, някоя майка трябва да ме е…

Това беше. Глаголът.

Лицето му замръзна в отчаяние. Ръцете му, които се мятаха развълнувано във въздуха, замръзнаха в поза, която подсказваше молба или молитва.

Има моменти, когато човешкото лице и тяло изразяват търсенето, копнежа на душата толкова точно, че както се казва, все едно четеш в книга. Аз четях в Аурелиус.

— Трябва да ме е изоставила.

Докоснах ръката му и статуята оживя.

— Няма смисъл да чакаме дъждът да спре — прошепнах. — Сигурно ще вали цял ден. Снимките могат да почакат. Хайде да вървим.

— Да — отвърна с пресипнал глас той. — Можем да вървим.