Даян Сетърфийлд
Тринайсетата приказка (18)

Петте ноти

Умората подлютяваше очите ми, мозъкът ми бе изтънял като хартия. Бях работила целия ден и половината нощ и сега се страхувах да заспя.

Мозъкът ли ми правеше номера? Стори ми се, че чух мелодия. Добре де, част от мелодия. Само последните ноти. Отворих прозореца, със сигурност откъм градината идеше звук.

Аз мога да разбирам думите. Дайте ми скъсано или повредено парче от текст и мога да определя какво е било написано. Но музиката не е моят език. Дали тези пет ноти бяха началото на приспивна песен? Или умиращият финал на оплакваща мелодия? Не бях в състояние да кажа. Без начало и край, които да ги оградят в рамка, без мелодия, която да ги съедини, каквото и да бе онова, което ги държеше заедно, то изглеждаше опасно несигурно. Всеки път, когато се извисеше първата нота, сякаш следваше момент на несигурно очакване. Дали нейната съседка все още беше там, или вече бе отплувала, изгубена завинаги в безкрая, издухана, отнесена от вихъра? Същото ставаше с третата и четвъртата. А при петата нота нямаше никаква решителност, само чувството, че рано или късно крехките връзки, които свързваха тази случайна подредба, щяха да се разпаднат така, както се бе разпаднала останалата част от мелодията и дори този последен празен фрагмент ще си отиде завинаги, подхвърлян и подмятан от вятъра като последното листо на зимно дърво.

Упорито неми винаги когато моето съзнание ги викаше, нотите идваха при мен незнайно откъде, когато въобще не мислех за тях. Когато вечер бях затънала в работата си, неочаквано осъзнавах, че от известно време те се повтарят в съзнанието ми. Понякога дори в леглото, носена от течението между съня и будното състояние, можех да ги чуя от разстояние, пеещи своята неопределена, неразличима, нищо не означаваща песен.

Но сега наистина ги чух. Първо една-едничка нота; съседката й бе погълната от дъжда, който тропаше по прозореца. Няма нищо, си казах и се приготвих да се върна в съня си. И тогава, в приспивния ромон на дъжда, над песента на водата се извисиха още три ноти.

Нощта беше много тъмна, дъждът се лееше и ударите му върху прозорците изпълняваха партията на ударната, ритъм на секция. Меките редки писъци бяха от свежия дъжд върху моравата. Капещият звук беше от водата, която се стичаше по капчуците. Чук-чук-чук. Водата падаше от листата на земята. И на фона на всичко това, зад него, под него, между него, ако не бях луда и не сънувах, се чуваха петте ноти. Ла-ла-ла-ла-ла.

Извадих ботушите и палтото си и излязох в тъмнината.

Можех да видя ръката си само ако я вдигнех пред лицето. Не се чуваше нищо, освен шляпането на ботушите ми по подгизналата морава. И тогава хванах следата му. Дрезгав звук, не от инструмент, а от фалшив, атонален, разстроен, но човешки глас.

Бавно и с чести спирания последвах гласа. Слязох покрай дългите огради, завих в градината с изкуственото езеро — поне мислех, че отивам там. Сетне сбърках пътя, вървейки слепешката през меката почва, и стигнах не до тисовото дърво, както очаквах, а до храсти с височина до коленете ми. Спрях, за да се ориентирам къде съм. Оставих се само на слуха си, като следвах нотите като нишка на Ариадна през лабиринта, който не познавах. Те звучаха на неравни интервали и всеки път, когато ги чуех, се отправях напред, докато тишината не ме спираше и аз застивах в очакване на нова пътеводна нишка. Колко дълго съм се препъвала след нея в мрака? Четвърт час? Половин? Всичко, което зная, е, че на края на този отрязък от време се намерих отново пред вратата, от която бях излязла. Бях направила един пълен кръг. Или бях водена?

Истинският финал беше тишината. Нотите умряха и на тяхно място се чуваше само дъждът.

Вместо да вляза вътре, седнах на пейката и сложих глава върху кръстосаните си ръце.

Започна да ми се струва страшно глупаво да преследвам в градината нещо така невеществено и почти успях да се убедя, че само собственото ми въображение ме е водило. Сетне мислите ми тръгнаха в друга посока. Чудех се кога ли баща ми ще ми прати съвет откъде да започна издирването на Хестър. Помислих за Ейнджълфийлд и се намръщих: какво щеше да прави Аурелиус, когато го разрушат? Замислих се за духа, който живееше в къщата, а това пък ме наведе на мисълта за моя собствен дух, за снимката, която бях направила, размазана в петно от бяло. Реших на другия ден да телефонирам на майка си, но никой не може да те накара да изпълниш решение, взето посред нощ.

И тогава почувствах предупреждение, тръпка на тревога в гръбначния стълб.

Присъствие. Тук. Сега. До мен.

Подскочих и се огледах.

Пълна тъмнина. Не виждах нищо. Всичко, дори огромният дъб, бе погълнато от мрака и светът се бе затворил в очите, които ме наблюдаваха, и дивото безумие на сърцето ми.

Не беше мис Уинтър. Не тук. Не и по това време на нощта.

Тогава кой беше?

Почувствах го, преди да го усетя. Докосването до тялото ми отстрани — съвсем бегло, беше тук и отново изчезна… Беше котаракът Шадоу.

Той отново ме бутна, отново се потърка в мен и издаде едно доста провлечено „мяу“, за да ми се представи. Протегнах ръка и го погалих, докато сърцето ми се опита да намери отново ритъма си. Котаракът измърка.

— Целият си мокър — казах. — Хайде, глупчо, ела. Тази нощ не е за разходки.

Шадоу ме последва в къщата, облизвайки козината си, за да се изсуши, докато аз увих косата си с хавлия. След това и двамата заспахме заедно на леглото. Спах дълбоко, без сънища, вероятно заради близостта на котарака. Следващият ден беше сив и мрачен. След редовното ми интервю с мис Уинтър излязох в градината. В унилата светлина на ранния следобед се опитах да възстановя пътя, по който бях вървяла през нощта. Началото беше много лесно: покрай дългите бордюри и в градината с езерото. Но след това загубих следите си. Споменът, че съм стъпвала в меката влажна почва на лехите, ме озадачи, тъй като всяка леха беше идеално изравнена. Все пак направих няколко случайни предположения, взех напосоки едно или две решения и преминах по грубо очертания кръгов маршрут, който може би повтаряше, а може би не, моята среднощна разходка.

Не видях нищо необикновено. Освен ако не броим факта, че минах покрай Морис и той неочаквано ме заговори. Беше клекнал над разровената пръст, изравнявайки и изглаждайки я. Той почувства, че стоя зад него на моравата, и ме погледна.

— Проклетите лисици — изръмжа. И се върна към работата си.

Аз се прибрах в къщата и започнах да записвам бележките си от сутрешното интервю.