Карол Бък
Време за любов (6)

Пета глава

Две седмици по-късно Ейми предпазливо излизаше от двумоторния самолет. Стъпи върху настилката от чакъл и катран на малко локално летище в Ню Йорк. Премигна уморено срещу сиянието на следобедното слънце и се огледа. Питаше се дали знае какво прави, но така и не намери отговор. Редовният полет от летище Ла Гуардия бе последният етап от пътуването, започнало преди седемдесет и два часа. То бе достатъчно трескаво и изморително. Все пак физическото натоварване едва ли можеше да се сравни с емоционалния трепет, който изпита при вида на високия мъж, излизащ от сградата с надпис „Терминал“. Беше Дъг.

Безмълвно прошепна името му и бавно тръгна към него. Сърцето й биеше с ритъма на стъпките.

Той вървеше към нея със стегнатата си походка. Бе обут в спортни обувки, изтъркани джинси, тениска и шушляково яке. От години не го беше виждала облечен така. Бе свикнала да си го представя в безупречно ушити костюми, неговите „бизнес–доспехи“, както той ги наричаше, и беше забравила колко добре му стоят неофициалните дрехи. Приближиха се на около половин метър един от друг. Въпреки, че Дъг носеше огледални слънчеви очила, тя усети погледа му. Смутена, вирна брадичка и се обърна предизвикателно. Устните на Дъг трепнаха. Той очакваше, че Ейми ще реагира по друг начин.

Преди няколко дни бяха имали дълъг телефонен разговор за пътуването й. Тя бе настояла, че може да се справи сама, където и да отиде. Дъг се беше съгласил, че може да направи всичко, стига да си го науми, но все пак беше настоял да я чака на летището.

Ейми първа наруши мълчанието.

— Не трябваше да идваш — каза тя направо. — Казах ти, че мога да се оправя и сама — за нея беше твърде важно да обяви независимостта си още там, на това място и по това време.

Дъг бе малко разочарован от настроението й. Не изглеждаше твърде въодушевена. Всъщност приличаше на наежен таралеж.

— Радвам се да те видя отново, Ейми — учтиво каза Дъг.

— Наистина ли? — заяде се тя.

— О, да!

Фактът, че тя не можеше да прикрие смущението си, доказваше колко е изморена. Да си смутен означава да не си в най-добрата си форма, а Ейми винаги бе имала проблем с поддържането й. Дъг знаеше също, че тя полага огромни усилия, за да скрие моментите, когато се чувства уязвима.

— Моля? — попита тя с изморен глас.

— Радвам се да те видя отново — повтори той меко и бутна нагоре очилата си. — Съвсем сериозно.

Ейми настръхна. Очите й заблестяха. За момент Дъг помисли, че тя ще избухне. Приближи се още към нея. След това вероятно и двамата осъзнаха, че е безсмислено да се заяждат. Това я накара да се успокои. На лицето й се появи унила усмивка.

— Ще си мил с мен, независимо какво ще направя, така ли? — малко рязко попита тя.

Дъг почувства облекчение.

— Та аз не искам да се карам с теб, Ейми — отговори той, като я гледаше съсредоточено.

Тя също го гледаше, но след няколко секунди сведе глава и хвана дръжката на ръчната си чанта.

— И аз — призна, докато зяпаше в синьо-белите си лачени обувки.

Казваше истината. Въпреки язвителната забележка към Дъг, и тя не искаше да се кара с него. Не и сега. Това, което наистина желаеше да стори бе… Е, не беше готова да се заеме веднага. Всъщност, за нейно най-голямо съжаление, тя не беше готова почти за нищо. За това го бе нападнала по този глупав начин, затова си беше придала важност със заявлението, че може да се справи сама, без него.

— Ейми?

— Нека забравим за този разговор — каза тя и повдигна тежката чанта. — Думите й прозвучаха като извинение и като предложение за мир. Дъг прие и двете, без да се колебае.

— Искаш ли да се качиш обратно в самолета и да излезеш отново? — предложи той. — Нещо като втори дубъл?

— Мислех, че ще е по-добре, ако се върнем от момента, в който трябваше първо да те поздравя — засмя се тя.

— Добре — кимна Дъг. — Все едно, че сме точно в този момент.

Последва кратко мълчание. Ейми знаеше, че трябва да започне първа. Припомни си действията дотук. Добре. Ето, сега слиза от самолета, забелязва Дъг и тръгва към него. Сега са един срещу друг и той очаква тя да проговори. „Чист въздух, забавления и приятелство“ — беше й обещал той. „Като в доброто старо време“ — бе отбелязала тя. „Нещо такова“ — беше отговорът му.

Ейми поизглади с ръка полата и прочисти гърлото си.

— Здравей, Дъг — каза тя.

— Здравей, Ейми — отговори й той.

— Радвам се да те видя отново! — тя навлажни устни с език. — М-м-м, сериозно.

Дъг повдигна вежди и тя забеляза насмешка в очите му.

— И аз се радвам да те видя отново.

Ейми се приближи, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. Кожата му беше гладка, доказателство, че той се беше бръснал съвсем скоро.

— Благодаря ти, че дойде да ме посрещнеш — измърмори тя.

Внезапната целувка и приятните думи изненадаха Дъг и той не се опита да го скрие.

— Въпреки че можеше да се оправиш и сама?

— Най-вече заради това!

— Какво всъщност носиш в куфара? — попита я той след около десет минути, докато си проправяше път през паркинга на летището. — Да не би тухли?

— Предупредих те, че тежи — напомни му тя и намести ръчната си чанта върху рамото. Имаше чувството, че каишката й е оставила белег върху кожата.

— Да, вярно. Добре, де. Не са тухли. Чакай да позная. Книжа от службата, нали?

Ейми го стрелна с поглед. Стори й се, че Дъг става язвителен.

— Да не би да искаш да кажеш, че си дошъл тук ей така, без багаж? — попита го тя.

— Да, точно това исках да ти кажа — куфарът удари Дъг по глезена и той изохка.

— О, така ли? — учуди се Ейми.

— Да — каза Дъг и се обърна, — но щях да те излъжа. Истината е, че и аз съм довлякъл един тон книжа — той тръшна куфара на земята и посочи с пръст надясно. — Това е.

Ейми се опита да му отговори нещо за книжата, но това, което видя, напълно я лиши от тази възможност. Стояха пред червен кабриолет, който бе напуснал конвейерите в Детройт преди минимум двадесет години.

— Но, какво… Какво е това? — попита Ейми и ръчната й чанта тупна на асфалта.

Дъг се засмя и погали лъскавата червена ламарина.

— Класически модел. Заех я от Сенди — обясни той накратко.

— Сенди ли? Племенникът ти Сенди?

Александър, или както го наричаха Сенди, беше най-големият син на най-големия брат на Дъг. Последният път, когато Ейми бе видяла Сенди, той все още беше буен юноша с мутиращ глас. Същият Сенди сега беше достатъчно голям, за да има кола.

— Сенди навърши осемнадесет години миналия месец — каза Дъг. — Купи колата от някакъв търговец на стари автомобили, веднага след като изкара книжка преди две години. Оттогава досега поправяше кабриолета.

— Вече е на осемнадесет? — Ейми прехапа устни. — Просто да не повярваш!

— Съвсем сериозно — увери я Дъг. — И аз не мога да повярвам, че бебето, което съм повивал в пелени, сега е по-висок мъж и от мен. Е, нали знаеш какво казват хората: „Времето лети“.

— Да, така казват — съгласи се тя.

„И са прави, до известна степен“ — допълни наум. Времето наистина летеше. В нейния случай обаче, то летеше с рекордна бързина, независимо дали го искаше, или не. От години не се беше возила в кабриолет със смъкнат гюрук. Бе забравила колко е… забавно.

 

 

Пътуването от летището до къщата на баща й беше дълго. Започна необещаващо. През цялото време Дъг не отместваше поглед от пътя. Ейми гледаше неопределено през прозореца. Чувстваше се притеснена, но затова сигурно бе виновен пристегнатия до край колан. И двамата не обелваха дума.

Лека-полека, топлината на слънцето и лекият полъх на вятъра й повлияха по вълшебен начин. Загрижеността отстъпи място на спокойствието. След десетина минути Ейми се събу и опъна крака. Когато петите й докоснаха плюшената настилка, тя размърда блажено пръстите си и въздъхна облекчено. Разпусна косата си, няколко кестеняви кичура се разпиляха, въздъхна отново, изпъна ръце и се облегна на седалката. Долният ръб на роклята й се плъзна с няколко сантиметра нагоре и леко оголи бедрата. Тя кръстоса стройните си крака и се обърна към Дъг:

— Искаш ли малко музика? — попита неочаквано.

Въпреки че той все още не отклоняваше поглед от пътя, една лека гънка на устните му показваше, че не е съвсем безразличен към това, което ставаше от дясната му страна. Ейми забеляза, че в поведението му има промяна.

— Музика? — попита отново тя и затупа с крака по плюша.

— М-м-м… Да. Може. Виж в жабката. Трябва да има касети. Сенди каза, че на нас щели да ни харесат.

— Нас?

— Той ми даде колата, с която особено се гордее, само защото ще съм с теб — увери я Дъг.

— О!

Тя отвори жабката и от нея се изсипаха десетина касети. Прегледа заглавията. Имената на групите на първите пет й бяха смътно познати. Шестата касета обаче бе по-различна. Ейми се усмихна.

— Какво? — попита я Дъг.

— „Голдън Олдиз“ — съобщи кратко тя.

Беше се свечерило, когато пристигнаха.

— Надявам се, че Гардинърови са се погрижили за всичко — промърмори Ейми, докато отключваше външната врата на родния си дом.

Бил и Нанси Гардинър се грижеха за къщата, когато баща й отиваше във Флорида. Още преди две седмици Ейми ги бе предупредила за пристигането си.

— Не се безпокой — Дъг свали очилата си. — Всичко е наред. Телефонът е включен, дори и хладилникът е пълен. Проверих.

— Моля? — Ейми го погледна с недоумение.

— Ти ми каза по телефона, че ще помолиш Гардинърови да приготвят къщата, помниш ли? Аз се отбих, за да проверя дали всичко е наред.

Ейми отвори вратата.

— Но… — все още недоумяваше тя.

— Влязох през гаража — обясни той, като предчувстваше въпроса й.

— О, добре. Благодаря ти.

— Няма защо.

За няколко секунди внесоха багажа и Ейми запали лампата. Огледа се. Въздухът беше застоял. Освен това, че дебелите зелени стени на антрето сега бяха облепени с тапети на бежови и сини ивици, всичко останало си беше съвсем същото. Тя забеляза, че Дъг вдигна куфара й и бързо каза:

— О, не! Не трябва да…

— Но аз искам, Ейми! — усмихна се той. Тя посочи дъното на антрето и попита:

— Искаш да влачиш „тухлите“ по тези стълби?

Дъг се засмя и приглади с ръка косата си. Движението изпъна тениската, която очерта мускулестите му гърди.

— Не съвсем — призна весело той. — Но ми се струва, че това е единственият начин да видя спалнята ти.

— Какво? — премигна с очи Ейми.

— Спалнята ти. Никога не съм я виждал.

— Разбира се, че си.

— Не. Не съм.

— Но, Дъг, та ние се познавахме от четвърти клас…

— Помисли, Ейми — прекъсна я той. — Домашните порядки на семейство Хилиърд. Спалнята беше забранено място за мен. Дори когато дойдохме да ти съберем багажа, след като се оженихме, баща ти беше натрупал всичко в коридора и ни чакаше.

Тя се намръщи. Истина бе, че баща й имаше особено чувство за собственост и винаги беше строг към нея. Но все пак трябва да е имало поне един случай, когато Дъг…

— Повярвай ми — убеждаваше я той. — Ако на истина бях видял спалнята ти, нямаше да губя време да си я представям.

— Ти си мислил за спалнята ми?

— Между другото — гласът му бе сух, а сините очи — съвсем искрени. — Моля те!

— Ще се разочароваш.

— Ще рискувам — дяволито й смигна той.

— Чакай малко!

— Ейми…

— Не! Не! Чакай малко!

Двамата стояха пред вратата на спалнята й. Докато изкачваха стълбите, нещо я притесняваше. Изведнъж разбра какво.

— Ти каза, че сутринта си идвал, за да провериш дали всичко е наред — напомни тя на бившия си съпруг. — Защо тогава не разгледа спалнята ми?

Дъг остави куфара и погледна Ейми в очите. Изражението на лицето му я накара да изпита странно чувство.

— Мислех да го направя — призна той накрая, — но не можах. Зная, че държиш на личните си вещи. Освен това щях да се чувствам като надзъртащ котарак.

— Разбирам…

Скрупулите му не я учудиха. Винаги бе имал чувство за чест и лично достойнство. Все пак й се стори странно.

— Няма да се чувстваш като надзъртащ котарак, ако аз ти я покажа, така ли?

Той се усмихна, за да й подскаже, че е усетил забележката, но че е сдържан достатъчно, за да не остроумничи за нейна сметка.

— Не — отвърна той. — Ще се чувствам като турист.

— Да ти поискам ли такса за вход?

— Хей, ще ти дам двадесет и пет цента, ако реша, че спалнята си заслужава!

— Двадесет и пет цента?!

— Може и повече. Просто ме пусни да вляза.

— Добре. Щом настояваш — с тези думи тя отвори вратата и въведе бившия си съпруг в стаята. Не можеше да предвиди какво точно очаква да види той.

Спалнята беше голяма и просторна, цялата в бяло и синьо. Бащата на Ейми й беше позволил да я промени по свой вкус за шестнадесетия й рожден ден. Типична стая на момиче — с дантелени възглавнички на леглото и дивана. Още от малка беше научена на прибраност и самодисциплина и не обичаше натруфеността.

Тя седна на ръба на леглото и погледна Дъг, който стоеше с гръб към нея по средата на стаята и оглеждаше всичко. Ейми не виждаше реакциите му и това малко я безпокоеше. Боеше се, че обстановката може да разпали мъжествеността му. Сърцето й заби ускорено. Това продължи около минута.

— Е? — попита тя накрая, като прибираше назад разрошената си коса.

Дъг се повдигна на пета и се обърна кръгом, огледа я от главата до петите, като че се опитваше да съпостави жената Ейми с момичето, живяло в тази стая.

— Много е… — той спря и сви устни. — Много е непорочно.

Ейми усети, че се изчервява, но не отмести поглед.

— Докато живях тук, си бях непорочна.

— М-м-м — Дъг обмисли казаното от нея. Отново се огледа и погледна към Ейми. — Всъщност… — започна той. Пауза. Отново сви устни. — Това ме подсеща за онези гащички на сини цветчета, които носеше в седми клас.

Ейми се изчерви, пулсът й се ускори още повече.

— Сини? Защо си… — заекна тя и скочи от леглото. — Не си виждал гащите ми в седми клас, Дъглас Максуел Браун! — не й се щеше да си спомня кога точно ги бе видял за първи път.

— Искаш да кажеш, че не си спомняш прекрасния пролетен ден, когато ти и Триша Пауъл седяхте на последния ред на състезанието в училище и изведнъж разбрахте, че Джими Бъргстръм, Кен и аз ви наблюдаваме отдолу?

Ейми си спомни случката.

— Гледал си под роклята ми? — задъха се тя.

Дъг мушна палци под колана си и кимна невъзмутимо.

— И Кен и Джими?

— Всъщност Джими се интересуваше повече от Триша — каза той, без да трепне. — А Кен си беше изгубил очилата и не можеше да види кой знае какво, което бе добре за него, защото в противен случай щях да го цапардосам.

— Щял си да го какво?

— Щях да го ударя — натърти Дъг. — Дори в седми клас чувствах, че само аз мога да се интересувам от гащичките ти.

Ейми го гледаше мълчаливо. Доколкото познаваше психиката на младия и възрастния мъж, тя разбираше добре, че Дъг говори истината. Тя бавно седна отново на леглото.

— Не се сърдиш, нали? — попита Дъг.

— Да се сърдя? И защо? Затова, че си призна какво си правил?

— Имаш нещо предвид ли?

Ейми неспокойно се размърда. Този разговор й ставаше неприятен.

— Дъг…

— Казах го като комплимент — прекъсна я той.

Тя премигна. Внезапната смяна на темата я обърка.

— Кое?

— Това, което казах за стаята, ти. Беше комплимент.

— О! Много особен разговор.

— Много странна ситуация — отбеляза тихо той.

Тази промяна на тона я стъписа. Искаше да каже, че той бе създал тази „ситуация“ с определението си за стаята, но Дъг я изпревари.

— Знаеш ли, има и нещо друго, за което ме подсеща спалнята ти. Спомних си нощите, през които пяхте заедно с Триша и Кати Линд.

— Пижамените партита — вяло се усмихна тя и погледна сериозно бившия си съпруг. — Ако кажеш, че с Кен и Джими сте ни шпионирали, сериозно ще загазиш — предупреди го тя.

— Мислехме за това. Но Джими се боеше от високото, аз от баща ти, а пък Кен си беше голям пъзльо. Всъщност как протичаха тези събирания? Искам да кажа… За какво си говорехте?

— Никога няма да ти кажа! — Ейми вирна глава.

— Е, хайде де — подкани я Дъг. Тя поклати глава отрицателно.

— Моля те!

— Това, което се говори на пижамените партита, не трябва да се разпространява — отсече Ейми.

— Поне подскажи!

— Не!

— Ейми!

— Ти никога не си ми казвал какво сте си говорили с момчетата на глупавите излети, нали?

— Но това е по-различно!

— А, така ли?

— За разни неща — Дъг изглеждаше обиден. — За какво мислиш, че сме си говорили? Момчешки истории…

— Добре. Това пък, което обсъждахме с Триша и Кати, бяха женски работи.

— Значи око за око и зъб за зъб?

— Око — за две, зъб — за чене!

— Ти ми кажи и аз ще ти кажа — не отстъпваше той.

— Само ако ти започнеш пръв!

— Трудна сделка, мадам.

— Такава ми е работата — усмихна се тя.

— Наистина ли искаш да узнаеш?

— Абсолютно.

— Добре, добре. Говорехме си за спорт. Много. За училище — от време на време. И, разбира се, за секс — подсмихна се лукаво. — Спомням си, че обсъждахме големината на… „очите“ на Дафни Трот — той посочи гърдите си.

— Дъг! — Ейми грабна една от възглавниците и я запокити към него.

— Хей! — Дъг отби ловко удара. — Попита ме и аз ти отговорих. Твой ред е.

Ейми се намръщи.

— Хайде, Ейми — подкани я той. — Сключихме сделка.

Тя седна в леглото и отпусна ръце в скута си.

— Добре — въздъхна. — Говорехме си много за гримове и дрехи, за училище и за… момчета.

— Охо!

— Може да сме обсъждали и Дафни Трот — призна тя, замълча за малко и добави ехидно: — Трот нямаше надарени форми. Поне тогава.

— Да, знам — отвърна самодоволно Дъг.

— Знаеш?

Дъг вдигна възглавницата, като че искаше да се защити от въпроса.

— Така говореха — побърза да уточни той.

Ейми го изгледа внимателно, изсумтя и отмести поглед. Преиграваше, разбира се. Използваше артистичните си умения от доброто старо време, когато всичко беше много по-лесно. И въпреки това, някакво чувство я измъчваше. Усещане, колкото неоснователно, толкова и неприятно. Нямаше причина, нямаше право да завижда, но наистина завиждаше. И не само на бюста на Дафни Трот.

С уверени крачки Дъг се приближи към Ейми, поколеба се малко и седна до нея.

— Хей! — каза той и я побутна леко с лакът. — Кълна се, че нямам никаква представа какво имаше или нямаше Дафни в сутиена си. А и да си призная, никога не ме е интересувало.

Близостта му я смущаваше. Усещаше топлината и свежия мирис на тялото му. Преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото й.

— Ейми? — гласът му прозвуча меко. Тя бавно се обърна.

— Явно си прекарал доста време в съзерцание на природните дарби на Дафни. Особено за момче, което изобщо не го е било грижа — забеляза язвително.

Той я гледаше. Лицето му беше леко набръчкано, а устните свити в права линия. Погледът му бе бистър и проницателен. Ейми виждаше в него напиращи въпроси. Може би дори — отговори. Паническа тръпка премина през тялото й. Неочаквано Дъг проговори:

— Всъщност — рече той сухо — не изпуснах гледката, защото в осми клас носът ми достигаше до бюста на Дафни.

Ейми успя да се засмее, макар и насила.

— Разбирам какво искаш да кажеш — кимна тя.

— Почти винаги разбираш.

Последва тишина. Тишина, изпълнена с очакване и напрежение. Ейми си играеше с кичур от разчорлената си коса. Леко се наведе на една страна и бедрото й се допря до крака на Дъг. Тя почувства, че той е напрегнат и чу тежкото му дишане. Синьо-зелените очи срещнаха сините. Ейми сви устни, мускулите й се стегнаха за миг и след това се отпуснаха. Възбудата се усили. Изведнъж почувства болка в гърдите, зърната им болезнено се втвърдиха. Сърцето й бясно биеше.

— Ейми? — Дъг прокара косата й зад ушите и погали с длани лицето й.

Нежният допир на пръстите му я накара да изтръпне. Не знаеше откъде намери сили да му откаже.

Поклати отрицателно глава. Наистина не искаше…