Карол Бък
Време за любов (4)

Трета глава

И тя наистина се изненада.

— Не мога да допусна, че ресторантът на Роселини още работи — каза Ейми следващата вечер малко преди девет. — За последен път бяхме тук преди… Колко? Шест години? — докато говореше, тя оглеждаше за пореден път разкошния интериор на ресторанта.

Помисли, че нищо не се е променило. Като че ли времето се връщаше назад! Дори посетителите бяха същите. Тя отмести поглед върху едно от огледалата с позлатени рамки, окачено на стената от червени тухли.

Бе облечена в сива копринена рокля от модната къща на Джорджио Армани, а Дъг — в костюм на светлосини ивици, купен от Севил Роу.

— Всъщност, преди седем години бяхме тук за първи път — каза Дъг, като наблюдаваше променливото изражение на лицето на бившата си съпруга.

Както тя, той все още не можеше да повярва, че заведението е просъществувало непроменено толкова време. Бе погледнал съвсем случайно в указателя, точно след като бе изпратил розите на Ейми и ето! Там беше — същото име, същият адрес, същият номер.

— Преди седем години?! — гласът й прозвуча като ехо.

— Да. Когато за пръв път те повишиха — каза той.

— Да, живеехме на Уест Енд Авеню — спомни си тя и се засмя. — В същата сграда с госпожата.

— Точно така. Само че тя предпочиташе да я наричат „независима бизнес дама“.

Ейми се засмя отново и поклати глава. Дъг гледаше как сребърните й обеци се полюшват и допират косата.

— Седем години. А когато влязохме, господин Роселини ни позна — усмихна се тя и си спомни колко радушно ги бе посрещнал съдържателя.

— Е, едно време идвахме доста често — отбеляза Дъг. Според него през последните години от брака им бяха идвали в този ресторант поне веднъж месечно. — Цените тук са сносни…

— И макароните — добави Ейми и бодна последното останало късче от безупречно приготвените миди, които им бяха поднесени като ордьовър.

След като лично ги бе отвел до масата им, господин Роселини тържествено беше обявил, че съпругата му щяла да приготви нещо специално за тях.

— Явно е, че теб са те запомнили по-добре от мен — каза Дъг. Той взе една филийка от препечения, хрупкав хляб, начупи я на малки парченца и я подаде на Ейми.

— О-о-о! — учуди се тя и потопи едното парченце в пикантния доматен сос на мидите.

— Мидите са твое любимо ястие, а не мое — отбеляза Дъг.

Тя погледна в чинията му. Както и нейната, тя беше пълна до горе с празни черупки:

— Бас държа, че изяде всичките миди, само за да не обидиш госпожа Роселини.

— Познаваш ме доста добре — рече Дъг през смях.

— Каква тактичност — аплодира го тя. — Или може би ненаситност?

— И от двете по малко, струва ми се. Та като стана дума за лакомия… Келнерът носи основното ястие — заключи той.

Ястието се състоеше от пържено пилешко месо със зелени чушки и лук. В него имаше толкова чесън, че можеше да държи граф Дракула и компанията му далеч поне една седмица.

— М-м-м — отбеляза блажено Ейми. — Чудесно е!

— Прекрасно! — съгласи се Дъг, докато отделяше месото от кокала и го разрязваше с хирургическо старание.

— Виждам, че все още не си загубил способността си да разрязваш прецизно всичко — забеляза тя.

— Моля?

— Биологията в осми клас.

Дъг не можа веднага да схване какво искаше да му каже тя. Замисли се за няколко секунди и се засмя.

— О, Боже! Убиецът на жаби Кълхейн! — спомни си той и остави вилицата. — Помогнах ти да запазиш отличната си оценка.

— Е, чак пък толкова!

— Така ли? А кой направи дисекцията, въпреки че имах и своя жаба? Кълхейн щеше да ни скъса и двамата, ако ни беше видял.

— Ами… — започна Ейми.

— Трябваше да се сетя, че ще се размекнеш, след като даде име на жабата.

— Та Кърмит умря в името на науката. Мислех, че той заслужава малко почит.

— Кърмит беше женска жаба, Ейми — уточни Дъг.

— Да, обаче го разбрахме, едва когато направихме дисекцията — възпротиви се Ейми.

— Когато аз направих дисекцията — настоя той.

— Добре де, добре. Оценявам помощта ти.

— Благодаря.

— Няма защо. Но не забравяй, че аз начертах диаграмите! Представям си какво щеше да стане, ако бяхме показали на Кълхейн твоите.

— Моите не бяха толкова лоши, Ейми.

— Да, обаче приличаха на някакво абстрактно изкуство!

— Почти като на Пикасо, а? — предположи той.

— Лошо абстрактно изкуство — подчерта Ейми, — сътворено в затъмнена стая по време на земетресение.

— Стига! — Дъг вдигна ръце в знак, че се предава. — Добре. Щом настояваш. Признавам, че нямам дял в оценката ти по дисекция.

— Нашата оценка — поправи го Ейми. — Бяхме партньори, спомняш ли си?

Като че всичко спря. О, Ейми! Защо трябваше да казваш това? Дъг вдигна чашата си с вино и бавно отпи. Видя, че синьо–зелените очи на Ейми излъчват тъга. Искаше тя да не страда, но за общата им болка явно нямаше лекарство.

— Да, Ейми. Спомням си.

— Дъг…

— Всичко е наред. Наистина бяхме партньори — увери я той.

— А сега сме… бивши партньори.

— И приятели.

— И приятели?

— Надявам се — заключи той.

Ейми се загледа в него. Това беше мъжът, когото тя толкова добре познаваше и въпреки това у него имаше нещо по-различно. Нещо много по-различно. Ледена тръпка премина по тялото й. Ами ако тази негова промяна се дължи на някоя друга жена? „Щеше да ми каже — убеждаваше се тя. — Ако си е намерил някоя жена, той непременно щеше да ми каже.“

— Ейми?

Тя се стресна.

— И аз се надявам, че сме приятели, Дъг.

През остатъка от вечерята си говореха за най-различни неща от професионалния живот на двамата. Веднага след като господин Роселини им поднесе еспресото и ликьора, Дъг подхвана разговор за това, което не му даваше мира през последните двадесет и четири часа.

— Мисля си за твоята отпуска — започна той.

— Така ли? — изненада се искрено Ейми. — И защо?

— Защото и аз ще си вземам няколко свободни седмици по същото време.

— О-о-о, така ли? — учуди се тя.

— Да. Така. Мисля да отида до вкъщи.

— Ти… Ти ще си ходиш у дома? — каза тя, като че не ставаше въпрос за място, отдалечено само на няколко мили от Саратога Спрингс, ами за Марс.

— Така да се каже… — млъкна за момент и я погледна в очите. — Мисля, че и ти трябва да дойдеш.

— Как… Какво?! — едва успя да каже Ейми.

Дъг повтори.

— Но…

Това, което той предлагаше, бе лудост! Та тя не беше ходила там повече от четири години!

— Виж сега — започна Дъг със сериозен тон. — Ти каза, че на всяка цена ще си вземеш почивка. Дотук добре. Имаш обаче и право да решиш как да я оползотвориш, нали? Знаеш колко е хубаво при Адирондъкс по това време на годината. Толкова е тихо и спокойно. Освен това и баща ти ще е още във Флорида, така че няма защо да не дойдеш. Можеш да правиш всичко, каквото и когато пожелаеш.

— А ти?

— Мястото, което купих, онова, за което ти говорих вчера, има нужда от малко ремонт, но е годно за живеене. Ще бъда там.

— Разбирам… — отговори Ейми, въпреки че не беше съвсем сигурна.

— Какъв е проблемът? — попита Дъг с окуражаващ глас. — Не мислиш ли, че градът е достатъчно голям и за двама ни?

— Да, разбира се, че да — разсмя се тя.

— Е, тогава? — гласът му все още звучеше ведро.

— Но това е много внезапно.

— Да не би да… — усъмни се той. — Да не би да имаш някакъв ангажимент?

За четири месеца тя не се беше обвързвала е никого. Дъг знаеше това със сигурност. В противен случай нямаше да спи с него последния път. Но това, че тогава тя нямаше никой, не значеше, че сега е изключено да си има…

Ейми разбра за какво намеква бившият й съпруг, ала любопитството му не я обиди. Поклати отрицателно глава. Не, нямаше ангажименти, никакви любовни афери, дори никакви моментни увлечения. Нямаше и време, но това бе друг въпрос. Дъг беше затаил дъх и чакаше отговор.

— Е? — подкани я той.

— Ами… — в нея се бореха противоречиви чувства.

Дъг се протегна и хвана ръцете й. Откакто бяха в ресторанта, я докосваше за пръв път.

— Без всякакви условия, Ейми.

Ръцете й трепереха под топлите му длани. Сърцето й биеше лудо.

— Ами нещата, които ни разделиха? — попита тя.

— Да. Има няколко такива.

— Повече от няколко, Дъг.

— Може би… — той галеше много нежно китките й. — Може би ни трябва малко време, за да ги преодолеем.

И двамата предпочитаха да не говорят много в тоя момент. Накрая Ейми се отдръпна леко назад и попита:

— Без обвързване?

— Без — потвърди той и пусна ръцете й. — Само чист въздух, забавно прекарване и… приятелство.

— Звучи като доброто старо време…

— Да. Нещо такова.

— Не можем да върнем часовника назад, Дъг.

— Знам това.

Въпреки розите, които й бе изпратил и вечерята, той нямаше намерение да подновява миналото. Целта му беше да поправи бъдещето — това бъдеще, което той и първата и единствена обичана от него жена бяха унищожили, без да знаят какво вършат.

— Ще дойдеш ли? — попита той.

— Ще дойда — усмихна се Ейми.

По-късно Дъг си мислеше, че точно в този момент е трябвало да й каже истината, но някакво чувство дълбоко в него, нещо, което и самия той не можеше да определи, не му позволи да го направи. Този момент отмина и бе безвъзвратно загубен. Дъг се утешаваше с това, че усмивката, с която той на свой ред дари Ейми, беше чистосърдечна, макар мълчанието му да не бе.

 

 

След около час и двамата стояха пред хотелската стая.

— Е, това беше — каза Ейми.

— 1066 — произнесе на глас номера на стаята той. — Годината на нормандското нашествие.

— Какво? А, да. Уилям Завоевателя и битката при Хейстингс.

— „История на света“, страница 101. Часът, в който усъвършенствах умението си да спя с отворени очи.

— Тогава изкара шест, доколкото си спомням — отбеляза тя.

— И ти също. После в колежа в Сиракуза взе всичко с отличен.

Ейми замълча. Знаеше изискванията в този колеж и се представи отлично. Или може би не чак толкова?

— Ейми? — Дъг я погали по бузата и тя потрепери. — Добре ли си? — кожата й беше много гладка, а цветът на очите — повече зелен, отколкото син. В тях ясно можеха да се прочетат чувствата й.

— Да, добре съм — кимна тя. Изпита отчайващо силно желание да зарови лице в дланта му, но устоя. — Просто си мисля за някои неща.

— Разбирам… — Дъг отдръпна ръката си. — Сигурно съжаляваш, че прие, нали?

— Моля?

— Говоря за това, че се съгласи с моето предложение — заобяснява той. — Да не би да се измъчваш заради това?

— Не! — отговори тя, като изненада на самата себе си. Може би щеше да премисля съгласието си много пъти, но не и тази вечер. Не и докато беше с него.

— Сигурна ли си? Виж, Ейми, ако съм те насилил да вземеш решението… — той млъкна. О, Господи! Ако я е принудил да се съгласи, значи е направил точно това, което е искал! — Искам да кажа…

Тя го накара да спре, като сложи ръка върху сакото му. Усети как той се напрегна. Изпита типично женско задоволство от това, че, допирът й го възбужда. Повдигна глава и като го гледаше право в очите, каза:

— Аз съм жена на тридесет и пет години, а не петнадесетгодишна хлапачка и никой не може да ме насилва при вземането на решения. Дори и ти.

— Ейми…

— Е — продължи тя със суров тон, — като се има предвид, че си по-голям и по-силен от мен, вероятно можеш да ме насилиш в известен смисъл.

Тишината, която последва, й се стори прекалено дълга. За миг очите й станаха тъмносини и времето като че ли спря. Мълчанието бе прекъснато от странния смях на Дъг.

— Да те насилвам? Скъпа, та аз съм с една глава по-висок и с около двадесет и осем килограма по-тежък от теб, но не бих и опитал да те насиля — като каза това, Дъг направи нещо, което знаеше, че не бива да прави.

Той бавно се наведе и долепи устни върху устните на Ейми, които се разтвориха при неочаквания изблик на ласка. Тя притвори очи и отпусна глава назад. Усети как ръцете му обхващат талията й. Той я притисна силно към себе си. Прегръдката беше страстна и подсказваше за неутолимо желание. Ейми се повдигна на пръсти, тялото й се изви като дъга, за да го достигне. Повдигна едната си ръка нагоре към шията му, а другата зарови в гъстата му коса. Той усили натиска върху устните й и Ейми леко изстена — езикът му я възбуждаше. Тя също плъзна език към неговия. Нещо, което предизвикваше и съблазняваше Дъг. Той я притисна още по-силно и почувства как тялото й потрепери под копринената рокля. Ейми се отпусна в прегръдката му, той зарови пръсти в меката й коса, вдиша аромата на ухаещата й кожа. Желаеше я. Боже, колко много я желаеше! Като че ток премина през тялото му.

Желанието пулсираше във вените, биеше с ритъма на сърцето му. Туптеше. Удряше… Не! Не сега! Ейми не помнеше какво е станало в следващия момент. Знаеше само, че когато той се отдръпна, вече не беше в обятията му.

— Дъг! — успя да изрече тя, като се опря до стената, за да не падне.

— Ейми… — дишаше тежко. — Трябва да спрем.

— Да спрем? — тя впери очи в Дъг, като опитваше да си обясни думите му, изражението на лицето…

Той се успокои, ала сините му очи изразяваха нещо, което тя не можеше да опише, камо ли да разбере. Дъг обърна леко глава и тя забеляза как слепоочията му пулсират.

— Дъг!

— Та ние сме по средата на коридора, Ейми — каза той дрезгаво.

Това сякаш беше произнесено на езика урду. Из веднъж тя се сепна и осъзна къде всъщност се намираха. Гласът й прозвуча нервно и объркано:

— Божичко, Дъг! Та аз не мислех, че…

— Нито пък аз.

Ейми отдръпна ръце и се опита да уравновеси тялото си. Отпусна се на един крак и почувства как гърдите й натежават и опъват фината тъкан на корсета. Навлажни устни с език и отмести поглед към вратата на стаята. Дъг поклати глава.

— Не искаш ли да… — тя усети как се изчервява. Той мушна ръце в джобовете си и Ейми забеляза с мъка как пръстите му се свиваха и отпускаха, като че насилвани да не я докоснат никога повече.

— И аз искам толкова, колкото и ти — каза той твърдо.

— Тогава защо… — сепна се, осъзнавайки причината. Тя се изразяваше с една дума — Чикаго.

— След по-малко от девет часа ти се връщаш в Лос Анжелис, скъпа. Не мога да легна с теб тази нощ, като зная, че утре сутринта ще трябва да се сбогуваме. Вече го направих веднъж и не искам да се повтаря. Не вярвам и ти да го желаеш.

Миг по-късно Ейми вече беше сама в стаята си. Още чувстваше целувката му върху устните си. Тя дълго не можа да заспи. Чудеше се как ли щеше да реагира Дъг, ако знаеше, че тя бе готова да скъса самолетния билет, стига само да го беше пожелал… И защо ли чакаше той да го поиска, вместо сама да го стори?