Карол Бък
Време за любов (11)

Десета глава

— Ейми?

Отговор не последва.

— Ейми!

Изчака малко.

— Ейми!

Този път го чу. Гласът прекъсна обърканите й мисли. Дъг лежеше върху одеялото, което двамата бяха проснали на тревата преди около час. Беше се подпрял на лакът и я наблюдаваше.

— Извинявай! — отвърна тя.

— Има ли му нещо на гроздето? — попита той, повдигайки вежди.

— Грозде?!

— В ръката ти.

— В… — тя смутено погледна надолу и изумена видя, че наистина държи чепка грозде. Не си спомняше да е вземала… — О-о-о!

— Има ли му нещо? — повтори Дъг.

— Не, не. Няма му нищо.

А може би му имаше. Може би беше напръскано с отровни пестициди или пък беше все още зелено.

— Защо питаш? — поиска да узнае тя.

— Гледаш го толкова време, че сигурно вече е станало на стафиди.

— Аз… Не… — тя хвърли гроздето. — Сигурно съм си мислила, че го искам или нещо такова.

— Какво ще кажеш за още вино? — предложи й и посочи бутилката на другия край на одеялото. — Останало е още малко.

— Не, благодаря. Нищо не ми липсва. Добре съм.

„Не, не съм“ — помисли тя.

„Не, не си — помисли Дъг. — И аз не съм. Миналата нощ бяхме толкова близо един до друг, а днес сме отдалечени.“

Той бавно се надигна и седна. Отърка длани в джинсите си. Бяха на пикник в горичката, граничеща с парцела, на който бе построена къщата му.

Беше предложил този излет веднага след завръщането на Ейми. Въпреки че тя се беше съгласила с желание, сегашното й поведение бе повече от смущаващо. Нещо трябваше да се направи.

„Чака достатъчно дълго — каза си ядосано той. — Престани да се държиш като страхливец. Кажи й! Дяволите да те вземат, кажи й!“

— Ейми!

— Дъг!

И двамата проговориха в един и същ момент.

— Извинявай!

— Извинявай!

Не за първи път се случваше и двамата да мислят еднакво. Дъг се засмя.

— Няма да е лошо да започнем да ходим на бар — предложи той. — Е, когато за последен път и двамата проговорихме едновременно, аз започнах пръв. Сега е твой ред.

„Страхливец! Заради това, което каза и заради това, което не каза! Точно така — страхливец!“ — укоряваше се той.

Ейми обърна глава и започна да навива кичур коса около пръста си.

— Не ти казах цялата истина за това дали ще се връщам в Лос Анжелис — призна тя.

— Така ли? — имаше чувството, че ледена ръка обхваща сърцето му.

Ейми болезнено дръпна кичур от косата си. След секунда успя да погледне Дъг в очите.

— Чаз ме помоли да се прибера по-рано.

„Кажи ми, че искаш да остана, Дъг!“ — молеше се тя наум.

— И ти какво му отговори?

„Кажи ми, че не искаш да си отидеш, Ейми!“ — молеше се и той наум.

— Обещах да му се обадя утре.

Полюшващият дърветата следобеден бриз изведнъж стана студен. Облак скри слънцето. Ейми и Дъг мълчаха.

Тя се размърда. Познатото и неприятно пулсиране в слепоочията отново се появи, вратът й се беше схванал. Затвори очи и вдиша дълбоко, за да намали болката.

Той си налагаше да не сравнява бледата жена пред себе си с другата — лъчезарната и усмихната, която бе целувал хиляди пъти през последната нощ.

— Главоболие ли имаш? — попита я тихо.

Отвори очи и го погледна. Невъзможно й беше да скрие неразположението си от него. Едно време беше издържала цяла поредица от заседания, и то с тежка мигрена, с Дъг обаче бе по-различно…

— Ейми?

— Да. Имам леко главоболие — изсмя се тя мрачно. — Разговорите с хора като Емил Мортън ме карат да се чувствам зле.

Тя не се опита да скрие болката си и това доня къде го успокои.

— Едно време можех да масажирам доста добре.

За момент Ейми се подвоуми и леко се усмихна. Усмивката й бе по-истинска от смеха преди малко.

— Все още си добър в тая област — насърчи го тя.

Мускулите на врата и раменете й наистина бяха напрегнати. Той имаше чувството, че масажът не помага кой знае колко, но веднъж положил ръце, не искаше да спира. Желанието да я докосва, колкото може по-дълго, бе непреодолимо.

Тя прехапа устни, като едва се въздържаше да не се отпусне в обятията на бившия си съпруг. Все пак трябваше да устои. Дъг беше така близо до нея, а тя имаше толкова много въпроси, които искаше да му зададе!

— Кажи ми… Какво искаш, Ейми? — той наблягаше на всяка дума чрез натиска на пръстите си.

Тя потрепери и бавно пое дъх. Искаше хем да се обърне и да погледне Дъг в очите, хем да скрие лицето си с ръце.

— Това, което имам сега, ми е достатъчно, Дъг.

— Говоря сериозно. Какво всъщност искаш?

Ейми се надигна, за да прикрие обзелата я паника, и потърси удобно място, където да се настани.

— Странно — констатира тя накрая. — И друг ми зададе този въпрос преди около месец.

— Така ли? И кой беше това?

Искаше й се да му отговори, че не е негова работа, но нямаше сили да го направи.

— Нейъми Притикън. Една моя приятелка.

— Репортерката — досети се той.

— Откъде…

— Споменавала си името й няколко пъти.

— И ти си го запомнил?

— Да — Дъг реши да помълчи, преди да поведе разговора в желаната от него насока. — И какво каза на Нейъми, когато ти е задала този въпрос?

— Казах й истината.

Пръстите му спряха да я масажират.

— И каква е тя?

Напиращите в очите й сълзи я накараха да се стресне. Стисна юмруци. Напрежението търсеше отдушник.

— Казах й, че не знам.

Дъг започна отново да масажира врата й. Пръстите му се плъзнаха отпред на шията и слязоха в трапчинката под адамовата ябълка.

— Трудно ми е да повярвам, Ейми.

— Кое? — опитваше да се пребори с вече видимия израз на чувствата си. Не можеше да устои.

— Че не знаеш. Винаги си знаела как стоят нещата в живота ти.

— Така ли мислиш?

Думите прободоха като нож сърцето му. Ейми разбра, че го е наранила, но вече бе късно. Дъг затаи за момент дъх и отвърна:

— Да. Мисля точно така.

„Да“. Простичката дума, която и двамата бяха изрекли при сключването на брака им.

„Да“ — думата, с която се бяха заклели във вечна любов един към друг.

Изглежда бяха нарушили клетвата.

Ейми прехапа устни до болка. В този момент трябваше да го погледне в очите и най-после да му каже каква е и каква не е.

— Може би не трябва да си толкова сигурен, че знам точно какво искам от живота, Дъг.

Той беше клекнал зад нея и се мъчеше да разбере смисъла на думите й само по интонацията. Това не можеше да продължава повече, защото и двамата бяха навлезли в тема, необсъждана никога досега.

Внезапно, без да й даде възможност да протестира или да се защити, Дъг я хвана през кръста и я обърна към себе си. Сега бяха очи в очи.

— Добре — каза той, без да отмества поглед. — Ако не познаваш желанията си, какво тогава?

За миг помисли, че го мрази. Обаче не беше така. По-скоро мразеше себе си.

— Ейми? — хвана я за ръцете.

— Аз… — тя преглътна с усилие.

— Кажи ми! — настоя той и леко я раздруса.

— Аз…

— Кажи ми! Моля те, любов моя!

— Страх ме е! — проплака Ейми.

Дъглас Максуел Браун очакваше всякакво друго признание, но не и това!

— Страх те е?! — повтори крайно изненадан той. — За Бога, Ейми, от какво?

— От това, че не съм достатъчно добра! Но ти не ме разбираш!

— Тогава ми помогни да те разбера.

— Винаги ти е било лесно…

— Лесно?

— Да! Дори когато беше най-ниското момче в класа, всички гледаха теб. Всички. Винаги!

— Ейми…

— Това е истината, Дъг! И не само защото беше добър в учението и спорта, а защото те харесваха. Харесваха те! Дори и сега… Не твърдя, че всичко ти е поднесено на тепсия. Знам колко упорито работи. Имам чувството, че понякога просто се плъзгаш по повърхността на живота. Заслужаваш всичко, което имаш. Всичко! Но за теб е по-различно, отколкото за мен. Ти си си ти и това ти е достатъчно. Отвътре, отвън — все същият. Достатъчно ти е, но аз… — Ейми спря за малко, преглътна с мъка и продължи: — Аз трябва да полагам много усилия хората да ме харесват, Дъг! Да ме обичат! Там е разликата. И единственият начин да го постигна, е да работя, да работя, да опитвам, да опитвам… И понякога мисля, че се въртя в омагьосан кръг…

— Ейми!

Бе потресен от внезапния изблик на откровение. Знаеше, разбира се, някои от тези неща от собствен опит. Беше изпитал какво значи да си принуден да тичаш, да тичаш, докато в един момент не осъзнаеш, че тъпчеш на едно място. Причината за несигурността на Ейми обаче беше в нещо… О, Господи!

— Ейми, скъпа, любовта ми не е нещо, което си спечелила с големи усилия!

— Напротив! Точно така е! — упорстваше тя. Трепереше като лист, разтърсвана от хаоса на емоциите.

— Ейми… — Дъг стисна свитите й юмруци. — Ейми, моля те, изслушай ме! Аз не се влюбих в теб заради това, че беше една от най-добрите студентки и след това — отличен научен работник. Не продължих да те обичам, защото работиш в една от най-добрите фирми за инвестиции или пък за това, че получаваш голяма заплата!

— Откъде си сигурен?

— Сигурен съм!

— Но има значение, нали? — попита тя. — Всичко, което спомена? Каква съм?

— Ейми, работата ти няма никакво значение за това коя си!

— Да, има! Има! Не е достатъчно добре, нали? Не. Не е. Знам го! Винаги съм го знаела. Не съм достатъчно добра и никога не съм била! Дори и баща ми… — тя внезапно млъкна, издърпа ръце и закри с длани лицето си.

Две чувства разкъсваха душата на Дъг в този момент — първото бе състрадание към любимата жена, а второто — гняв към самия него. Господи, как е могъл да претендира, че я обича, след като през всичките тези години не е забелязал уязвимото й място? Колкото и добре да го беше скрила, не би могла да успее, ако той бе поне малко по-проницателен.

— Какво за баща ти?

Тя поклати глава неопределено.

— Какво за него? Той ли те е накарал да мислиш, че не си достатъчно добра? Той ли те е убедил, че трябва да спечелиш любовта ми? Той ли? По дяволите, Ейми, кажи ми! — в дъното на душата си осъзнаваше, че търси някого, комуто да прехвърли вината. Макар да знаеше, че няма да успее.

Ейми отпусна ръце. Гледаше го в очите, ала виждаше миналото си. Можеше да му каже всичко.

— Спомням си, когато веднъж се прибрах у дома с оценка на тест пет плюс — започна бавно тя. — Пет плюс. Това беше най-добрата оценка в класа, Дъг. Най-добрата. И се надявах, че баща ми ще се гордее с мен. Че ще ме прегърне и ще ми каже, че съм чудесна. Той гледа теста дълго и каза: „Пет плюс, Ейми? Получила си пет плюс? Това значи, че не си отговорила на четири процента от въпросите, нали? Ти би ли отишла при хирург, който греши с четири процента?“

Не издържа и заплака. Обърна се на другата страна и с треперещи ръце избърса бузите си.

— Ейми, любов моя! — хвана брадичката й и се опита да я обърне към себе си.

— Не! — отсече тя и се издърпа. — Недей! Знам, че не обичаш да гледаш как плача.

Това беше лъжа. Истината бе, че не обичаше той да я наблюдава. Дори по време на брака им, когато бе давала воля на сълзите си, тя се затваряше в банята и пускаше душа. Не искаше в никакъв случай Дъг да я види как плаче.

Той отново хвана брадичката й и я насили да се обърне към него.

— Досега съм те виждал да плачеш само веднъж — когато се любихме за първи път — каза дрезгаво. — И ти ме видя да плача тогава. Плачех, защото знаех какво изпитвам към теб. И сега изпитвам същото, Ейми! И винаги ще го изпитвам!

Тя поклати глава. Имаше чувството, че е в клетка. Клетка, градена в продължение на двадесет години.

— Твърде късно е — промълви тя.

„Твърде късно…“ Думите бяха прекалено болезнени за него. Боеше се точно от тях и го бе признал на Пол Лансинг.

— Не! — заяви Дъг твърдо.

— Да.

— Не, Ейми…

— Да! Искам да си отида, Дъг — гласът й прозвуча някак глухо.

— Да си отидеш? — думите заседнаха в гърлото му. — Къде да отидеш? В Лос Анжелис?

За момент Ейми като че ли обмисляше казаното. Дъг беше сигурен, че ще я последва, ако тя отговори „да“.

— Не… днес — каза тя накрая. — Днес няма да заминавам за Лос Анжелис. Вече ти казах — бузите й бяха облени в сълзи.

— Тогава къде? — настояваше той, като я държеше здраво за раменете.

Искаше да я прегръща и да й повтаря, че е прекрасна и че я обича, докато му повярва.

— В къщата… на… баща ми.

— Ейми…

— Остави ме да си отида, Дъг.

— Не мога.

— Моля те!

— Не! Не отивай, Ейми! Остани тук! Остани с мен!

Как само копнееше да чуе това! Имаше нужда от тези думи, с които той я молеше да остане. И сега, когато той наистина го направи…

— Да остана и какво?

Отново хвана ръцете й, повдигна ги леко и целуна първо дясната, после — лявата.

— Каквото желаеш, любов моя!

— Но аз наистина не знам какво искам!