Сандра Браун
Увлечението (7)

Шеста глава

Това беше най-добрият мексикански ресторант във Форт Уърт, което според Лозада означаваше най-добрият ресторант във Форт Уърт.

Идваше тук единствено заради храната и почтителното обслужване, което получаваше. Не държеше на триото музиканти, които се мотаеха между масите, свиреха на китари и пееха популярни мексикански песни със силни, но посредствени като качество гласове. Декорът приличаше на дело на човек, изпаднал в умопомрачение, докато се е намирал в някой магазин за сувенири близо до границата, и е изкупил всички шапки сомбреро и мексикански черги. Но храната бе отлична.

Седеше на обичайната си маса в ъгъла с гръб към стената, и отпиваше бавно от текилата след вечеря. Би застрелял всеки, който се осмелеше да му предложи от замразената зеленикава течност, която точеха от автомат и имаха наглостта да наричат маргарита.

Ферментиралият сок от агаве заслужаваше да се пие чист. Той обичаше бистрата отлежала текила, защото знаеше, че това, от което напитката става златиста, е чисто и просто карамел.

За вечеря бе избрал плато „Ел Рей“, което се състоеше от енчилади със свинско, хрупкави говежди такос, пържен боб, испански ориз и царевични тортили с масло. Ястието бе пълно с въглехидрати и мазнини, но той не се тревожеше, че ще напълнее. Бе генетично надарен със слабо, жилаво тяло, каквото хората придобиват само след усилени тренировки и литри проляна пот. Той никога не се беше потил. Нито веднъж. И единственият път през живота си, когато вдигна дъмбел, беше, за да размаже нечия глава с него.

Довърши питието си и остави четиридесет долара в брой на масата. Това бе почти двойно повече от сметката, но му гарантираше, че масата му ще бъде свободна всеки път, щом се появеше в ресторанта. Кимна на собственика за довиждане и намигна на симпатичната сервитьорка, докато вървеше към изхода.

Ресторантът се намираше в сърцето на историческия център на града. Тази вечер кръстовището на двете най-големи улици там бе претъпкано от туристи. Те си купуваха евтини тексаски сувенири като шоколади във формата на кравешки лайна и гърмящи змии в прозрачни пластмасови буркани. По-заможните бяха готови да платят прескъпо за ръчно изработени книги от легендарната книжарница „Ледис“. Натрапчивият аромат на пушено месо ги подмамваше към ресторантите за барбекю. От отворените врати на баровете лъхаше по-хладен въздух, носеше се мирис на бира и провлечените мелодии на кънтри балади. Улиците бяха задръстени от всевъзможни превозни средства — от кални микробуси и пикапи до семейни лимузини от лъскави европейски марки. Групички млади жени и мъже обикаляха по дървените тротоари, търсейки се едни други. Родители снимаха децата си, седнали върху отегчени и навярно унижени млади дългороги бикове. Тук-там се мяркаше по някой истински каубой. Те се разпознаваха по говеждите лайна, залепнали по ботушите им, и по издайнически изпъкналия кръг на кутийката с тютюн за дъвчене в задния джоб на дънките. Освен това наблюдаваха имитаторите си с неприкрито и оправдано презрение. Атмосферата бе лека, фриволна и невинна. Лозада съвсем не бе такъв.

Той получи сребристия си мерцедес кабриолет от едно момче, на което бе платил двайсет долара, за да седи в автомобила и да го пази, и подкара по „Мейн Стрийт“, по моста през реката към центъра на града. След по-малко от десет минути остави колата на паркинга, прекоси гранитното фоайе на „Тринити Тауър“ и взе асансьора до последния етаж.

Беше купил апартамента там веднага след ремонта на зданието. Като повечето сгради на площад „Сънданс“, външността на „Тринити Тауър“ бе запазена автентична, за да се съхрани старинната атмосфера на района. Отвътре обаче бе изтърбушена напълно, конструкцията й бе подсилена в съответствие с новите строителни стандарти — с надеждата да устоява на мощните като торнадо ветрове — и преустроена така, че да се получат модерни апартаменти.

След като купи доста скъпо последния етаж, Лозада похарчи още два милиона долара, за да му направят точно копие на един апартамент, който си бе харесал в списание за архитектура и обзавеждане. Финансовите си разходи компенсира с изпълнението само на три поръчки.

Той влезе в дома си и се наслади на тихото му хладно спокойствие след празничната глъч по улиците в центъра. Разпръснатото осветление хвърляше снопове лъчи по лъскавия паркет, върху който тук-таме бяха постлани килимчета от овча вълна. Всички повърхности бяха блестящи и полирани — лакирано дърво, шлифовани плочи, метал. Повечето мебели бяха вградени, изработени от махагон. Свободно стоящите меки мебели бяха тапицирани с гладка кожа или животински кожи.

Основната забележителност на дневната беше големият стъклен аквариум, разположен върху пиедестал от полиран мрамор. Аквариумът бе два на два метра и бе дълбок около метър. Това необичайно украшение бе единственото отклонение от модела на жилището, който бе видял в списанието. Той държеше на тази добавка. В аквариума бе създал идеален хабитат за своите скорпиони.

Температурата и влажността се следяха и контролираха. За да им попречи да се убиват един друг, той се грижеше винаги да имат достатъчно плячка, с която да се хранят. В момента в аквариума имаше пет, но се бе случвало да са осем, както и само три.

Нямаха имена — това би било смешно, а никой не можеше да обвини Лозада, че е смешен. Все пак той познаваше много добре всеки един от скорпионите и от време на време ги вадеше и си играеше с тях. Двата южноамерикански екземпляра бяха внесени контрабандно от Мексико от самия него преди по-малко от година. Този, който живееше с него най-дълго, беше женски и бе от широко разпространената аризонска разновидност. Тя не се намираше трудно, нито бе ценна, но той я обичаше. Беше родила трийсет и едно скорпиончета миналата година и Лозада ги бе убил всичките веднага щом слязоха от гърба й, с което обявяваха независимостта си от нея. Другите му два скорпиона бяха редки и по-опасни. Беше трудно да не проявява пристрастност, тъй като се бе сдобил с тях най-трудно и му струваха най-скъпо. Те бяха най-хубавите скорпиони на света.

Спря край аквариума да им поговори, но тази вечер те не го развеселиха. Истински бизнесмен, както винаги, той провери телефонния си секретар за съобщения. Нямаше никакви. На бара в дневната си наля отлежала текила в скъпа кристална чаша и с нея отиде до остъклената стена, която разкриваше прекрасна гледка към реката. Точно на нея дължаха имената си неговата сграда и околните небостъргачи.

Подигравателно вдигна чашата си в тост към затвора на окръг Тарънт. После се обърна обратно и повтори ритуала в искрен поздрав към склада отвъд железопътните релси.

Напоследък в сградата се помещаваше фирма, която добавяше по поръчка екстри на коли и микробуси. Но преди двайсет и пет години, когато Лозада извърши първото си убийство там, разяденото от ръжда здание бе празно и запустяло.

Томи Съливан му беше приятел. Нямаше нищо против хлапето. Никога не си бяха казали и една лоша дума. Просто съдбата изпрати Томи на неподходящо място в неподходящ момент. Беше по време на големите летни жеги. Мотаеха се из склада, защото нямаше какво по-интересно да правят. Скуката ги бе завела там и скуката уби Томи.

Момчето вървеше на няколко крачки пред Лозада, на когото внезапно му хрумна колко лесно може да го сграбчи изотзад, да преметне ръка около гърлото му и да забие джобното си ножче в югуларната му вена.

Направи го просто, за да провери дали наистина може. Томи доказа правотата на предположението му.

Бе постъпил находчиво да атакува отзад, защото кръвта шуртя от Томи като че ли вечно. Бе почти предизвикателство да се опази да не се изцапа. Но като цяло това убийство се оказа невероятно лесно. Също толкова лесно му се размина и никой не го заподозря. Просто той отиде у Томи и попита майка му дали той си е вкъщи. Тя му каза, че не е, но го покани да влезе да почака; синът й вероятно скоро щял да се върне.

Така че Лозада прекара времето след убийството на Томи, като слушаше музика на уредбата в неговата стая и се наслаждаваше на очакването на ужаса, който щеше да се разрази в къщата.

Едно почукване прекъсна приятните му спомени. Просто по навик той отиде предпазливо до вратата, притискайки автоматичен нож към китката си. Погледна през шпионката и като видя познатата униформена жена, отключи и отвори вратата.

— Да ви приготвя ли леглото за спане, господин Лозада?

Животът в тази сграда вървеше с множество глезотии, включително момче, което паркираше колите, пиколо и камериерско обслужване два пъти дневно. Той й направи знак да влезе. Жената отиде право в спалнята му и се зае за работа. Лозада си наля ново питие и се върна на стола край прозореца. Загледа се в светлинните реклами на киносалоните отсреща, но никое от заглавията не достигни до мислите му. Те бяха заети с телефонния разговор с Рени Нютън привечер. Усмихна се на неуспешния й опит да се направи на трудно достъпна. Тя определено бе възхитителна.

Камериерката се появи.

— Да дръпна ли завесите, господин Лозада?

— Не, благодаря. Остави ли бонбони на възглавницата?

— Два. От тези, които обичате.

— Благодаря, Сали.

Тя му се усмихна и после започна да разкопчава горната част на униформата си. Никога не я разпитваше за личния й живот. Всъщност нямаше да знае и името й, ако тя не му го бе съобщила. Освен това държеше да му каже, че тази камериерска работа е само временна за нея. Амбицията й бе да стане танцьорка на екзотични танци в някой мъжки клуб. Имаше цици за такава работа, може би. Но не и задник. Нейният беше широк цял декар.

Когато тя се засуети закачливо с копчетата на униформата си, той я спря.

— Няма нужда — после я дръпна между краката си и я бутна да застане на колене.

— Мога първо да ти потанцувам. Тренирах пред огледалото. Добре се получава, нищо, че го казвам сама.

Вместо отговор той разкопча колана си и дръпна ципа на панталона. Тя го погледна разочарована, че той не иска да види изпълнението й, но се зае да му достави удоволствие. Разкопча ризата му и я разтвори. Прокара пръсти по татуировката на гърдите му. Яркосиня кама с извито острие сякаш разрязваше едното му зърно. Татуираните капки кръв капеха по ребрата му.

— Това ме възбужда — езикът й, бърз и гъвкав като змия, облиза върха на камата.

Беше си направил татуировката, когато бе на шестнайсет години. Майсторът му бе предложил да си сложи и обица на зърното.

„С тази кама и една обица на зърното ще изглеждаш много готин, копеле.“

Лозада си спомняше страха в очите на мъжа, когато го сграбчи за адамовата ябълка и го вдигна от табуретката му.

„За обратен ли ме мислиш?“

Очите на онзи се оцъклиха. Започна да се дави.

„Не, не, мъжки. Не съм искал да кажа такова нещо.“

Лозада бавно го пусна.

„По-добре се постарай с капките кръв или това ще е последната ти татуировка.“

Междувременно опитните устни на Сали са бяха проправили път до слабините му.

— Кондом — предложи той.

— Не държа.

— Аз държа.

Той никога не оставяше следи от ДНК. Изрязаните си нокти пускаше в тоалетната. Всеки ден бръснеше цялото си тяло. Беше без никакви косми, като новородено, с изключение на веждите. Не ги бръснеше от суета. Освен това, ако нямаше вежди, белегът нямаше да се забелязва, а той държеше белегът да изпъква. За щастие имаше идеално оформен череп. Гладък и заоблен като топка за боулинг. Като се прибавеше и маслиновият му тен, изглеждаше красив с гола глава. Използваше ръчна прахосмукачка за леглото и тоалетката и два пъти дневно ги почистваше с нея — просто в случай че има излющени мъртви клетки от кожата му. Беше заличил с изгаряне отпечатъците на пръстите си още преди години.

От опита с Томи научи, че кръвта на жертвата може да създаде проблем. Страхуваше се, че някой може да поиска да види джобното му ножче, и не беше сигурен дали е успял да почисти всичката кръв. Никой така и не го заподозря и накрая той се отърва от чекията, но оттогава винаги се стремеше да оставя оръжието на местопрестъплението. Използваше масови, обикновени оръжия — нищо екзотично, купено наскоро или проследимо.

Понякога ръцете му бяха единственото необходимо оръжие.

Той имаше номер на социална осигуровка. Като гражданин плащаше данъци върху дохода си от сервиза за поправка на телевизори. Негов стар познат, който не бе изтрезнявал от изобретяването на телевизорите, работеше там. Той се намираше в западнал квартал, къде почти никой не поправяше счупения си телевизор. Просто отиваха в някой по-хубав квартал и си крадяха нов. Независимо от всичко, това бе законен, макар и не процъфтяващ бизнес.

Истинският му източник на доходи не оставяше следи, които някой данъчен инспектор или полицай би могъл открие.

Сали скъса фолиото на презерватива с големите си зъби.

— Сигурно си ужасно богат, за да имаш такъв апартамент. И онзи готин мерцедес.

Той обожаваше нещата, които притежава, сега още повече, отколкото преди осемте месеца, прекарани в затвора на окръг Тарънт в очакване на процеса. Подобни преживявания караха човек да цени хубавите неща в живота си.

Разбира се, тези месеци му струваха много. Но той не се тревожеше. Заплащането, което бе получил за банкера, бе повече от добро.

Парите бяха скрити на сигурно и му носеха лихви, вложени в банки по целия свят, места, които не бе посещавал и не възнамеряваше да посети. Можеше да се оттегли във всеки един момент и да живее добре до края на живота си.

Но мисълта за оттегляне изобщо не му хрумваше. Той не го правеше заради парите. Можеше да изкарва пари по най-различни начини. Правеше това, което прави, защото бе добър в работата си и тя му харесваше. Обожаваше я.

— Тези скорпиони малко ме плашат, но иначе апартаментът ти е страхотен. Мебелите са супер. А кувертюрата на леглото ти е истински визон, нали?

Определено му се искаше тя да млъкне и само да му духа.

— Наистина ли си толкова опасен, колкото разправят хората?

Той сграбчи боядисаната черна коса и дръпна главата и нагоре.

— Кои хора?

— Ами другите момичета, които работят тук, в сградата. Просто си приказвахме. И случайно те споменаха.

Той се взря в очите й, но не забеляза следи от предателство. Бе твърде глупава, за да е платен информатор на полицията.

— Опасен съм само за тези, които си говорят за мен, което не им е работа — той пусна косата й.

— Боже, недей да бъдеш толкова докачлив. Някакви момичешки приказки. Имах право да се похваля, исках да се изфукам — тя му се ухили.

Ако само знаеше колко много го отвращава усмивката й. Презираше я за глупостта и грубостта й. Би му харесало да й причини болка. Вместо това натисна главата й в скута си.

— Побързай, да свършваме.

Тя беше тук само защото му бе удобна. Винаги можеше да си осигури жена. Жените се намираха лесно. Дори и привлекателните биха направили всичко за малко от неговото внимание и бакшиш от петдесет долара.

Но лесните не бяха типа жени, които желаеше. Той желаеше такива, каквито не бе имал никога.

В училище бе хулиган и се движеше с тълпа грубияни. Постоянно се забъркваше в неприятности или с учителите, или с полицията, или и с едните, и с другите. Родителите му не се интересуваха дотолкова, че да ги е грижа за него. Само се оплакваха от лошото му поведение, но не правеха нищо да го променят.

По-малкият му брат се бе родил с тежко увреждане. От деня, в който донесоха бебето у дома от болницата, Лозада все едно престана да съществува, поне в сърцата и мислите на родителите си. Те се посветиха единствено на малкия му брат и специалните грижи, от които се нуждаеше. Смятаха, че хубавият им здрав и умен по-голям син не се нуждае от нищо.

Когато стана на четири, той се разгневи на пренебрежението им и повече не спря да се ядосва, че предпочитат брат му пред него. Научи се, че ако е непослушен, привлича за малко вниманието на мама и татко, и започна да прави всяка беля и пакост, която младият му мозък успя да измисли. Беше ужасен като момче, а когато стана тийнейджър, вече беше убиец.

В гимназията хубавите момичета не излизаха с момчета като него. Той не вземаше наркотици, но ги крадеше от дилърите и сам ги продаваше. Предпочиташе в петък вечер да ходи на нелегални залагания на боеве с петли, вместо на футболни мачове. Беше роден атлет, но не тренираше никакви групови спортове, защото там не бяха позволени мръсните номера, а каква тръпка имаше да играеш по правилата? Освен това никога не би се мазнил на някакъв задник, който се нарича треньор.

Хубавите момичета ходеха с момчета, които носеха наперено кожени якета, канеха се да учат в Университета на Тексас или Южния университет и щяха да завършат право или медицина като бащите си. Желаните момичета ходеха с момчета, които караха БМВ-та и ходеха в кънтри клуба за уроци по голф.

Момичетата, които се обличаха добре и участваха в извънкласните занимания, момичетата, които членуваха в различни клубове и кръжоци, го избягваха навярно от страх, че ще се компрометират, ако го погледнат повече от веднъж.

Е, той успяваше да ги накара да обърнат глава след него. Открай време си беше красавец. А и излъчваше някакво усещане за опасност, на което жените не можеха да устоят. Но суровата му сексуалност ги плашеше! Ако загледаше някоя твърде дълго, твърде втренчено, твърде многозначително, тя бягаше възможно най-далеч от него. Той изобщо не успяваше да се доближи до хубавите момичета. Хубавите момичета като Рени Нютън.

Ето това бе жена от класа.

Тя съчетаваше всички жени, които някога бе желал. Сутрин, докато течеше процесът, той нямаше търпение да стигне в съда, за да види с какво е облечена и как е сресала косата си. Няколко пъти долови лек аромат на цветя и бе сигурен, че е от нея, макар нито за миг да не бе достатъчно близо, за да се увери, че не греши.

Не и докато не влезе в къщата й. Тя бе изпълнена с това ухание. Спомни си колко силно се усещаше присъствието й в стаите, които обитава, и потръпна от удоволствие.

Като предположи погрешно, че заслугата за това е нейна, камериерката притисна устни около него. Той затвори очи и си представи Рени Нютън. Представи си, че тя го довежда до кулминацията.

Веднага щом свърши, каза на момичето да си върви.

— Не искаш ли да…

— Не — гледката на пълните й гърди го отвращаваше. Свиня! Курва!

В потвърждение на мисълта му тя плъзна длани по тялото си и започна да се извива, сякаш танцува на музика.

— Ти си най-красивия мъж, с когото съм била. Дори и това ми харесва — тя протегна ръка и докосна розовия белег, който разцепваше лявата му вежда. — От какво е?

— Подарък.

Погледна го неразбиращо. После сви рамене.

— Добре, не ми казвай. Пак е секси.

Тя се изпъна нагоре и когато той осъзна, че се кани да целуне белега му, бързо я избута настрани.

— Махай се по-бързо.

— Е, извинявай, че дишам.

Преди да се изправи на крака, той стисна с пръсти челюстта й като менгеме, толкова силно, че устните й се извиха и се издадоха напред.

— Следващия път, когато говориш за мен с някого, с когото и да е, ще те намеря и ще отрежа езика ти. Ясно?

Очите й бяха широко отворени от ужас. Тя кимна. Той я пусна.

За такова едро момиче, Сали се раздвижи изненадващо бързо. Може би все пак имаше шансове да стане танцьорка на ориенталски танци.

След като тя си тръгна, той мислено си повтори телефонния разговор с Рени. Възстанови си височината на гласа й, темпото на речта й, почти го чу отново.

В момента, в който изрече името й, тя разбра кой се обажда. Колко глупаво да се преструва, че не се сеща. Каза му да не й звъни повече, но това също беше преструвка. Това бе просто инстинктивната реакция на хубавото момиче към лошото момче. Не й се сърдеше. Всъщност се наслади на нотката страх в гласа й.

Имаше огромен опит с жените, но в известен смисъл ограничен, тъй като той се състоеше изцяло от безсмислени срещи с цел секс. Беше му писнало от това. Да харесваш жена и да я водиш вкъщи е изморително, особено когато те се опитват да се вкопчат в теб. Мразеше хленченето им.

Платените курви идваха всяка със своите досадни глупости. Да ги заведе в хотел, даже и скъп, бе унизително. По същество това си бе една бизнес сделка и курвата неизбежно решаваше, че тя командва. Беше се наложило да убие една, която настояваше, че тя командва. Обикновено приемаха, че трябва да му се подчинят, преди да се е стигнало до крайности. Освен това проститутките бяха опасни и не можеше да им има доверие. Винаги съществуваше възможността полицаите да използват някоя от тях, за да го вкарат в капана.

Време беше да си намери жена, която да е от неговия калибър. Това бе единственият аспект в живота му, в който нещо не достига. Във всички останали отношения притежаваше най-доброто. Човек с неговото положение заслужаваше жена, с която да се гордее, такава, за която другите мъже да му завиждат.

Бе открил тази жена в Рени Нютън.

Сигурно и тя бе привлечена от него, иначе не би настоявала така пламенно за оправдаването му. Ако бе поискал, би могъл вече да е задоволил физическия им копнеж един за друг. Би могъл да я свали във всеки един момент и ако тя опиташе да се съпротивлява с някакви глупави женски предразсъдъци, той все пак би я покорил в крайна сметка. А след като преспеше с нея няколко пъти, тя щеше да осъзнае, както бе направил той, че двамата са родени един за друг.

Но той бе решил да предприеме по-внимателен подход. Тя се различаваше от всички останали; трябваше да я ухажва по различен начин. Искаше да я ухажва така, както жена като нея би очаквала да бъде ухажвана. Така че още преди края на процеса бе твърдо решен да научи кое е това великолепно създание и дали има някакви врагове. С помощта на лукавия си адвокат лесно получи тази информация.

Убийството на оня лекар бе едва ли не прекалено лесно. То не бе достатъчно доказателство за любовта му. Преди да се обади на Рени, той пожела да направи още нещо, което по-добре да предаде дълбочината на чувствата му към нея. Така се стигна до розите. Те бяха идеалният романтичен жест.

Допи текилата си. Засмя се леко на резкия отпор на Рени. Всъщност се радваше, че тя не бе заслепена от тази предварителна увертюра. Ако се бе поддала прекалено бързо и лесно, щеше да го разочарова. Духът и независимостта й бяха част от чара й. До определена степен, разбира се.

Накрая щеше да се наложи да я научи, че Лозада получава всичко, което пожелае.