Сандра Браун
Увлечението (31)

Тридесета глава

Рени се надигна на лакът. През последния половин час Уик стоеше до прозореца на спалнята и гледаше навън. Стоеше неподвижно, подпрял едната си ръка на рамката малко над нивото на главата му. Другата му ръка висеше надолу и в нея бе пистолетът му. Тежестта му падаше на левия крак, за да облекчи натоварването на дясната му страна. Още бе с провисналите гащета. Превръзката на раната изпъкваше съвсем бяла в тъмната стая.

— Нещо не е наред ли? — прошепна тя.

Той я погледна през рамо.

— Не. Извинявай, че те събудих.

— Чу ли…

— Не, нищо — отиде до леглото и остави пистолета на масичката. — Освен периодичните проверки от наблюдателните постове, всичко е тихо.

— Нито дума от Лозада?

— Нито дума. Иска ми се кучият син да се покаже и всичко да свърши. Това чакане ме побърква — легна на леглото до нея и пъхна ръце под главата си.

— Колко е часът?

— Остава час до зазоряване. Спеше ли?

— Дремех.

— И аз така.

Заради микрофона, който висеше на гърдите му, той лъжеше, тя също. Бяха лежали един до друг цяла нощ, мълчаливи и напрегнати, съвсем наясно, че и другият не спи, но се преструваха — всеки по някаква своя си причина — че не го знаят.

— Трябва да поспиш малко, Рени.

— Научих се да издържам с много малко сън още през първата година от специализацията си. Не ми се мисли колко пациенти съм лекувала тогава буквално спейки права.

— Винаги ли си искала да станеш лекар?

— Не. Всъщност чак през втората година в колежа се ориентирах към медицината.

— Защо тогава?

— Банална причина.

— Искала си да помогнеш на някой близък?

— Казах ти, че е банална причина.

— Банално е само ако си участвала в конкурс за красота.

Тя се засмя.

— Съвсем не мисля, че причината е изтъркана — продължи той. — Поради същата причина аз исках да стана полицай.

— Мислех, че си искал да следваш примера на по-големия си брат.

— И това.

— Било е добър избор на професия, Уик.

— Така ли мислиш?

— Не мога да си те представя седнал на бюро по осем часа на ден. По осем минути на ден може. Трябваше да се досетя, че ме лъжеш, когато се опита да минеш за търговец на софтуер.

— Извинявай, че те излъгах.

— Имал си поставена задача.

— Все още я имам.

Което отново ги подсети за Лозада. Тя се обърна настрана, за да е с лице към него.

— Какво мислиш, че ще направи?

— Честно?

— Моля те.

— Нямам ни най-малка представа.

— Ами детектив Уесли?

— Орън също не знае. Разучавам Лозада от години, но единственото нещо, което знам със сигурност, е, че когато най-после нападне, ние няма да го предвидим. Ще бъде като ужилването на скорпионите му. Няма да усетим какво се задава.

— Смразяваща мисъл.

— Така си е. Затова е толкова добър — помълчаха известно време, после Уик завъртя глава и я погледна. — Той насили ли те сексуално, Рени?

— Скъса ризата ми, за да провери дали не нося микрофон и предавател. Мислеше…

— Не Лозада — с решително движение изключи микрофона. — Ти Дан.

— Какво? Не! Никога!

— А някой друг?

— Не! Откъде ти хрумна?

— Понякога, когато момичетата започнат да правят безразборно секс, причината е, че са били насилвани като деца.

Тя се усмихна тъжно.

— Престани да се опитваш да намериш оправдание за грешките ми, Уик. Няма такова.

— Не се опитвам да ги оправдая, Рени. Все едно да се оправдавам защо съм искал да спя с всяко момиче, с което съм имал шанс. И съм го правил.

— Правилата са различни за момчетата.

— Не трябва да е така.

— Но са.

— Не и според моите разбирания. Повярвай ми, не съм в положение да те съдя — ръката му се измъкна изпод главата и хвана нейната ръка. — Просто ми е трудно да разбера защо се наказваш за неща, които си направила преди двайсет години.

— Ти колко дълго се самонаказва?

— Моля?

— Колко време след убийството на Джо?

Той пусна ръката й и стана от леглото.

— Не е същото.

— Не, не е. Но е сходно.

Той опря ръце на кръста си.

— Лозада предизвика любопитството ти. Нали? Предупреди те, преди… как го перифразира ти? Преди да се увлечеш прекалено по мен, да…

— Преди да ми го начукаш отзад. Това бяха думите му.

Той изостави войнствената поза, въздъхна и прекара пръсти през косата си. Седна на ръба на леглото с гръб към нея и подпря ръце на коленете си. Наведе глава и масажира челото си.

— Съжалявам, Рени. Не трябваше да ти се налага да слушаш това — после добави тихо: — И не трябваше да те карам да го повториш.

— Няма значение. Причината да те попитам за Джо няма нищо общо с Лозада.

— Знам.

— Какво се случи, след като го убиха?

Уик си пое дълбоко дъх, издиша бавно и продължително.

— Отначало бях прекалено вцепенен, за да мисля. Не можех да го повярвам, разбираш ли? Джо беше мъртъв. Брат ми си беше отишъл. Завинаги. Та той бе с мен през целия ми живот. И изведнъж един труп в моргата с етикетче на пръста на крака. Струваше ми се… — той разпери ръце, сякаш се опитваше да намери най-подходящата дума. — … нереално.

Изправи се и закрачи край леглото.

— Така и не го осъзнах до погребението, което беше два дни по-късно. Междувременно Орън работеше денонощно въпреки собствената си мъка и опитваше да изгради обвинението срещу Лозада. Беше накарал криминолозите да обърнат всяко камъче на паркинга, да погледнат под всяка тревичка на поляната до него, за да открият нещо поне далечно свързано с Лозада. Преди Орън да получи заповед за обиск или да има основателна причина да го арестува за разпит, му трябваше някакво материално доказателство, дори и нещо дребно, което да докаже, че Лозада е бил на местопрестъплението. И тогава, точно преди погребението, Орън ми каза, че най-после са намерили нещо. Копринена нишка. Една-единствена нишка, кафява на цвят, дълга не повече от пет сантиметра, бе намерена на местопрестъплението. От лабораторията вече я бяха изследвали и бяха определили, че е от много скъп плат, от тези, които се продават само в елитните магазини в града. Точно такива дрехи носеше Лозада. Ако можеха да намерят в гардероба му дреха, направена от същия плат, щяха да имат доказателство срещу него.

Беше невероятно колко хора дойдоха на погребението. Полицаите винаги почитат убитите си колеги. Тълпата не можа да се побере в църквата. Църковният хор пееше толкова красиво, че и ангелите не биха могли да го направят по-добре. Траурните речи бяха много трогателни. Свещеникът се опита да утеши скърбящите. Но аз не чувах и дума. Нито дума. Нито песните, нито речите, нито проповедта за вечния живот. Мислех си само за инкриминиращата копринена нишка — беше се върнал до прозореца и отново бе в същата поза, опрян на рамката и загледан в океана. — Издържах службата на гроба, последната молитва, изстрелите от траурния салют. Поменът бе у Грейс и Орън. Повече от сто души се събраха в къщата им, така че не беше трудно да се измъкна незабелязан. Тогава Лозада не живееше в „Тринити Тауър“. Къщата му беше близо до университета. Аз нахлух вътре, въпреки че той беше там по това време. Сигурно можеш да отгатнеш какво стана. Разпердушиних цялото жилище. Прерових дрешника му като ненормален. Преобърнах чекмеджетата. Претърсих всяко ъгълче. И знаеш ли какво правеше той през цялото време? Смееше се. Смееше се като луд, защото знаеше, че съсипвам всяка възможност, която имахме, да го изправим в съда за убийството на Джо.

Когато не намерих дрехата, която се надявах да открия, се нахвърлих отгоре му. Онзи белег над окото му — мое дело е. Той е много горд с него, защото му напомня за най-голямата му победа. И моето най-голямо падение. Убеден съм, че щях да го убия, ако Орън не се бе появил да ме спре. Дължа на Орън благодарността си — и живота си — за това. А единствената причина Лозада да не ме убие и да твърди, че е станало при самозащита, бе, защото знаеше какво мъчение ще бъде за мен тази мисъл до края на живота ми — той се обърна бавно и очите му срещнаха нейните в мрака. — На мен трябва да благодариш за всички неприятности, които Лозада ти е причинил. Ако не бях загубил здравия си разум, той щеше да бъде осъден на смърт и ти нямаше да попаднеш в тази каша — засмя се тихо и разпери ръце, сякаш да обхване цялата стая. — А аз нямаше да бъда тук. Нямаше да живея в такава дупка, да си ближа раните и да нося гумена лента на китката си, за да прогонвам пристъпите на паника като…

— … обикновен човек — довърши тя. — Ти сам го каза, Уик. Много неща са ти се стоварили на главата наведнъж. Всичко, което си чувствал, всичко, което чувстваш сега, е човешко.

— Е, понякога това човешко идва прекалено и за самия мен — той й се усмихна тъжно и тя отвърна на усмивката му. После направи гримаса и изруга тихо. Напипа микрофона и го включи. — Да, чувам те. Боже, да не мислиш, че съм глух? Какво става? — слуша известно време, после каза: — И тук нищо. Ще изляза да подишам малко свеж въздух. Да не ме застреляте.

Мина край нея да вземе пистолета и телефона си, после се отправи към вратата.

— Ще бъда пред вратата. Ако чуеш или видиш нещо, викай.

Тъй като нямаше никакъв шанс да заспи, Рени се облече и когато Уик се върна, тя беше в кухнята и правеше кафе. Изражението му бе съсредоточено.

— Какво става?

— Тръгваме, Рени. Веднага. Обличай се — после видя, че вече е облечена. — Събери си нещата. Бързо.

— Къде отиваме? Какво се е случило?

Той продължи да се движи, прекоси кухнята и дневната, влезе в спалнята и започна да тъпче разхвърляните си дрехи в пътната чанта.

— Уик! Кажи ми. Какво става? Лозада е направил нещо ли?

— Да. Но не в Галвестън.

Не й каза нищо повече, защото не знаеше нищо повече.

Докато бе навън и вдишваше дълбоко морския въздух, опитвайки да проясни главата и съвестта си, Орън му се обади на мобилния телефон.

След като разказа на Рени за издънката си, се чувстваше много объркан. От една страна, за него бе облекчение да й разкаже историята. Тя бе добър слушател. От друга, така си припомни, че той бе идиотът, осигурил свободата на онзи убиец. Щеше да носи тази вина, докато не видеше Лозада зад решетките. Или още по-добре — мъртъв.

Мисълта, че Лозада е там някъде и се присмива на усилията им да го пипнат, го караше да се чувства некадърен.

Обаждането на Орън го накара да се почувства безпомощен.

— Не смятаме, че Лозада е още в Галвестън — каза Орън.

— Защо не?

— Имаме солидни основания да мислим, че вече не е там.

— Какви са тези заучени увъртащи фрази? Какво става?

— Имаш ли достъп до мобилния телефон на доктор Нютън?

— Защо?

— Ще бъде най-добре, ако през следващите няколко часа тя не получава никакви обаждания.

— Защо?

— Нека изясня положението и ще ти се обадя пак.

— Какво да изясниш?

— Не мога да ти кажа, докато не го изясня.

— Какво значи това, че не можеш да ми кажеш? Къде си?

— Да си чувал за човек на име Уини Сойър?

— Кой, по дявол…

— Чувал ли си го?

— Не! Кой е той?

— Няма значение. Може да почака. Ти стой в готовност. Разсейвай с нещо докторката. Направете си пикник на плажа или нещо такова. Питърсън ще държи хората си по местата, в случай че грешим. Сега трябва да тръгвам, но ще поддържаме връзка.

— Орън…

Той затвори, а когато Уик се опита да го набере, линията даваше заето. Обади се в полицията и му казаха, че не могат да го свържат Орън, но ще му предадат съобщение.

Уик разсъждава цели десет секунди, преди да се върне в къщата и да съобщи на Рени, че трябва веднага да потеглят. „Пикник на плажа, как ли пък не!“ — помисли си той. Ако полицията във Форт Уърт се канеше да пипне Лозада, той искаше да участва, макар че не можеше да вини бившия си партньор, че иска да го държи настрана, докато не приключи всичко.

Може би не бе особено умно да вземе Рени със себе си, но ако приятелят му грешеше и Лозада бе още в Галвестън? Беше възможно да ги е заблудил, че е напуснал Галвестън точно поради тази причина, за да подмами Уик във Форт Уърт и така да си разчисти пътя към Рени. Уик не можеше да се довери на Питърсън и екипа му, че могат да я защитят. Със сигурност не би поверил живота й на Тигпен. Което означаваше, че няма избор, трябва да я вземе със себе си.

Защо Орън бе поискал да прибере телефона й? Уик знаеше, че бившият му партньор сигурно има основателна причина за подобна странна молба, така че пъхна телефона в своята чанта, докато Рени беше в банята. Тя се сети за него чак когато подминаха Хюстън и продължиха по магистралата на север.

— Мисля, че беше го занесла в кухнята — излъга Уик.

— Винаги внимавам да е у мен. Как е възможно да съм го забравила?

— Сега е твърде късно да се връщаме за него.

След петнайсетина километра тя го попита за телефонното обаждане, което ги бе накарало да тръгнат така неочаквано.

— Уесли не ти ли каза нещо повече?

— Нищо.

— Само, че според него Лозада вече не е в Галвестън?

— Точно това каза.

— Знаем, че беше там снощи.

— Може да е направил набързо едно пътуване до там и обратно. Може да е тръгнал веднага след като ти се обади.

— И Уесли не каза нищо друго?

— Рени, това, което той ми каза, не се е променило след последните деветдесет и девет пъти, в които ти повторих думите му.

— И къде отиваме?

— В ранчото ти. Ще те оставя там. Ще извикам Тоби Робинс да те наглежда. После ще продължа към Форт Уърт, за да разбера какво става, по дяволите.

— Може да ме закараш до ранчото, но само за да взема джипа си. Ще продължа сама за Форт Уърт.

— В никакъв случай. Ще останеш там…

— Имам работа.

— Глупости. Нали си в отпуска, забрави ли?

— Връщам се.

— Ще говорим за това, като стигнем.

Разговорът така и не се състоя.

Когато пристигнаха в ранчото й малко преди обяд, шокирани видяха, че отпред са паркирани няколко коли, включително една полицейска. Уик разпозна и пикапа на Тоби Робинс сред тях.

— Какво, за бога, става?

— Стой в колата, Рени!

Разбира се, тя не го послуша. Преди да успее да я спре, беше слязла от пикапа и тичаше към отворената врата на обора.

— Рени! — той изскочи от колата след нея. Но когато краката му докоснаха земята, остра болка проряза гърба му. За миг остана без дъх, но после хукна да я настигне накуцвайки, но тя бе набрала голяма преднина. Видя я как изчезна в обора.

После чу писъците й.