Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crush, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 96 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010)
Разпознаване и корекция
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Увлечението

ИК „Хермес“, Пловдив, 2002

Редактор: Ивелина Йонова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0001–1

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Когато Лозада чу новината по телевизията, направо побесня.

Как бе могла Рени да спаси живота на Уик Тредгил, след като той си бе направил труда и бе рискувал толкова, за да я отърве от него? Жени! Никога нямаше да ги разбере. Нищо, което правиш за тях, не им е достатъчно.

Убийството на полицай винаги ставаше новина. Интервюираха други ченгета. Вадеха траурните рамки. На първите страници на вестниците цъфваха снимки на вдовиците и осиротелите деца. Обществеността скърбеше, сякаш бяха загубили близък приятел. Загиналият биваше представян като герой.

Ако слушаше това, което говореха по телевизията, Уик Тредгил е можел да ходи по вода. Репортажите цитираха различни престъпления, които бил разкрил, сякаш съвсем сам, като че едновременно бе и Батман, и Дик Трейси. Всъщност той бе уволнен от полицията, но това се омаловажаваше.

Рени бе възхвалявана като талантлив хирург, описваха как се е борила, за да го изтръгне от ноктите на смъртта. Тя прилагала в операционната на „Тарънт“ опита, натрупан в множество операции на травми във воюващи страни, където е била изпращана като участник в международни програми от рода на „Лекари без граници“.

Лозада бе толкова разстроен от тези силно предубедени репортажи, че дори играта със скорпионите не го развесели. Най-омразният му враг бе отрупан с хвалебствия. Рени работеше срещу него. Не се бе чувствал толкова потиснат, откакто един фелдшер спаси по-малкия му брат, след като Лозада натъпка една топка в гърлото му.

Беше сутринта на Коледа на шестнайсетия му рожден ден. Брат му бе на тринайсет, но беше с мозък на двегодишен. Един от подаръците му от Дядо Коледа бе бейзболна топка и пластмасова бухалка. Играеше си с тях под елхата. Родителите им бяха в кухнята и приготвяха коледна шунка.

Няколко минути Рики Рой седя и гледа момчето, при което реши, че светът му би бил много по-хубав, ако брат му го няма. Малкият идиот реши, че е игра, когато баткото натъпка гумената топка в устата му. Не издаде нито звук. Не оказа никаква съпротива.

Животът почти напусна доверчивите очи на жертвата му, когато родителите им се зададоха от кухнята. Лозада започна да крещи, че брат му е налапал новата си бейзболна топка. Веднага се обадиха на „Бърза помощ“ и детето бе спасено. Родителите му заплакаха от облекчение, прегръщаха сина си цял ден и му повтаряха отново и отново колко го обичат.

Това бе ужасна Коледа. Дори шунката прегоря.

По ирония на съдбата се оказа, че не е имало нужда да се опитва да убие брат си. Само шест месеца по-късно родителите му летяха с малкия си син към Хюстън, за да се консултират с някакъв нов лекар шарлатанин — тези хора така и не осъзнаха, че положението е безнадеждно, когато самолетът им се разби в едно тресавище в Източен Тексас по време на гръмотевична буря. Нямаше оцелели. Как бе извадил такъв късмет?

Но Лозада нямаше да остави Уик Тредгил на съдбата.

Първо, нямаше да се лиши от удоволствието лично да го ликвидира. Вече му се бе наложило да пожертва радостта от планирането на убийството. Едва вчера бе решил да не бърза и да измисли нещо специално за него. Но снощи бе станало ясно, че трябва да действа без забавяне. Ужасно мразеше да избързва с изпълнението на плановете си. Не може да се пие от гарафа от епохата Луи XIII така, както пиеш от кутийка със сода. Бързането го лишаваше от удоволствието. Но ако това означаваше, че Тредгил ще бъде мъртъв по-рано, вместо по-късно, можеше да се примири.

Въпреки че снощи се изправи пред няколко тактически проблема, планира действията си бързо и свърши всичко за нула време.

Лесно подмами бъдещата танцьорка. Тя му повярва и не зададе никакви въпроси, когато й каза, че има един приятел, който обича тройки:

„Навита ли си?“

„Ако е сладък като теб, веднага!“

Намуси се, че той иска да отидат с нейната кола вместо с неговата, но бързо размисли, когато й каза:

„Всъщност, като се замисля, я да се откажем.“

Знаеше къде е отседнал Тредгил. Беше една дупка, в която местната полиция обикновено настаняваше платените свидетели в съдебни процеси, гостуващи полицаи от други градове, новоназначени ченгета, които още нямаха къде да живеят, и така нататък. За да провери, се наложи просто да се обади и да помоли да го свържат със стаята на Уик Тредгил. Затвори, щом чу телефонът там да звъни, но това потвърди предположението му.

Накара Сали да оставят колата на паркинга на един супермаркет на две пресечки от мотела и изминаха разстоянието пеша. Когато тя го попита защо, той й обясни, че иска да изненада приятеля си. Глупачката се върза.

Пикапът на Уик бе пред стая 121. Лозада огледа паркинга, за да се увери, че никой не ги гледа. Повечето стаи бяха тъмни. Пердетата на малкото светещи прозорци бяха спуснати.

Той бутна момичето напред.

„Ти влез първа. Искам да види първо теб, когато отвори вратата.“

Тя почука, но след като изчака няколко секунди, опря ухо на вратата и каза:

„Май чувам душа.“

Сали много се впечатли, когато видя как той отвори вратата с кредитната си карта. Направи й знак да не вдига шум, бутна я бързо навътре и й каза да легне на леглото. Тя се подчини и едва сподавяше кикотенето си, когато я простреля два пъти в челото. Мислеше да отреже езика й, както й бе обещал да направи, ако разбере, че е говорила за него, но щеше да изтече много кръв. Освен това в този момент шумът от душа спря.

Ако трябваше да реши сега, би използвал пистолета със заглушител и за Уик. Един куршум в ухото в момента, в който онзи се подаде от банята, и още един между очите за по-сигурно. Но това не бе забавно. Искаше ченгето да разбере, че след малко ще умре.

От друга страна, отвертката бе добър избор. Беше я намерил в една стара кутия за инструменти в склада на телевизионния си сервиз. Удобна, ръждясала, стара — непроследима.

Още едно нещо би направил различно. Вместо да свърши за миг и да наръга Уик в сърцето, както бе постъпил с Хауъл, той поиска да си поиграе с него. Това се оказа лош избор. Не му стигна времето да довърши работата, благодарение на камериерката. Кой чисти стаи в 4:30 сутринта?!

Докато тя набере 911, той вече бе стигнал до супермаркета. Отиде с колата на Сали до мястото, където бе оставил своята. Заряза ключовете на таблото, подкара своя микробус и го паркира на едно от общите места в гаража, после отиде пеш до кафенето на хотела, за да закуси. Пиеше последната си чаша кафе, когато по новините започнаха да излъчват първите репортажи за убийството.

Толкова много работа и без резултат, помисли си сега. Копелето не бе умряло. А Рени му бе помогнала да оцелее. Защо? Защо го бе спасила? Тя му беше ужасно ядосана. Беше му казала, че не иска да го вижда никога повече. Мразеше го.

Дали?

Остана в апартамента си цял ден, беше в прекалено лошо настроение, за да излиза. Обади се на суперсекретния си номер за гласова поща, където го чакаше съобщение за нова „поръчка“. Задачата бе толкова важна за клиента, че Лозада можеше сам да назове цената си. Обикновено подобна перспектива би го развълнувала, но дори обещанието за високо печеливша операция с гарантирана премия не оправи настроението му.

Той превъзхождаше Уик Тредгил по всеки възможен начин. Имаше класа. Съмняваше се, че ченгето изобщо бе чувало тази дума. Беше милионер. Тредгил бе със заплата на обикновен полицай. Той носеше дизайнерски дрехи. Тредгил се обличаше като скитник. Той въздигаше Рени на пиедестал. Тредгил само я използваше, за да пипне него.

Просто нямаше място за сравнение. Как можеше тя да предпочете ченгето пред него?

Още се цупеше, когато започнаха ранните емисии на вечерните новини. През деня не се бе случило нищо, което да измести историята за убийството на Сали Хортън и почти фаталното нападение над Тредгил. След като преразказа накратко събитията от сутринта, водещият съобщи:

— Днес в болницата „Тарънт Дженеръл“ се проведе пресконференция, на която доктор Рени Нютън отговори на въпросите на репортерите.

Последва запис от пресконференцията. Рени беше зад някаква катедра, а от двете й страни стояха двама мъже със сериозни изражения и тъмни костюми, вероятно представители на болничната администрация. Тя присви очи срещу прожекторите и камерите и даде думата на един от най-нетърпеливите репортери.

— Доктор Нютън, какво е състояние на господин Тредгил в момента?

— Той е стабилизиран — отговори тя, — което е окуражаващо. Сутринта бе в критично състояние. Имаше прорезна рана в гърба, която бе нанесла сериозни поражения на околните тъкани.

В подходящи ръце една отвертка „Филипс“ може да причини това на човек. Устните на Лозада се извиха в доволна усмивка.

— Раната потенциално смъртоносна ли беше?

— По мое мнение, да. Веднага бяха предприети животоспасяващи мерки. Нашият екип се справи отлично.

— Това нападение свързано ли е с неразкритото убийство на брата на господин Тредгил преди три години?

— Не знам нищо по този въпрос.

— Уик Тредгил още ли е в отпуск от полицията?

— За това трябва да питате полицията.

— Той…

Тя вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

— Тази сутрин аз се явих на повикване за спешен случай. Известно време дори не знаех името на пострадалия. Не знам нищо за кариерата на господин Тредгил или за историята на семейството му. Просто си свърших работата. Не мога да ви кажа нищо повече.

Тук записът свършваше. Водещият направи кратко обобщение на пресконференцията, после премина на друга тема.

Лозада изключи телевизора, но остана неподвижен и се замисли за казаното от Рени: „Просто си свърших работата.“.

Разбира се! Тя не бе спасила Тредгил, защото го харесва. Просто си е вършела работата. Той самият нямаше нищо против повечето хора, които убиваше. Дори не ги познаваше, но това не го спираше да прави това, за което му плащаха. Рени просто е вършела работата си със същата професионална безпристрастност, с която той вършеше своята.

Не беше ли фантастична? Как само се справи с медиите! Хладно професионална, спокойна, без да се впечатлява от вниманието към нея. Тя бе необикновена.

Беше и уморена. Лозада веднага го отгатна. Беше я виждал в много по-добър вид. Но дори и разрошена и изтощена, тя пак изглеждаше красива и привлекателна. Той я желаеше. Скоро щеше да я има. Естествено, малко след това тя щеше да оцени дълбочината на неговите чувства към нея.

Изведнъж усети зверски глад и му се прииска да излезе.

Наля си една текила и я занесе в черната мраморна баня. След като си взе душ и избръсна главата и тялото си, остави водата да се стича по него още десет минути. След това обилно изплакване разглоби сифона, почисти го внимателно с кърпи за еднократна употреба, които после пусна в тоалетната.

Върна сифона на мястото. Избърса душ кабината с хавлия, която прибра в торба за дрехи. На път за гаража щеше да пусне торбата в една шахта, която отвеждаше до мазето, откъдето фирмата за пране събираше торбите с дрехи два пъти дневно. Лозада никога не оставяше използвана хавлия в банята си.

Допи текилата си, докато се обличаше. Избра ръчно ушит ленен панталон и копринена тениска. Харесваше усещането от допира на коприна до кожата си, харесваше как материята гали зърната му като мек и чувствен женски език. Надяваше се Рени да хареса татуировката му.

Завърши тоалета си със спортно сако в контрастен цвят. Бе прекалено официален за мексиканския ресторант, но бе в настроение да празнува. Обади се на момчето в гаража и поиска мерцедесът му да бъде изкаран пред входа на сградата.

Преди да излезе, проведе още един разговор. Момчето вече бе паркирало мерцедеса пред входа и го чакаше, като държеше шофьорската врата отворена.

— Приятна вечер, господин Лозада.

— Благодаря.

Знаеше, че изглежда страхотно и че младежът навярно му завижда, така че му даде щедър бакшиш.