Ким Стюарт
Валери (3)

III

На следващия ден в кабинета й влезе Сюзън Рийдборн.

— Дойдох да те видя — рече тя. — Татко замина за своя колеж и аз съм малко по-свободна. Всъщност, той ми забрани да напускам апартамента без придружител. Ти страшно му се хареса — добави с блеснали очи.

— Тъй ли? Не мога да повярвам.

— Точно така — въодушеви се момичето. — Почти през цялата вечер говори само за теб — погледна я с любопитство. — А той харесва ли ти? Повечето жени много си падат по него.

— Сюзън!

— Добре, значи ти харесва. Иначе нямаше да реагираш по този начин.

— Хей, не мислиш ли, че се забъркваш, където не ти е работа?

— Нали сме приятелки — възрази спокойно Сюзън. — Това според мен значи, че трябва да сме откровени една с друга.

— Ами ако аз не съм откровена с теб?

— Я си помисли за момент, колко ще е добре, ако ти се ожениш за баща ми. Той е фрашкан с мангизи! Ще можеш да зарежеш работата и по цял ден да си гледаш удоволствията. Ще може да си правиш постоянно пътешествия в най-екзотичните страни, ще можеш да обикаляш целия…

— Хайде, стига фантазии!

— Какво, какво стига — откъм вратата долетя мъжки глас. — Извинявай, Валери, че се намъкнах така, ама ти изобщо не чуваш, когато се почука.

— Съмнявам се, да си чукал, Алек.

Веднага забеляза погледа, с който Сюзън измери Алек от главата до петите. Изглежда й хареса, защото в очите й заиграха лукави пламъчета.

— Здрасти, аз съм приятелка на Валери. А вие кой сте?

Той се ухили.

— Ами, и аз съм неин приятел.

— А, така значи — рече разочарована девойката. После се обърна към Валери.

— Защо не ми каза вчера, че си имаш приятел?

— Защото не мисля, че това те касае.

— Ама ти се държиш много нелюбезно! — отбеляза Алек.

Разглеждаше Сюзън като истински познавач. Широкият й пуловер не можеше да скрие от него белезите на процъфтяващата й женственост.

— Хей, Валери, не сме се уговаряли така! Защо криеш приятелките си от мен? Това просто не е честно!

— Алек, остави ни на мира, ако обичаш!

— Защо, нали не ви преча?

— Откъде знаеш, че не ни пречиш?

Валери се обърна демонстративно към Сюзън.

— Защо идваш сама? Нали знаеш, че баща ти трябва да дойде и да уреди акта за глобата. Ти си още непълнолетна.

Тя трепна. Валери веднага съжали за думите си. Явно, момичето не искаше Алек да разбере, че е обвиняема.

— Какво ще кажете, ако идем да хапнем нещо заедно — разреди напрежението Алек. — Така и така, е време за обяд. Обзалагам се, че сте гладни. Хайде, аз черпя!

— Страшно си любезен, Алек — Валери се помъчи да позаглади конфузната ситуация.

Сюзън веднага скочи. Червенината от лицето й започна да избледнява. Погледна въодушевено към Алек.

— Наистина, много любезно от ваша страна! — той се засмя: — Дума да не става. За две толкова хубави жени като вас съм готов на какво ли не!

— Стар сладострастник! — измърмори Валери. — Недей да пускаш мухи в главата на момичето!

— Да, знам, че съм още непълнолетна — засмя се Сюзън, — все ще се намери някой да ми го напомни.

Валери се замисли, дали да се противи повече и накрая реши, че няма смисъл.

— Добре, признавам си, че не се държах много добре. Нека да сключим примирие.

Подаде ръка на Сюзън.

— Аз съм виновна — засмя се тя. — Моля те, забрави, какво ти надрънках за баща ми и…

— Забравено е!

— Ако сте привършили с обясненията, можем да вървим — обади се нетърпеливо Алек. — Иначе ще се наложи да отложим мероприятието за утре.

Излязоха от магазина през служебния вход и се запътиха към близкото кафене. По време на обяда Сюзън направо грееше. Веднага започна да флиртува с Алек. Валери започна да се притеснява. „Какво ще каже Пол Рийдборн, ако може да ги види в този момент? Но какво ме касае, в края на краищата, Пол Рийдборн! Какво ме касае и това момиче? Нека да прави, каквото си иска, няма да му ставам бавачка я! Това да ми е за урок, когато следващия път хвана някого да краде — мислеше си ядосано. — Няма никаква полза да влизаш в положението на някого и да му правиш услуги. Това носи само неприятности!“

— Възнамерявам да си взема няколко почивни дни — обърна се към Алек, който оживено разговаряше с девойката.

Погледна я учудено.

— Защо така изведнъж? Изобщо не си споменавала, че се готвиш да ходиш някъде.

— Просто не съм знаела, че човек трябва да разгласява по радиото, щом реши да си вземе отпуск.

— И какво ще правиш?

— Мисля да отлетя за няколко дни до Мексико. Малко слънце ще ми се отрази добре.

— Татко има там хубава вила — обади се Сюзън. — Искаш ли да го попитам, дали можеш да живееш в нея?

— Не, благодаря. Ще отседна при едни приятели. „И освен това, не искам да чувам нищо повече за Пол Рийдборн — рече си мислено, макар да знаеше, че изобщо не е вярно. — Какво, по дяволите, става с мен? Май наистина се нуждая от почивка.“ Стана рязко.

— Трябва да се връщам в магазина! Обедната почивка отдавна свърши.

— Права си — Алек извади портфейла от джоба си и махна на келнерката.

Сбогуваха се със Сюзън и се върнаха в „Блумингдейл“.

— Какво става с теб, Валери? — попита Алек загрижено. — Никога не съм те виждал да се държиш по този начин.

— Знам, знам, ей сега ще ми предложиш вълшебната си рецепта — изгледа го подигравателно. — Сутрин секс, на обяд секс, а за вечеря — двойна доза. Само че не съм сигурна, дали това ще помогне в моя случай.

— Радостен съм поне, че вече си усвоила основните правила — установи той. — Само че аз съвсем не се шегувам. Сериозно съм обезпокоен за теб! Виждам, че нещо не е наред и искам да ти помогна да се оправиш, стига да ми е по силите.

Валери се втренчи с усмивка в изразителните кафяви очи.

— Да си призная, Алек, и аз не знам, какво става с мен. Може би просто в последно време работя прекалено много. Трябва да ти кажа, че професията ми в момента ми действа много зле на нервите.

— Трябва да си починеш — Алек сложи утешително ръка на рамото й.

Тя се облегна с благодарност на нея.

— Ти си цяло съкровище, скъпи!

— Известно ми е — целуна я по бузата. — Само че сега май наистина трябва да побързаме.

Валери се разочарова малко. В този момент с удоволствие би приела ласките му. „Дали да не го попитам, свободен ли е вечерта? Можем да отидем някъде, а след това… Кой знае, може да излезе вълнуваща нощ…“ Тъкмо влязоха в магазина и по високоговорителите прозвуча неприятен фалцет:

„Мистър Мейсън, мистър Мейсън, моля на щанда за спортни стоки! Мистър Мейсън, на щанда за спортни стоки!“

— Ама че скапан ден е днес! — измърмори Алек. — Ще дойдеш ли с мен или ще се прибереш в кабинета?

— Трябва да свърша малко писмена работа. Предполагам, че ще се оправиш и сам.

Кимна му и се насочи към асансьора. Първо отиде при секретарката и я предизвести за спонтанно планираната си отпуска.

На следващия ден щеше да лети за Мексико. Зарадва се, че най-после ще има възможност да избяга от ежедневието и да си почине истински. Имаше върху бюрото си още няколко документа, които трябваше да прегледа до вечерта и веднага се зае с тях.

 

 

Алек седеше върху бюрото на Аманда, без да обръща внимание на възмутените й погледи. Когато Валери влезе, за да остави папката с документи, той подхвърли нехайно:

— Нашата скъпа Валери ще ни липсва страхотно през следващите дни, нали, Аманда? Май, че ти ще трябва да поемеш крадлите, които са толкова хитри, че завират разни неща из най-интимните кътчета на облеклото си.

— Това не е мое задължение! — отвърна секретарката кратко. — На разположение съм само да се занимавам с кореспонденцията и да вземам пощата.

— Но скъпо мое дете — той я хвана за брадичката и я погледна в очите. — Тук всеки е на разположение за всичко!

Аманда се отдръпна с рязко движение.

— Обади се мистър Рийдборн — каза кисело на Валери. — Пита, дали си на работа. Щял да дойде след един час.

Сърцето й започна да бие по-силно. „Пол Рийдборн ме е търсил?! Но историята с кражбата е вече уредена?“ Един от помощниците се беше погрижил вече да „донесе“ за инцидента на шефовете и документите по случая изведнъж се оказаха ненужни. Беше получила дискретно обаждане „от горе“ да не се занимава повече с него.

„Какво може да иска Пол Рийдборн от мен? Да не би да е намислил да прави демонстрации на сила? Но той може да реши всякакви проблеми само с едно телефонно обаждане. Едва ли. И защо, по дяволите, сърцето ми се е разтуптяло така!?“ Не я бе страх от самонадеяния и арогантен Пол Рийдборн, нито пък го харесваше. Само дето нервността й пречеше да мисли трезво. Не можеше да си обясни състоянието си.

— Когато Рийдборн дойде, моля те, кажи му, че в момента съм заета, Аманда! Доведи го в кабинета поне половин час след като пристигне.

Секретарката кимна с безразличие.

— Дадено, Валери.

Алек се вгледа внимателно в колежката си.

— Че защо ще го караш да чака? Можеш да го оправиш още тук, в приемната. Нали знаеш, че великият Рийдборн е приятел с нашия шеф? Мисля, че стратегията ти не е правилна, скъпа. Като нищо ще си опариш пръстите!

— Не!

— А, да, май че има и някои други нещица в играта. Ммм… да, разбирам, искаш просто да усилиш напрежението — той се ухили. — И ще му завъртиш главата!

Валери излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Ядоса се, че Алек толкова лесно бе прочел мислите й. „Дано Пол Рийдборн няма чак такъв богат опит.“

В следващите минути седеше като на тръни. След около час открехна вратата към приемната.

— Мис Симпсън за съжаление е заета — чу гласа на Аманда. — Ако обичате, почакайте ето тук!

— Благодаря, ще почакам.

„Значи мистър Рийдборн можел да бъде и любезен! Просто да се чуди човек.“ Помъчи се да се концентрира върху работата си, но не й се удаде. Написа няколко реда, после задраска половината, сетне отмести листите настрани и се заслуша, какво става навън. Между посетителя и Аманда обаче не се бе завързал разговор. И двамата мълчаха като риби. На петнайсетата минута Валери просто не издържа — стана и отиде в приемната.

— Къде е мистър Рийдборн?

— Той си отиде.

Валери прехапа устни.

— Мислех, че иска да разговаря с мен.

— Ако иска, отново ще дойде — отбеляза равнодушно секретарката и започна отново да чатка на пишещата си машина.

— Не мога цял ден да чакам господин Рийдборн! — рече ядосано Валери. — В края на краищата, имам си и друга работа!

— Но аз съм тук — прозвуча мъжки глас откъм вратата. — Не знаех, че ме чакате, мис Симпсън, иначе нямаше да мръдна от приемната.

— Мистър Рийдборн? — Валери се ядоса още повече на глупостта си. — Не сте ме разбрал правилно. Аз не съм ви чакала!

— Не сте ли? — развесели се той. — Според мен, точно това казахте преди малко. Заявихте, че не можете да ме чакате цял ден, и че имате друга работа. Оттук направих заключението, че сте ме чакала.

— Моля ви, мистър Рийдборн, нямам време за толкова пространни обяснения!

По аристократичните му устни пробяга усмивка. Поклони й се театрално.

— Напълно съм съгласен с вас, мис Симпсън. Моето време също е скъпо. Затова най-добре ще направим, ако отидем в кабинета ви. Там можем да продължим разговора.

— Моля — Валери отвори вратата и го покани с жест. Седна зад бюрото и му посочи един от столовете.

— Заповядайте!

— Знаете ли, че сте много красива — внезапно каза Пол Рийдборн, като я гледаше внимателно.

В гласа му имаше неочаквана нежност, Валери усети, че се изчервява. Не знаеше, какво да отвърне. Искаше й се да потъне в земята.

— Какво желаете, мистър Рийдборн?

Той се засмя.

— Защо толкова официално, Валери? Знам от Сюзън, че тя е намерила във ваше лице добра приятелка. Изключително съм ви благодарен за това. Сюзън много ви харесва. Просто искам да ви покажа признателността си към вас.

„Сега ще извади чековата си книжка“ — мина й през главата.

— Това, което направих, не е необичайно. Наше задължение е не само наказването на един крадец, но и неговото превъзпитание. Основната ни задача, всъщност, е да предотвратяваме кражбите, а не да ги регистрираме. А що се отнася до дъщеря ви, сигурна съм, че няма да повтори постъпката си. С други думи — вдигна ръце, — просто съм изпълнявала задълженията си. Вие не сте ми задължен с никакви благодарности.

Пол Рийдборн стисна устни. Валери втренчи поглед върху повърхността на бюрото си. Не смееше да гледа по-нататък, защото тялото й започваше издайнически да трепери от напрежение. С мъка запазваше самообладание.

— Валери, мога ли да ви поканя да вечеряме заедно довечера?

— За съжаление, мистър Рийдборн — отговори му механично, — за довечера имам една уговорка.

„Уговорката“ не направи особено впечатление на събеседника й.

— А какво ще кажете за утре вечер?

— Съжалявам, мистър Рийдборн, нямам време! Стана от стола, за да му покаже, че „аудиенцията“ е приключила…

Пол Рийдборн обаче не мислеше така.

— Ще поговоря с вашия шеф — рече той замислено, — така можем да се видим утре по обяд.

— Мистър Рийдборн. Нямам време, направо ви го заявявам…

— Какво значи това, Валери? — тонът му се промени и в него се доловиха умолителни нотки. — Каня ви на вечеря, а вие ми отказвате. Посочете поне някаква причина!

— Трябва ли наистина да ви кажа някаква причина — устните й трепереха от гняв. — Не виждам никаква причина, поради която да ви се извинявам, ако не желая да вечерям с вас!

— Ау значи не желаете. Това звучи по-определено. И защо не желаете?

— Досега не съм ли дала да се разбере, защо!

— Не — Пол Рийдборн се засмя сухо. — Но жените понякога имат своя собствена логика и ние от мъжкото съсловие трябва да се съобразяваме с нея.

Валери едва се сдържаше, за да не избухне. „Ама че самонадеян тип! Мисли си, че щом изглежда добре и има пари, всички жени трябва непременно да припадат в ръцете му!“

— Ще ви помоля да си вървите, мистър Рийдборн! Времето ми е ограничено!

— Това вече го споменахте, мис Симпсън — той стана, приближи се и я хвана за ръката. Валери се отдръпна, сякаш се бе докоснала до нагорещено желязо.

— Защо ме отблъсквате, скъпа Валери?

— Не съм ви „скъпа Валери“! И понеже май нямате намерение да напуснете кабинета ми, ще се наложи да ви изхвърля оттук!

Очите му се свиха и станаха като две цепки върху лицето.

— На ваше място не бих направил такова нещо, Валери. Можете да си навлечете гнева на шефа си.

— Изобщо не ми пука!

— Възхищавам се на вашата смелост — отбеляза Пол Рийдборн.

Гласът му ставаше все по-тих и прелъстителен.

— Разбира се, казах го на шега. Никога не бих си позволил да действам по този начин. И така — ще вечеряте ли с мен?

— Не! — очите, й блестяха от гняв.

— Жалко — той вдигна рамене. — Значи трябва да опитам да ви убедя по някой друг начин, да се опознаем по-отблизо.

Вгледа се замислено в очите й.

— Да — промърмори сякаш на себе си. — Жените понякога са склонни по-скоро да показват съчувствие… Дали и при вас е така?

Валери не разбра думите му. Чувстваше се неловко в негово присъствие. Този мъж предизвикваше невероятно напрежение у нея и то й беше почти непоносимо.

За щастие, не се оказа необходимо да го подканя повече. След едно кратко „довиждане“ той напусна кабинета.

Въздъхна облекчено.