Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,2 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Ким Стюарт. Валери

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1994

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–279–3

История

  1. — Добавяне

II

Валери се разхождаше из огромния магазин. Всеки, който я погледнеше би я взел за клиентка. Очите й неизменно бяха насочени към щандовете със стока. Но за разлика от обикновените клиенти, тя наблюдаваше не само изобилието от артикули, а и хората, които се движеха насам-натам.

Този преди обяд това бяха предимно жени. От една седмица „Блумингдейл“ беше подел кампания за привличане на клиенти — намаление на цените и всякакви рекламни трикове. В резултат на това наоколо гъмжеше от посетители. Всички детективи бяха на крак.

Мина покрай щанда за козметика. Погледите на продавачките я проследиха. Естествено, всички я познаваха, но бяха длъжни да се държат така, сякаш я виждат за пръв път. Другите клиенти не биваше да разберат, че е от персонала.

Една от основните задачи на детективите беше да наблюдават щандовете. Естествено, имаше и телекамери на почти всички възлови места, но директното наблюдение бе по-ефективно. Обикновено с това се занимаваха помощниците. С Алек обработваха вече регистрираните случаи. Днес беше решила да предприеме самостоятелна разходка по етажите. Не й беше неприятно. Загледа се с интерес в червилата и лаковете за нокти. Тази година бяха на мода ярките, светли тонове. Замисли се за момент, дали да не си купи нещо. В полезрението й попадна младо момиче. Беше необикновено красиво. Пропорциите на лицето и фигурата му бяха идеални. Особеното у него беше облеклото. На вид нямаше повече от шестнайсет години, но беше облечено като тридесетгодишна жена. Освен това, върху лицето му нямаше и следа от пудра или червило.

„Странно“ — помисли си Валери.

Девойката взе някакво червило и се загледа в надписа на опаковката му. След това се озърна крадешком наоколо и ловко го пусна в чантичката си. По лицето й изби слаба руменина. Но това беше единствената проява на нервно напрежение, която Валери успя да забележи.

Пристъпи зад нея, постави ръка на рамото й и каза тихо:

— Бихте ли дошла за момент с мен?

Момичето се обърна рязко. В очите му се четеше ужас. „За пръв път я хващат“ — реши Валери.

— Какво искате от мен? С какво право…

Без да я изчака да продължи, показа й картата си на детектив от „Блумингдейл“.

— Ако сте невинна, защо се притеснявате толкова?

Девойката стисна устни. Явно обмисляше положението.

— Елате с мен — повтори й спокойно. — Няма да ви изям. Направихте грешка. Трябваше да идете с червилото до касата.

— Откъде знаете за червилото ми? — момичето с мъка успяваше да се владее.

— Наблюдавах ви. А сега да вървим.

Хванато за ръката и го поведе след себе си. Не срещна съпротива.

— Можехте спокойно да ме пуснете — рече то в асансьора.

— Нека аз да реша, какво да правя! — сряза го бързо Валери.

— Да бе, вие знаете всичко! Без съмнение! — очите му горяха от гняв и страх.

— Естествено не всичко. Но поне познавам добре професията си. И, повярвайте ми — знам добре, как се чувствате сега.

— Че откъде можете да знаете?

— Ами, в края на краищата, имам опит. Учила съм за мотивите на крадците…

При тези думи девойката се отдръпна ужасена назад.

— … опитвала съм се да ги разбера. Знам, че сега у вас се преплитат гняв, гордост и страх. Естествено, разбирате много добре, че сте извършила нещо нередно. И, разбира се, съвестта ви гризе — Валери въздъхна. — Това, което не мога да проумея, защо човек се опитва да открадне нещо, което не му е жизнено необходимо. И защо, например, просто не си купихте това червило? Струва ли си да поемате такъв риск и да изпитвате толкова страхове заради подобна глупост? За съжаление, не сте единствената. Всеки ден хващаме по няколко десетки мъже и жени, които крадат, без да имат финансови проблеми, и които спокойно могат да си позволят да купят същите тези дребни нещица.

— Е, ако не беше така, нямаше да си намерите работа — отбеляза младата крадла.

Валери поклати глава.

— Загрижеността за моята прехрана едва ли е единственият мотив, които сте имала, за да откраднете.

— Подигравате ми се!

— Е, стигнахме вече! — изведе я от асансьора и влязоха в кабинета й.

— Първо искам да ми кажете името и адреса си, а също и имената на родителите ви.

Девойката мълчеше.

— Чуйте ме — рече й търпеливо, — така доникъде няма да стигнем! Мога просто да ви предам на полицията — облегна се назад. — Повярвайте, не можете да ме изненадате с нищо! Нямате представа, колко много мълчаливци са проговорили тук на този стол. Нещата ще станат доста по-прости, ако разкажете всичко от начало докрай. Всъщност, можете да оставите онова червило на масата.

Тъй като момичето не реагира, Валери стана, взе чантата му и погледна вътре. Там, освен червилото имаше и един молив за вежди в опаковка от „Блумингдейл“.

— Имате ли касова бележка за това?

Не последва отговор.

Валери прегледа отделението за документи. Вътре имаше карта за колеж.

— Сюзън Рийдборн. Е, добре, сега поне знам името и адреса ви. Значи сте на седемнайсет? Полицията, естествено, ще отбележи факта, че сте непълнолетна. Но въпреки това, ще се ядосат много — отправи се към телефона. — Най-напред ще се обадя на родителите ви.

Сюзън светкавично скочи и сграбчи с две ръце слушалката.

— Моля ви, не се обаждайте на баща ми! — извика тя, а в очите й имаше вече неприкриван страх.

— Естествено, че ще има известни сътресения — отбеляза Валери наставнически. — Но баща ви положително няма да ви откъсне главата за малката лудория.

— Вие изобщо не познавате баща ми! — гласът на Сюзън звучеше отчаяно.

Валери вдигна рамене.

— Трябваше да мислите по-напред за това.

Момичето наведе глава. Ръцете му увиснаха безпомощно надолу.

— Трябва просто да си върша работата!… — усети съчувствие към него.

— Да, да, трябва да си вършите работата — повтори то унило.

Валери заразглежда облеклото му. Отново й направи впечатление контрастът между старомодните дрехи и крехката й възраст.

— Може би ще е по-добре да разговарям първо с майка ви?

— Родителите ми са разведени — прошепна Сюзън. — Изобщо не се виждам с нея. Тя живее в Калифорния. Татко не иска да се срещаме.

— Ама че работа! Този ваш баща явно е авторитарна личност! Но вие все пак сте достатъчно голяма, за да решавате сама, дали да се срещате с майка си, или не.

— Вие не познавате баща ми — повтори Сюзън. По устните й премина бледа усмивка.

— Не, не го познавам. А и някак си не изпитвам особено желание да се запознавам с него.

— Той може да бъде много нежен — отбеляза девойката замислено.

„Да, естествено, у всеки човек може да се намери и нещо хубаво — дори и у най-големите тирани“ — помисли Валери.

— Така или иначе, трябва да предприемем нещо. Най-малкото — вдигна рамене, — родителите ви трябва да научат преди полицаите.

Момичето я погледна умолително.

— Може ли поне да дойдете с мен вкъщи? Във ваше присъствие баща ми няма да се сърди толкова. Поне ще се постарае да не избухва. А след като си заминете, вече ще е преглътнал фактите и ще му мине по-лесно.

— Вижте какво, моето момиче, не мога ей така да зарежа работата си и да тичам да ви помирявам с баща ви, понеже бил избухлив. Не, скъпа, вече ви казах, че е трябвало да мислите за тези неща предварително.

— Никога повече няма да крада!

— Това е най-малкото, което можете да направите за собственото си бъдеще — сухо отбеляза Валери.

Все пак, искреното разкаяние на момичето я трогна. Освен това, изпитваше някакво любопитство да зърне това „чудовище“ — баща й. Хвърли поглед към часовника. Наближаваше обедната почивка. Нямаше да е проблем да излезе за малко.

— Добре, елате! — стана и отвори вратата. — Ще идем да хапнем по нещо и след това ще ви придружа до вкъщи.

Сюзън въздъхна облекчено. Изглеждаше толкова млада и невинна.

— О, благодаря ви! Така сте уверена и спокойна! Намирам, че сте направо страхотна! Може ли да станем приятелки?

Валери се замисли. „Какво да й отговоря? Има ли смисъл да се сприятелявам с една крадла?“ Но в гласа на девойката имаше толкова искреност и копнеж за близост, че щеше да се чувства виновна, ако й откажеше.

— Добре — отвърна й усмихнато. — Хайде сега да ядем, малка ми приятелко!

 

 

Влязоха в едно бистро на петдесет и девета улица. Сюзън си поръча кекс, а Валери — салата.

— Всъщност, баща ти с какво се занимава?

— Той е археолог.

— Ама че скука!

— Татко много обича професията си. Внушил си е, че старите култури оживяват в известна степен, когато някой ги изучава и говори на другите за тях.

— Да не би и ти да искаш да следваш археология?

Сюзън вдигна рамене.

— Не мисля, че татко ще ми позволи. Археология следват обикновено момчетата. Жените са малко. А татко иска да ме опази от разните там закачки…

— Господи! — Валери вдигна драматично ръце. — Какво си мисли той? Ти си на седемнайсет и е съвсем естествено да изпитваш интерес към другия пол.

Девойката поклати глава.

— Мнението на татко е малко по-различно. Ако един ден се омъжа, според него трябва да съм девствена.

— А бе, този твой баща, да не би да е женомразец?

— Може би. Не знам. Когато навремето майка ми го напусна, той го преживя много тежко…

— Аха, и затова не иска да причинява нещо подобно на бъдещия ти съпруг! — отбеляза Валери ядосано. — Ако не познаваш никой друг, ще нямаш база за сравнение, а това значи, че ще бъдеш вярна на мъжа си. Брей, че хитрец!

Сюзън се засмя.

— Да, ама аз вече имам някои преживявания. Татко, естествено, не знае нищо. Домашната ни помощница имаше приятел. Когато веднъж стоеше в нейната стая и я чакаше, аз минах оттам. Той беше много мил… — тя се усмихна многозначително. — Казва се Били. На следващия ден Елен скъса с него. Жалко наистина! Бих искала по-често да го срещам. Беше толкова вълнуващо!

— Ама ти си една завършена малка лъжкиня!

Сюзън повъртя из ръцете си чашата с кола.

— Човек трябва да си помага сам — заключи философски.

Съвсем не приличаше на безпомощното същество, което я гледаше толкова отчаяно преди двайсетина минути. Валери се ядоса. Реши, че е направила грешка, като се съгласи да я придружи до вкъщи. „Явно баща й си има своите основания за методите, с които възпитава дъщеря си.“

— Хайде, трябва да вървим! За разлика от някои други, аз все пак съм на работа.

Момичето покорно стана и в очите й отново се появи страх.

— Баща ти вкъщи ли е?

То кимна.

— Работи върху новата си книга.

Валери спря едно такси. Оказа се, че Сюзън живее през три пресечки. Вече й се искаше да остави колкото се може по-скоро тази история зад гърба си.

Колата спря пред внушителна сграда. На входа имаше портиер, който ги въведе в обширно и добре поддържано преддверие.

— Хей, Джими, баща ми горе ли е? — попита го Сюзън.

Той кимна. Проследи с поглед Валери, докато влезе в асансьора. „Ама че хубавица — рече си със завист. — Такъв сухар като Пол Рийдборн изобщо не може да оцени подобна красота. Може би е приятелка на дъщеря му? Ама Сюзън изобщо няма приятели. Бедничката. Той постоянно й се кара. Да му се скъса сърцето на човек! Затворил я е в кулата от слонова кост и я насилва единствено да учи. И естествено — никакво, дори и най-малко развлечение“.

След като двете жени изчезнаха от погледа му, портиерът прогони нерадостните мисли и потъна отново във вестника си.

Пол Рийдборн живееше на петия етаж. Валери затаи дъх, когато влязоха в огромния апартамент. Всичко тук беше страхотно луксозно и сигурно струваше цяло състояние. Това, че човек може да спечели толкова пари само с писане на археологически трудове, беше цяло откритие за нея.

Отвори им млада жена с бяла престилка.

— О, това сте вие, мис Сюзън! Най-после! Баща ви от един час пита за вас.

— Той в кабинета си ли е?

Жената кимна.

— Ще го помолиш ли да дойде за малко в моята стая? Мисис…

— Валери Симпсън.

— Да, благодаря! Мисис Валери Симпсън желае да говори с него.

Камериерката й хвърли любопитен поглед.

— Ела, Валери — Сюзън я хвана за ръката и я поведе по коридора. — Искаш ли нещо за пиене?

— Едно кафе.

— Добре. Елен, донесете ни по едно кафе, моля!

„Тази Сюзън непрекъснато ми сервира изненади — помисли си Валери. — В толкова различни роли се представи! Каква е всъщност — малката и безпомощна дъщеря на известен учен, расла в изолация и непознаваща живота, или крадлата от щанда за козметика, която за удоволствие прелъстява приятеля на домашната прислужница?“

Влязоха в просторно помещение. Тук отново й секна дъхът. Две от стените бяха остъклени. Човек можеше да се наслади на панорамата на Ню Йорк. Навсякъде имаше тропически растения в големи декоративни саксии. В средата на стаята бе поставен роял. Обзавеждането беше супермодерно. Отначало Валери се поколеба дали да седне на екстравагантния диван във форма на човешка ръка, но след това установи, че е изключително удобен.

Скоро пристигна Елен с кафето.

— Баща ви ще дойде след малко, мис Сюзън.

— Благодаря, Елен!

В думите й Валери долови известна нервност.

Самата тя усети непонятно вълнение. „Що за човек ще е той, след като обгражда дъщеря си с такъв фантастичен лукс, а в същото време я лишава от елементарни неща, като например онова злополучно червило за деветдесет цента?“

Посочи към рояла.

— Да не би между другото да се готвиш и за пианистка?

Сюзън се засмя.

— Не, за щастие. Господ ме е лишил от всякаква музикална дарба.

Валери вдигна учудено вежди.

— Но защо тогава ти е този роял?

Момичето вдигна рамене смутено.

— Ами… веднъж на шега казах на баща ми, че искам да уча пиано. На следващия ден той ангажира най-добрия учител, който можеше да се наеме в момента, и купи рояла. Между другото това е истински „Бехщайн“ и хич не е евтин.

— Да, това се вижда и с просто око.

Не може да се каже, че Пол Рийдборн е стиснат по отношение на дъщеря си. „Но защо тогава са тези дрехи — напълно в разрез с модата, а и при това доста непрактични.“

Сюзън като че ли прочете мислите й.

— Ако аз си пожелая нещо, татко ми го купува веднага. Но що се отнася до облекло, козметика или бижута, обаче, не мога да го придумам да ми подари и най-малкото нещо. Винаги трябва да нося тези отвратителни рокли. Смята, че момчетата имат лоши помисли, когато видят модерно облечено момиче.

— Ясно! Още един вариант на приказката за заключената принцеса.

Девойката вдигна безпомощно рамене.

— Не бих могла да го кажа по-точно.

Стъпките откъм коридора прекъснаха разговора им. Вратата се отвори и в стаята влезе Пол Рийдборн. Валери ококори очи и затаи дъх…

— Добър ден! — той се запъти насреща й и й подаде ръка.

По ъгълчетата на устните му играеше лека усмивка. За миг двамата се гледаха изпитателно. След това й рече любезно.

— Дъщеря ми е помолила Елен да ми предаде, че желаете да разговаряме.

Чак сега Валери си възвърна самообладанието.

— Да, искам да говоря с вас.

Пол Рийдборн седна в едно кресло, кръстоса ръце пред гърдите си и я загледа въпросително.

Първоначалната й изненада попремина. Беше си изградила някаква представа за бащата на Сюзън, а личността му драстично не съвпадаше с нея.

Беше около четирийсетте, с посребрени слепоочия, които го правеха по-интригуващ.

Изглеждаше дяволски добре — висок, слаб, с тъмни коси. Очите му имаха онова леко иронично изражение, което веднага издава интелигентността у мъжете. Лицето му беше тясно и аристократично.

„Като английски лорд — мина й през главата. — Изобщо не е старият сухар, какъвто си представях.“

— Мистър Рийдборн — Валери си пое дълбоко въздух и отпи една глътка от кафето, за да събере мислите си. — Аз съм детектив от магазин „Блумингдейл“.

Очите на Пол Рийдборн се свиха и се превърнаха в две цепки върху лицето му. Наведе се напред и се втренчи в нея. Заприлича й на хищник, малко преди да сграбчи жертвата си. Все още не поглеждаше към Сюзън. Бедното момиче не смееше да вдигне глава.

— И какво искате от мен? — гласът му беше леденостуден.

— Хванах дъщеря ви в момента, когато искаше да открадне едно червило от щанда за козметика.

— Червило ли?! — прозвуча като удар с камшик.

Сюзън сякаш се стопи в креслото.

— Дъщеря ми не се нуждае от червила! Това е някакво недоразумение!

Въпросът беше ясен за Пол Рийдборн. За него не бяха нужни никакви коментари повече.

Валери усети, как у нея се надига гняв. „Какво си въобразява той, в края на краищата!? Да не иска да каже, че щом сам не е видял, значи изобщо не се е случило? Сигурно, за него животът на дъщеря му е само това, което може да се съвмести със собствения му ограничен светоглед.“

— За съжаление, това е вярно, мистър Рийдборн — продължи сухо тя. — Не можете просто да отричате някои неща само, защото те не ви харесват.

Пол Рийдборн поклати глава.

— Съжалявам, мис… ъъъ…

— Симпсън.

— И така, мисис Симпсън, изглежда вие сте се заблудила. Моята дъщеря не краде! — вдигна изразително вежди. — Тя не краде дори червила — произнесе последната дума, сякаш се отнасяше за гущер, полазил в кревата му.

— Не е ли най-добре да попитате самата нея, мистър Рийдборн?

За пръв път ученият погледна към девойката. Нямаше вид, да се интересува особено от нейната изповед.

— Е, Сюзън, какво ще кажеш по въпроса?

Бузите й пламнаха.

— Вярно е, татко… — промълви едва-едва, без да отделя поглед от земята.

— Вярно ли? — сякаш някой беше зашлевил плесница на Пол Рийдборн.

Явно му бяха необходими големи усилия, за да се овладее. Стисна в юмруци бледите си, добре поддържани ръце, скочи от креслото и се спусна към нея.

„Тоя да не вземе да я удари!“ — ужаси се Валери за момент.

— Не звучи особено приятно, мистър Рийдборн — обади се тя, за да внесе някакво спокойствие в ситуацията. — Но все пак, не е настъпил краят на света. Сюзън си призна всичко и обеща, че този инцидент никога вече…

— Инцидент ли? И вие наричате това инцидент? — прекъсна я Пол Рийдборн.

От внушителната му фасада не беше останало почти нищо.

— Дъщеря ми — крадла! Просто не мога да повярвам!

След известно време на лицето му се появи обичайната маска.

„Колко ли е трябвало да работи върху себе си, за да добие това изражение?“ — мина през главата на Валери.

— Е, мистър Рийдборн, както вече казах, не е настъпил краят на света. Знам, че не трябва да говоря така — махна с ръка, — все пак трябва да защитавам интересите на работодателя си. Но напоследък като че ли повече започнаха да ме вълнуват човешките съдби, прозиращи зад едно такова провинение като кражбата. А що се отнася до случая със Сюзън — лицето й се изопна от напрежение, — трябва да ви кажа, че вие тълкувате нещата съвършено погрешно. И това се дължи най-вече на вашето възпитание. Тя вече съвсем не е дете, а млада жена, която има право…

Лицето на Пол Рийдборн се вкамени. Досега беше слушал спокойно, но изведнъж скочи от креслото си и изкрещя:

— Как смеете да ми говорите, че не съм възпитал детето си правилно! — гласът му трепереше от гняв. — Че вие самата, да не би да сте възпитала някого правилно!

Стисна устни и продължи малко по-кротко:

— Впрочем, такива са всички жени — могат да ти държат прочувствени речи за възпитание и не знам какво си, но ако се наложи да направят нещо…

— Татко, престани! — извика Сюзън, която до този момент бе седяла безмълвно в креслото.

Пол Рийдборн обаче не се съобрази с реакцията й. Изглеждаше като изригващ вулкан.

— Също като жена ми! Постоянно ми натякваше за възпитанието на Сюзън! И какво направи след всичко това? Избяга с някакъв любовник! Това беше финалът на трагедията.

Седна отново и потърка челото си с ръка.

— Извинете ме, моля ви! Обикновено не губя самоконтрол. Но сега ми дойде твърде много. Дъщеря ми… дъщеря ми била крадла! Просто не знам, как ще го преживея! — поклати глава. — Това идва да покаже, че не съм бил достатъчно строг с нея. Но отсега нататък…

— Мистър Рийдборн! — Валери бе забелязала страх в очите на момичето и побърза да го прекъсне. — Мисля, че няма особен смисъл да бъдете по-строг с нея. Напротив — трябва да й дадете свобода. Да я оставите да се развива нормално. Едно младо момиче се нуждае от червило. Това е разбираемо от само себе си.

— Какво искате да ми внушите? — Пол Рийдборн отново беше възвърнал самообладанието си и в гласа му се появи леденостуденият оттенък. — Дали дъщеря ми се нуждае от червило или не, ще реша аз! Да не си въобразявате, че ще допусна Сюзън да стане като жена ми — да мисли само за тъпите си удоволствия?

„За втори път намесва жена си — отбеляза мислено Валери. — Но нали е разведен? Явно все още не се е разделил с чувството си за собственост върху нея. И освен това, без съмнение, още я обича, защото иначе щеше да каже бившата ми жена.“

Продължи да го убеждава още известно време. Той от своя страна твърдеше, че всичко, което вършел било за доброто на дъщеря му. Междувременно Валери непрекъснато се питаше, защо ли се ангажира толкова с този случай?

Накрая стана и ядосано заяви:

— Остава да оформим документите по инцидента, мистър Рийдборн. Наминете, ако ви е удобно, утре в моя кабинет. Нуждая се от подписа ви.

— Ще дойда — обеща й. — Довиждане, мис Симпсън!

— Довиждане, мистър Рийдборн. Довиждане, Сюзън.

И без да каже нито дума повече, напусна разкошния апартамент.

 

 

Когато се върна в „Блумингдейл“, обедната почивка отдавна беше свършила. Влезе в кабинета си и седна зад бюрото. След малко се появи Алек.

— Здрасти, Валери, къде се губиш? Исках да те поканя на обяд, но ти вече беше изчезнала.

— Отскочих до едно място по работа.

— По работа ли? — гласът му беше изпълнен със съмнение. — Сигурно е бил много интригуващ — хвърли изпитателен поглед върху фризурата й.

Валери започна да се нервира.

— Какво искаш да кажеш? Кой е бил интригуващ?

— Ами твоят приятел, дето сте вършили работа с него.

— Алек, ти май наистина започваш да откачаш!

Той заобиколи бюрото й и започна да я гали по врата. Подобни нежности по принцип й бяха много приятни, но сега го отблъсна.

— Остави ме, моля те!

— Но защо си толкова напрегната, скъпа? Да не сте се скарали?

— Алек! Престани, ако обичаш, с тъпите си шегички! Хванах едно седемнайсетгодишно момиче да краде. И понеже я беше много страх от баща й, отидох с нея до дома й, за да доизгладя работата — въздъхна. — Сигурно съм се побъркала, щом жертвам свободното си време за такива глупости, но просто не можах да й откажа!

— Хубава ли беше поне? — заинтересува се Алек.

— Кой?

— Че как кой? Малката крадла, естествено. Какво става с теб, Валери? Май не можеш да се концентрираш? Отдавна не съм те виждал такава. Я не го вземай толкова навътре! — хвана й съчувствено ръката.

Тя го погледна замислено.

— Не знам — отговори му след малка пауза. — Наистина съм доста изнервена. Може би е от времето.

— Сигурна ли си, че причината не е някое същество от мъжки пол?

За момент пред очите й се мярна лицето на Пол Рийдборн.

— Не! — рече рязко.

„Защо ли трябваше да обръщам толкова внимание на досадния и твърдоглав тип с неговото подчертано пренебрежение към жените? И все пак, имаше нещо особено в личността на Пол Рийдборн — нещо, което трудно би могло да се обясни. Той излъчваше някаква енергия, която успя да ме изкара от релсите. Въпреки цялата му скованост и затвореност, този мъж е много привлекателен…“

Алек разроши гальовно русите й къдрици.

— Защо фризурата ти е в такова състояние?

— Защото навън духа вятър. Освен това, тичах — Валери стана. — Ей сега ще се среша и ще се гримирам, за да не те дразня толкова — добави саркастично.

— Ама ти си страхотна с тая лъвска грива! — отбеляза въодушевено той. — Много обичам жени, които изглеждат естествено.

— А, значи трябва да зарежа прическата си и изобщо да не се занимавам с нея, така ли?

— Не исках да кажа точно това… Но помисли си, например, за нашата скъпа Аманда. При нея всяко косъмче си е на едно и също място всеки ден, откакто я познавам. Понякога изпитвам огромно желание да ида при нея и да я разроша.

Алек се позамисли и заключи:

— Просто й липсва един мъж в леглото.

— Според теб сексът е лек за всички болести.

— Че защо, не е ли? Забелязал съм, че жените се променят до неузнаваемост, ако бъдат истински обичани. Тогава в очите им се появява особен блясък… — сбърчи чело и се вгледа внимателно в нея. — Ако трябва да бъда искрен, ще ти кажа, че и у теб не съм наблюдавал такъв блясък от дълго време. Даже бих казал, че от ден на ден ти придобиваш скованото държание и изкуствените маниери на Аманда. Скъпа, моята диагноза е, че ти липсва мъж!

— Хайде, стига вече! — Валери стана от стола и се запъти към вратата.

В този момент от репродуктора прозвуча глас: „Мис Симпсън, мис Симпсън, моля на щанда за спортни стоки! Мис Симпсън, моля да отидете на щанда за спортни стоки!“

— Можеха да ми се обадят и по телефона — измърмори тя. — Мразя тези повиквания по уредбата!

— Да не би нещо да е станало на щанда за спортни стоки?

— Сега ще видя — приглади набързо прическата си и излезе.

Когато минаваше през стаята на секретарката, Аманда възкликна учудено:

— Ама ти си била в кабинета си? А аз те търсих къде ли не!

Видя Алек да се изнизва след нея и добави:

— А, ясно! Добре, че не влязох, защото ще кажете, че нарочно ви преча.

— Не е това, което си мислиш, Аманда — Валери се опита да протестира.

— Ти по-добре върви към спортните стоки — ухили се Алек. — А аз ще изясня някои работи на Аманда.

Тя му хвърли свиреп поглед. Нямаше нито време, нито настроение да се разправя с него.

Продавачът от щанда за спортни стоки я пресрещна.

— А, ето ви и вас, мис Симпсън, тъкмо ви търсехме.

— Какво се е случило?

Заведе я до едно момченце на около десет години, което седеше намусено на стола до касата.

— Да не сте го хванали да краде?

— Не, но вече няколко дни постоянно се мотае наоколо.

— Не съм чувала това да е забранено — загледа изпитателно детето.

То отвърна предизвикателно на погледа й, след което се загледа към рафта, където бяха наредени няколко разноцветни палатки. Една беше разпъната на пода за реклама. Имаше нещо особено в очите му.

— Може би трябва да се свържете с родителите му — обади се продавачът. — Изглежда ми доста странно.

— Това все още нищо не значи — прекъсна го Валери.

— Ще ми кажеш ли името си? — обърна се към момчето.

— Марк Стивънс — отговори тихо то. — Не съм направил нищо!

— Разбира се, Марк. Ще ми обясниш ли обаче, какво правиш всеки ден тук?

Малкият отново погледна палатката. Валери стана и се запъти към нея.

— Един момент, моля.

Момчето скочи, настигна я и я дръпна за ръкава.

— Не, моля ви, госпожице! Нали искахте да знаете, какво правя тук?

— И какво правиш тук?

Марк въздъхна и наведе глава.

— Ами аз… срещам се тук с една приятелка.

— А къде е приятелката ти? — засмя се Валери.

С крайчеца на окото си забеляза, че в палатката нещо се движеше.

— Тя… тя още не е дошла. Но сигурно ще дойде всеки момент, госпожице! Може да не са я пуснали родителите й — отново я хвана за ръкава. — Госпожице, вие някога била ли сте влюбена?

— Какво искаш да кажеш, момче?

Валери се запъти решително към палатката. С рязко движение дръпна ципа на входа и без малко не избухна в смях от гледката, която се откри пред очите й.

Вътре лежаха младеж и девойка, които явно току-що се бяха любили. Момичето се стресна и замига уплашено при нейното нахлуване. Младежът обаче, като че ли не се впечатли много. Стана спокойно и вдигна ципа на панталона си.

— Мисля, че не сте избрали най-подходящото място — натърти Валери, ядосана от наглото му поведение.

Той се поклони леко и каза с насмешка:

— Използвам случая да благодаря за гостоприемството на вашия магазин. Що се отнася до палатката — бих я препоръчал горещо на всеки. Нямате представа, колко е удобно вътре!

— Какво си позволявате, по дяволите! — развика се продавачът от щанда.

— Ами просто пробвахме палатката. Много е хубава, както вече казах — ухили се младежът.

— Това е нечувано! — изхриптя магазинерът.

В този момент погледът му попадна върху момичето, което тъкмо си обуваше бикините.

— Мисля, че първо трябва да се облечете — каза хладно Валери. — А после ще си поговорим. Трябва да ви е ясно, че поведението ви ще има последствия!

— Че какво толкова сме направили?

— Държите се неприлично на публично място. И то не къде да е, а в нашия магазин. Клиентите ни биха били скандализирани, ако ви видят.

— Но братчето ми нали обикаляше наоколо и внимаваше да не би някой…?

— Сега всичко е ясно. Братчето ви е малкият Марк Стивънс, нали? Кажете, не ви ли е срам, мистър Стивънс, да го въвличате в мръсните си игрички?

— Дейността му е добре заплатена — обади се момичето, което най-после бе успяло да облече тениската си.

— Моля ви, мис, не глобявайте брат ми и приятелката му! — обади се Марк. — Да не би любовта да е някакво престъпление?

Валери не можа да сдържи усмивката си.

— Съвсем прав си, малкият. Добре, сега изчезвайте! И да не съм ви видяла повече тук, освен ако решите да пазарувате нещо!

— Благодаря ви, мис! — момчето хвана брат си за ръката. — Да вървим, Джо, достатъчно се забавлява. Време е да си гледаш работата!

Двамата се запътиха към изхода на отделението за спортни стоки. След тях шляпаше момичето със сандалите си на бос крак.

Валери побутна ококорения продавач.

— Хайде, Ричард, слез на земята най-после! Да не би да виждаш за пръв път гола жена?

— Виждал съм, ама не и с такива хубави бедра! И не в палатка!

— Е, тогава може да се каже, че днес си преживял нещо вълнуващо. Бих те посъветвала занапред да се оглеждаш малко по-внимателно около щанда си!

— Разбира се, мис Симпсън — Ричард въздъхна, а после се разсмя. — Ама идеята им си я бива, а?

— Идеята е страхотна, разбира се, но само не и в нашия магазин — отвърна Валери.