Даяна Палмър
Под прикритие (2)

Втора глава

Сърцето на Кири биеше до пръсване, но тя седна отново с възможно най-елегантното движение. И тя като него направи опит да се усмихне непринудено.

— Да, малък е светът. Мога ли да ти помогна с нещо, Ланг?

— Шефът ти казва, че си имала проблеми с един от нашите хора.

— Хм!

Той пъхна ръце в джобовете си.

— Е?

Значи не беше разучил къде работи и не идваше просто да я види. Беше служебна визита. Това не би трябвало да я разочарова — все пак цели пет години минаха, откакто напусна живота й с гръм и трясък. Въпреки всичко, тя беше разочарована.

— На господин Ериксън изглежда му се струва забавно да ми прави непристойни забележки.

Тя се облегна на стола с преднамерена естественост.

— Кажи на господин Ериксън да престане!

— Казвала съм му. Той обаче не разбира какво обидно има. Била съм жена, в края на краищата. А жените, казва, са създадени за удоволствие на мъжете! Малко трябваше вчера, за да прелее чашата и да подам жалба срещу него.

— Защо?

Не й се искаше да му казва.

— Хайде, някога бяхме приятели — подкани я той.

— Изкоментира бельото ми и дали нося черно, или не и после… — тя си пое дъх. — После каза, че щял да ми купи, ако го сложа заради него.

На Ланг никак не му се нравеше тази работа и му пролича.

— Ще се наложи да му кажа две приказки. Ако пак стане такова нещо, искам да съм в течение.

Тя го погледна в очите.

— Следващия път ще си има работа с прокурора. Не трябва човек да търпи такива обиди само за да пази на някого работата. Това е също хубаво място и аз не искам да го загубя заради някакъв нахалник.

— Няма да се наложи.

Той тръгна към вратата, спря се с ръка на дръжката и я погледна спокойно.

— А как е майка ти?

— Нямам представа — отговори му хладно тя. — Последното, което чух, е, че живеела с четвъртия си съпруг в Дания.

Той се извърна и излезе, без да се сбогува.

Кири погледна ръцете си — бяха леденостудени и трепереха. От дълго време не беше изпитвала такова напрежение. Даже изпитите в колежа не можеха да я изкарат от равновесие. Ланг се оказа много по-труден изпит от тестовете в края на семестъра.

Тя се обърна с въртящия се стол към прозореца и погледна надолу. Той тъкмо бе излязъл от сградата. Тъмната му коса блестеше на слънцето като гарваново крило. Усети отново как беше прокарвала пръсти през нея в тъмното купе на една спряла кола. Преди колко много години беше…

Телефонът я върна към реалността.

— Да!

— Аз съм, Кири, Бети — каза приятелката й и се засмя. — Ама и теб си те бива!

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що изхвърлиха нашия приятел Ериксън. Изсили се да каже на новия шеф на охраната, че жените по право са си дивеч за мъжете. Увисна му ченето от изненада.

Дъхът й секна.

— Ланг го е уволнил?

— Ланг?

— Ланг Патън. Новият шеф на охраната. Ние… Познаваме се отпреди.

— А, такава ли била работата!

— Да не мислиш, че щях да търпя още дълго?

— Не! Нито пък аз. На всички ни беше писнало от неговите подмятания. Представяш ли си, ако господин Патън ни прати сега някой хем млад, хем хубав, хем неженен, а?

— Вероятно ще ни прати бивш морски пехотинец, който си умира за пасти.

— Яд те е! Но слушай, Ериксън си е доста откачен. Не се показвай много-много навън, докато се махне!

— Не се страхувам от него.

— Добре, но е по-умно да не му се навираш в ръцете. Хайде, чао!

Бети затвори и Кири прехапа устна. Не беше искала да създава проблеми. Повечето мъже бяха културни и учтиви. Но в подмятанията на Ериксън и отношението му към жените се криеше някаква заплаха. Всеки път, като се разминеше с него, имаше чувството, че е омърсена. Отначало й се струваше, че може би приема нещата много навътре, защото току-що беше завършила, а интелектуалната връзка между двата пола в университета не даваше добра почва за сексуален тормоз. Всъщност, онзи тип даже беше пощипал Бети отзад, при което тя го зашлевила, а той се изхилил и казал, че това било добре. Жените винаги имали предвид „да“, дори да викали „не“. Ериксън си беше заслужил уволнението, но Кири се чувстваше и малко виновна — той не беше млад и трудно щеше да си намери нова работа.

Телефонът пак звънна и тя вдигна.

— Хич не си мисли, че ще ти се размине да говориш всякакви лъжи за мен… — беше неговият дрезгав глас. — Ще ми паднеш в ръчичките! Така да знаеш…

Тя отпусна ръката си със слушалката и усети, че я обзема страх. Сигурно беше само моментно настроение. Ще му мине. Пък междувременно тя ще гледа да не му дава възможност да й направи нещо. Може би трябва да спомене на Ланг. За всеки случай.

Като си отиваше същата вечер, нарочно тръгна по светло. Повече няма да остава след работа, каза на Мак, докато съществува риск, и той се съгласи напълно.

Жилището й беше на втория етаж. Беше хубаво — подредено със семпли мебели и много цветя, но из него витаеше някакъв неуловим дъх на самота. Балконът беше неочаквана изненада, когато дойде да се настани в апартамента. От него като на длан се виждаше Аламо, а отпред растеше мескитово дърво, което спускаше пищната си зеленина чак до земята. Обожаваше и него, и гледката. Беше изнесла едно канапе, за да може да се изтяга под лъчите на пролетното слънце.

Преоблече се с дънки и плетена блуза, направи си чаша кафе и се излетна на канапето. Вярно, беше късен следобед, но последните слънчеви лъчи галеха приятно лицето й.

Тя си спомни един друг пролетен следобед — в деня, когато разбра, че се влюбва в Ланг Патън. Беше се покатерила на дървото в двора им във Флоресвил. Беше само на шестнайсет. Тяхната къща се намираше почти до тази на семейство Патън. Ланг бе завършил училище и вече работеше в полицията на Сан Антонио. Ходеше с един фото модел — Лорна Маклейн, но съвсем наскоро бяха скъсали. Вече се връщаше вкъщи сам. Кири беше доволна. Въобще не й харесваше как Лорна гледа хората отвисоко.

Кири познаваше Ланг, откакто се помнеше. Той й беше като по-голям брат.

— Слизай оттам, докато още не си се пребила! — бе извикал отдолу, облечен с черна фланелка и дънки. Имаше атлетична фигура. Обичаше да го гледа и цялото й тяло тръпнеше.

— Не нарушавам закона с това, че се катеря по дърветата — бе му отговорила тя, като не спираше да се смее чаровно. — Върви да арестуваш някой друг!

— Засега не смятам, мерси!

Той се бе заоглеждал къде да стъпи и да се хване и след минута вече беше на по-горния клон — облегнат на ствола на дъба.

— Ето! Вземи си ябълка! — той извади една за нея и една за себе си от джобовете.

Ланг също я беше забелязал този ден. Без да се притеснява, той оглеждаше източените й, почернели от слънцето, крака и формите под блузката, която носеше завързана отпред, заедно с отрязаните дънки. Той дори не посегна към нея. Обаче от онзи ден започна да се закача и скоро отношенията им прераснаха в приятелство. Кири някак се приобщи към семейство Патън. Майка й беше твърде заета да се жени и развежда, за да й обърне някакво внимание, а той намираше време за проблемите й. Майката на Ланг вече никой не споменаваше. Когато и баща му почина внезапно, Кири беше до него да му съчувства тихо и да го подкрепя. Заедно бяха и когато Кони и Боб кръщаваха Майки. Неусетно свикнаха навсякъде да ходят двамата.

Тя подскочи от звъна на телефона. Отиде до него и се поколеба — не можеше да е Ериксън. Не можеше ли наистина? Вдигна с разтуптяно сърце.

— Кири?

Ланг беше. Тя си отдъхна, но само за мъничко.

— Здравей!

— Мислех си, че е редно да ти кажа — уволних Ериксън този следобед — той говореше тихо. — Много е откачен. Ако пак иска нещо, кажи ми!

— Той ми се обади, преди да си тръгне — отвърна тя. — Каза, че съм щяла „да му падна в ръчичките“.

Последва пауза.

— Ти изплаши ли се?

Тя се усмихна и уви жицата на слушалката около пръста си.

— Малко…

— Сериозно? — в гласа му долови насмешка. — Момичето, което познавах, щеше да му разбие главата с бейзболна бухалка.

— След като на майка ми не й пукаше, не ми оставаше друго, освен да се боря с проблемите сама. Трябваше да израсна борбена.

— И аз съм се борил заедно с теб — напомни й той.

— Е, да. Беше ми приятел.

Той не можеше да види в очите й тъгата и тежестта на спомените.

— Вече трябва да вървя, Ланг.

— Почакай.

— Нямаме какво да си кажем — отвърна тя мрачно.

— Съжалявам, че не пожела да прочетеш писмото, което ти изпратих, Кири — каза той след момент.

— Ти не ми повярва — отговори тя. — Можа да допуснеш, че съм една глезла, която се забавлява с двама едновременно.

— Бях побеснял от ревност! Не ти ли беше ясно, че ще се успокоя и ще дойда на себе си накрая?

Тя се изсмя с горчивина.

— Да, ама докато ти дойдеш на себе си, на мен ми стана все едно. Пък и вече излизах с едно момче от колежа и добре си прекарвахме.

Елегантна лъжа. За нищо на света не би му признала какво й беше, когато той отказа да чуе обясненията й.

Ланг изтръпна. Мислеше, че тя го обича, а щом така бързо се беше хванала с друг — нямаше начин. Чувстваше го като удар под пояса — самолюбието му беше уязвено.

— По-добре, че не си го прочела тогава.

— Има ли още нещо? — запита го учтиво.

— Да. Обади ми се, ако Ериксън се появи. Забъркал се е с някакви нехранимайковци. Този е абсолютен перко!

— Брей, как го каза!

— Нали? Чудя се дали да не взема да закупя правата за израза — отвърна й той със смях.

— Ще ти звънна, ако имам проблеми. Благодаря, че се обади!

Тя остави слушалката и я поглади с ръка. Спомни си как се целуваха с Ланг. Като че ли цял век беше изминал оттогава. Така и трябваше да си остане.

 

 

Ланг се настани в хотела си и тръгна на работа. След седмица вече беше навлязъл в системата на охраната в „Ланкастър“ и беше уверен, че ще може да я направи по-ефикасна.

Безпокоеше се за Кири. Не мислеше, че около мястото й на паркинга ще се навърта някой. Въпреки това реши да поогледа, заради сигурността й. И, разбира се, нямаше никой, ако не броим един син седан, стар модел, и една позната физиономия зад волана.

Ланг се беше научил, че ако не искаш да береш ядове, най-добре е веднага да хванеш бика за рогата. Той спря до седана и слезе от служебната кола. Под мишницата си имаше автоматичен пистолет — необходимост все пак при новата му работа. Надяваше се да не се стига дотам да го използва.

— Какво търсиш тук, Ериксън? Това е частна собственост!

Ериксън, слаб човек със студени очи, май не се стресна много-много от директната атака.

— Наслаждавам се на гледката.

— Наслаждавай й се от друг ъгъл — процеди Ланг. — И ако замисляш някакви отмъщения, по-добре си го избий от главата. Може да си служил няколко години в армията, но аз съм бил пет в ЦРУ. Още не съм забравил някои номерца, които ти и не предполагаш, че могат да се правят.

Това изглежда беше достатъчно като заплаха. Ериксън запали и потегли, като погледна Ланг с престорено безразличие.

 

 

Кири седеше на бюрото си и говореше по телефона с клиент:

— Честно ви казвам, всичко е под контрол. Точно така. Ние ще се погрижим. Ще трябва само да се покажете. Да… Да… Разбира се. Благодаря ви! Дочуване!

Тя остави слушалката с въздишка на облекчение. Пъстрите й очи съгледаха Ланг на вратата и тя трепна, но не от уплаха. Неговото появяване винаги я стряскаше, въпреки че обикновено успяваше да го прикрие.

— Наминах да огледам паркинга — каза той и повдигна широките си рамене. При това движение се видя, че нещо издува спортното му сако в сиво-кафяво.

— Носиш пистолет?! — нотка на обвинение се прокрадна в гласа й.

Той я погледна особено.

— От доста време нося оръжие. Преди не му обръщаше внимание.

— Тогава още не беше започнал работа в Управлението и не си правеше експерименти с колко куршума могат да те надупчат и пак да оживееш — тя му се усмихна леко.

— Само не казвай, че си се вълнувала от това.

Тя наведе очи. Носеше спретнат сив костюм с бледорозова плетена блуза. Изглеждаше много хубава и някак крехка. Ланг не можеше да откъсне очи от нея.

— Струваше ми се, че се притеснявам, но ти ми помогна да го преодолея.

Той се приближи, разчисти единия край на претрупаното й бюро и седна на него. При това панталонът се опъна между краката му. Кири се опитваше да не гледа натам. Още си спомняше усещането — ръката му върху нейната, изгарящата страст, неговото дълбоко стенание, когато ръката й се плъзна…

— Какво правиш още тук? — прекъсна той мислите, които я смущаваха. — Навън е тъмно.

— Да, виждам. Взела съм си нещо за всеки случай.

Тя извади малък флакон с паралитичен спрей.

Ланг въздъхна.

— Кири, ами ако вятърът духа срещу теб? И разбираш ли, че за да го използваш, трябва да сте съвсем близо.

Тя се изчерви.

— Ето, имам и друго.

Показа му джобна алармена „пищялка“.

— Браво! Ами ако няма никой наблизо да я чуе?

Тя започна да става нервна. Ако не от друго, поне от тези неща той разбираше добре.

— Не обичам пистолети — започна Кири.

— Най-малко ти трябва пистолет. Ходила ли си на някакви курсове по самоотбрана?

— Не, нямам време.

— Намери! — тонът му беше настоятелен. Изглежда го тревожеше нещо.

Тя се притесни. Направи връзка — неговото идване — нейната безопасност.

— Да не би да си видял някого на паркинга? — зениците й се разшириха от страх. Тя се вгледа напрегнато в лицето му. — Ериксън?

Той кимна.

— Заплаших го и го изгоних от там, но не мога да му забраня да се разкарва по улицата. Това е обществено място и няма нищо противозаконно.

— Ама това си е чисто преследване!

— Да, но все още не е нарушил закона — отговори той направо.

Тя се сети за разни случаи, които показваха по телевизията — бивши приятели или съпрузи преследвали и най-накрая убивали жените си. Полицията нищо не можеше да направи, преди да е извършено престъплението, а след това беше малко късно да се спасява жертвата.

— Той не би ме убил! — гласът й трепереше.

— Може да направи куп други неща — неприятно му беше да го каже. — Такива хора не се спират лесно. Знаеш го.

Тя отметна назад вълнистата си руса коса.

— Знам, но никога не съм очаквала да ми се случи нещо — очите й потърсиха неговите. — Няма ли да му писне накрая и да се откаже?

— Не мисля.

Усети как стомахът й се свива.

— Какво мога да направя?

— Ще те наглеждам, доколкото ми е възможно — започна той.

— Ланг, това няма да оправи нещата! Не можеш да ме държиш под око непрекъснато. Трябва и сама да се науча да се пазя. Не че някого ще уплаша с тази самоотбрана, но ще потърся група и ще се включа в тренировките. Може би има някоя и в съботните дни?

— Може би, но едва ли някой ще те научи на самоотбрана по-добре от мен. Тъкмо и ще те наглеждам в същото време.

Тя избегна погледа му.

— Идеята не е много добра.

Той впи очи в наведената й глава с известно чувство за вина.

— Някога бяхме приятели. Повече от приятели. Не можеш ли да си кажеш, че нищо не се е случило между нас, докато се оправиш с Ериксън?

В очите й се четеше предпазливост и недоверие.

— Не зная, Ланг…

— Сега сме други хора. Ако не се бях променил, защо щях да напускам Управлението?

Тя сбърчи вежди.

— Не се бях замисляла. Е, защо се махна оттам? И по-рано говореше само за това — да станеш агент.

— Разбрах кое всъщност е най-важното.

— Така ли? И как научи, че в „Ланкастър“ търсят шеф на охраната.

— От приятели.

Още нямаше да й казва от кого точно. Те с Лорна никога не бяха се харесвали. Лорна нямаше претенции към него, но той не искаше Кири да го знае отсега.

Тъмните му очи се плъзнаха по лицето й, слязоха към стройното й тяло и пак се върнаха там. Страшно му се искаше да я попита, дали има някой мъж в живота й, но още беше твърде рано за този въпрос. Освен това трябваше да изясни първо своите чувства, а после да тръгне да печели нейните. Не би понесъл да я нарани още веднъж.

— Не знам дали ще ми се отдадат бойните изкуства — започна тя предпазливо.

Щеше да се съгласи. Той го усещаше инстинктивно и му доставяше удоволствие. Усмихна й се без подигравка или злоба.

— Ами да проверим.

Дъхът й секна.

— Добре. Трябва да го вместя в графика си. Кога?

— Две вечери седмично по два часа, плюс малко упражнения вкъщи.

— Звучи ми като маса работа — промърмори тя.

— Така е, обаче си струва усилията. Може да ти спаси живота. Послушай ме. Заради добрите стари времена.

Тя сбръчка вежди и започна да си гризе нокътя, докато премисляше ужаса да бъде толкова близо до него, след като с години се бе опитвала да го забрави.

— Извинявай, май не съм от най-досетливите — рече той внезапно и изражението му стана сурово. — Може би си имаш някой, който прекарва вечерите с теб?

С цялото си същество искаше да може да му отговори утвърдително. Нелепа ситуация — да боледува с години по мъж, който се бе отнесъл така лошо с нея. Той като че ли се беше променил наистина. Не беше онзи нахакан твърдоглавец, който напусна Флоресвил, за да постъпи в Управлението. Беше улегнал. Все още долавяше една склонност към бохемски живот, но беше усетила и едно ново внимание към нея.

— Не, Ланг, не прекарвам вечерите си с никой.

Той премигна, но по лицето му не се изписа никаква емоция.

— Добре тогава. Да речем, утре след работа ще купим това-онова и вечерта ще започнем?

Тя направи физиономия.

— Да купим това-онова ли? Какво по-точно?

Той се изсмя тихо.

— Имай търпение и ще видиш!