Самюъл Бекет
В очакване на Годо (3)

Второ действие

 

ВЛАДИМИР. Едно бездомно куче… (Понеже е започнал на много нисък тон, той спира, кашля, подхваща по-високо.)

Едно бездомно куче

задигна свински бут.

Стопанинът ядосан

уби го от лобут.

 

Но после, щом му мина

припадъкът от злоба…

Но после, щом му мина

припадъкът от злоба,

погреба го, разкаян,

и писа му на гроба:

 

Едно бездомно куче

задигна свински бут.

Стопанинът, ядосан

уби го от лобут.

 

Но после, щом му мина

припадъкът от злоба,

погреба го разкаян…

 

Погреба го разкаян…

 

ВЛАДИМИР. Пак ли си ти! (Естрагон спира, но не вдига глава. Владимир се приближава до него.) Ела да те целуна.

ЕСТРАГОН. Не ме докосвай!

 

ВЛАДИМИР. Искаш ли да си отида? (Пауза.) Гого! (Пауза. Владимир го гледа с внимание.) Биха ли те? (Пауза.) Гого! (Естрагон продължава да мълчи с наведена глава.) Къде прекара нощта? (Мълчание. Владимир пристъпва напред.)

ЕСТРАГОН. Не ме докосвай! Не ме питай нищо! Не казвай нищо! Остани при мен!

ВЛАДИМИР. Кога съм те напускал?

ЕСТРАГОН. Остави ме да си ида.

ВЛАДИМИР. Погледни ме! (Естрагон не се помръдва. Гръмогласно.) Погледни ме, ти казвам!

 

ЕСТРАГОН. Какъв ден!

ВЛАДИМИР. Кой те нареди така? Разкажи ми!

ЕСТРАГОН. И този ден избутахме.

ВЛАДИМИР. Още не сме.

ЕСТРАГОН. За мен свърши, каквото ще да става. (Пауза.) Преди малко ти пееше, чух те.

ВЛАДИМИР. Вярно. Спомням си.

ЕСТРАГОН. Стана ми мъчно. Казах си: „Той е сам, мисли, че съм си отишъл завинаги, и пее.“

ВЛАДИМИР. Човек не е господар на настроенията си. Целия ден се чувствах в изключителна форма. (Пауза.) Цяла нощ не съм ставал, нито веднъж.

ЕСТРАГОН (тъжно). Виждаш ли, пикаеш по-добре, когато мен ме няма.

ВЛАДИМИР. Ти ми липсваше. И в същото време бях доволен. Не е ли странно?

ЕСТРАГОН (засегнат). Доволен ли си?

ВЛАДИМИР (след като е размислил). Може би не е точната дума.

ЕСТРАГОН. А сега?

ВЛАДИМИР (след като е проверил). Сега… (радостен) ето те пак… (неутрален) ето ни пак… (тъжен) ето ме пак.

ЕСТРАГОН. Виждаш ли, не си толкова добре, когато съм тук. И аз така, и аз съм по-добре, когато съм сам.

ВЛАДИМИР (засегнат). Тогава защо подхващаме отново?

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР. Но аз знам. Защото ти не умееш да се защищаваш. Аз няма да позволя да те бият.

ЕСТРАГОН. Нямаше да можеш да им попречиш.

ВЛАДИМИР. Защо?

ЕСТРАГОН. Бяха десет.

ВЛАДИМИР Ама не, исках да кажа, че щях да ти попреча да докараш работата дотам.

ЕСТРАГОН. Аз нищо не правех.

ВЛАДИМИР Тогава защо те биха?

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР. Разбираш ли, Гого, има някои неща, които ти убягват и които на мен не ми убягват. Трябва сам да го чувстваш.

ЕСТРАГОН. Казвам ти, че нищо не правех.

ВЛАДИМИР. Може би наистина нищо не си правил. Но има начини, има начини, когато човек държи на кожата си. Но хайде да не говорим за това. Ето че пак си дошъл и аз съм много доволен.

ЕСТРАГОН. Те бяха десет.

ВЛАДИМИР. Ти също си доволен, нали, признай си.

ЕСТРАГОН. От какво да съм доволен?

ВЛАДИМИР. От това, че ме намери отново.

ЕСТРАГОН. Така ли мислиш?

ВЛАДИМИР. Кажи го, дори и да не е истина.

ЕСТРАГОН. Какво да кажа?

ВЛАДИМИР. Кажи: аз съм доволен.

ЕСТРАГОН. Аз съм доволен.

ВЛАДИМИР. И аз.

ЕСТРАГОН. И аз.

ВЛАДИМИР. Ние сме доволни.

ЕСТРАГОН. Ние сме доволни. (Пауза.) И какво ще правим сега, като сме доволни?

ВЛАДИМИР. Ще чакаме Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно.

 

ВЛАДИМИР. Тук нещо се е променило от вчера.

ЕСТРАГОН. А ако не дойде?

ВЛАДИМИР (след момент на неразбиране). Ще решим нещо. (Пауза.) Казвам ти, че тук нещо се е променило от вчера.

ЕСТРАГОН. Всичко гнои.

ВЛАДИМИР. Я погледни дървото.

ЕСТРАГОН. Човек не може дава пъти да се изкъпе в същата гной.

ВЛАДИМИР. Погледни дървото, ти казвам.

 

ЕСТРАГОН. Нямаше ли го тук вчера?

ВЛАДИМИР. Разбира се, че го имаше. Не си ли спомняш? За една бройка да се обесим. (Той размишлява.) Да, точно така (като отделя думите) да-се-о-бе-сим. Но ти не искаше. Не си ли спомняш?

ЕСТРАГОН. Сънувал си.

ВЛАДИМИР. Възможно ли е вече да си забравил?

ЕСТРАГОН. Такъв съм си. Или забравям веднага, или никога не забравям.

ВЛАДИМИР. А Поцо и Лъки, и тях ли забрави?

ЕСТРАГОН. Поцо и Лъки ли?

ВЛАДИМИР Всичко е забравил!

ЕСТРАГОН. Спомням си един тип, който ме ритна. И после се правеше на луд.

ВЛАДИМИР. Това беше Лъки.

ЕСТРАГОН. Да, за това си спомням. Но кога беше?

ВЛАДИМИР. А другия, който го водеше, спомняш ли си го?

ЕСТРАГОН. Той ми даде кости.

ВЛАДИМИР. Това беше Поцо.

ЕСТРАГОН. И казваш, че било вчера?

ВЛАДИМИР. Ами да.

ЕСТРАГОН. На това място ли?

ВЛАДИМИР. Разбира се! Не го ли позна?

ЕСТРАГОН (изведнъж вбесен). Позна, позна! Какво трябва да познавам? Влачил съм кучешкия си живот все в една пустиня! А ти искаш да виждам и различните подробности от пейзажа! (Поглед наоколо.) Погледни я тая гадост! Никога не съм излизал от нея!

ВЛАДИМИР. Успокой се! Успокой се!

ЕСТРАГОН. Тогава разкарай се с твойте пейзажи! Говори ми за червеите!

ВЛАДИМИР. И все пак не можеш да кажеш, че това (жест) са хубостите на Воклюз! Все пак има голяма разлика.

ЕСТРАГОН. Воклюз ли? Че кой ти говори за Воклюз?

ВЛАДИМИР. Но нали си бил във Воклюз?

ЕСТРАГОН. Не, никога не съм бил във Воклюз. Цялото ми пикливо съществуване е минало тук, ти казвам! Тук! В Пиклюз!

ВЛАДИМИР. И все пак сме били заедно във Воклюз, главата си залагам. Бяхме на гроздобер, да, у един, който се казваше Бонели, беше в Русийон.

ЕСТРАГОН. Може. Но не си спомням нищо.

ВЛАДИМИР. Но там всичко е червено.

ЕСТРАГОН (вбесен). Казах ти, че нищо не съм забелязал!

 

ВЛАДИМИР. Трудно се живее с теб, Гого.

ЕСТРАГОН. По-добре да се разделим.

ВЛАДИМИР. Все така казваш. И всеки път се връщаш.

 

ЕСТРАГОН. Най-добре ще е да ме убиеш, като другия.

ВЛАДИМИР. Кой другия? (Пауза.) Кой другия?

ЕСТРАГОН. Като милиардите други.

ВЛАДИМИР (наставнически). Всеки носи своето собствено кръстче (въздиша), докато трае краткото „докога“ и още по-краткото „след това“. (Размисля.)

ЕСТРАГОН. Виж какво, нека поне се опитаме да разговаряме по-спокойно, щом не можем да мълчим.

ВЛАДИМИР. Така си е, ние сме неизчерпаеми.

ЕСТРАГОН. То е, за да не мислим.

ВЛАДИМИР. Имаме си извинение.

ЕСТРАГОН. То е, за да не чуваме.

ВЛАДИМИР. Имаме си причини.

ЕСТРАГОН. Всички мъртви гласове.

ВЛАДИМИР. Приличат на шум от криле.

ЕСТРАГОН. От листа.

ВЛАДИМИР. От пясък.

ЕСТРАГОН. От листа.

 

ВЛАДИМИР. Те говорят всички едновременно.

ЕСТРАГОН. Всеки за себе си.

 

ВЛАДИМИР. По-скоро шептят.

ЕСТРАГОН. Мърморят.

ВЛАДИМИР. Шушукат.

ЕСТРАГОН. Мърморят.

 

ВЛАДИМИР. Какво казват?

ЕСТРАГОН. Говорят за живота си.

ВЛАДИМИР. Не им ли е достатъчно, че са го живели.

ЕСТРАГОН. Нужно им е да говорят за него.

ВЛАДИМИР. Не им ли стига, че са умрели.

ЕСТРАГОН. Не им стига.

 

ВЛАДИМИР. Прилича на шум от пера.

ЕСТРАГОН. От листа.

ВЛАДИМИР. От пепел.

ЕСТРАГОН. От листа.

 

ВЛАДИМИР. Кажи нещо.

ЕСТРАГОН. Опитвам се.

 

ВЛАДИМИР (тревожен). Кажи каквото и да е.

ЕСТРАГОН. Какво ще правим сега?

ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо?

ЕСТРАГОН. Вярно.

 

ВЛАДИМИР. Работата е, че е мъчно.

ЕСТРАГОН. Защо не попееш?

ВЛАДИМИР. Не, не. (Мисли.) Може би да започнем отначало.

ЕСТРАГОН. Да, това не ми се струва много трудно.

ВЛАДИМИР. Само началото е трудно.

ЕСТРАГОН. Можем да започнем откъдето и да е.

ВЛАДИМИР. Да, но трябва да решим.

ЕСТРАГОН. Така е.

 

ВЛАДИМИР. Помогни ми.

ЕСТРАГОН. Опитвам се.

 

ВЛАДИМИР. Когато търсиш — чуваш.

ЕСТРАГОН. Така е.

ВЛАДИМИР. И това ти пречи да намериш.

ЕСТРАГОН. Вярно.

ВЛАДИМИР. И това ти пречи да мислиш.

ЕСТРАГОН. И все пак мислиш.

ВЛАДИМИР. Ами, не можеш.

ЕСТРАГОН. Точно така, дай да си противоречим.

ВЛАДИМИР. Не можем.

ЕСТРАГОН. Мислиш ли?

ВЛАДИМИР. Вече няма опасност да мислим.

ЕСТРАГОН. Тогава от какво се оплакваме?

ВЛАДИМИР Мисленето не е най-страшното.

ЕСТРАГОН. Разбира се, разбира се, но вече е нещо.

ВЛАДИМИР. Какво значи „вече е нещо“?

ЕСТРАГОН. Точно така, дай да си поставяме въпроси.

ВЛАДИМИР. Какво искаш да кажеш с това „вече е нещо“?

ЕСТРАГОН. Ами едно нещо в по-малко.

ВЛАДИМИР. Е, да, естествено.

ЕСТРАГОН. Е тогава? Защо да не се сметнем за щастливи?

ВЛАДИМИР. Страшното е, че сме мислили вече.

ЕСТРАГОН. Да, но случвало ли ни се е някога?

ВЛАДИМИР. Откъде идват всички тези трупове?

ЕСТРАГОН. Тези скелети?

ВЛАДИМИР. Точно така.

ЕСТРАГОН. Да, разбира се.

ВЛАДИМИР. Трябвало е да мислим малко.

ЕСТРАГОН. Още в началото.

ВЛАДИМИР Купища трупове.

ЕСТРАГОН. Трябва само да не ги гледаме.

ВЛАДИМИР. Не можем.

ЕСТРАГОН. Вярно.

ВЛАДИМИР. Макар че сме.

ЕСТРАГОН. Какво сме?

ВЛАДИМИР Макар че сме мислили.

ЕСТРАГОН. Трябва да се обърнем решително към природата.

ВЛАДИМИР. Опитвали сме.

ЕСТРАГОН. Вярно.

ВЛАДИМИР. Но това не е най-страшното, разбира се.

ЕСТРАГОН. Кое?

ВЛАДИМИР. Че сме мислили.

ЕСТРАГОН. Разбира се.

ВЛАДИМИР. Можехме да минем и без всичко това.

ЕСТРАГОН. Какво правиш!

ВЛАДИМИР. Да, да.

 

ЕСТРАГОН. Не беше лошо като упражнение.

ВЛАДИМИР. Да, но сега трябва да намерим друго.

ЕСТРАГОН. Чакай сега.

ВЛАДИМИР. Чакай сега.

ЕСТРАГОН. Чакай сега.

 

ВЛАДИМИР. За какво говорех? Можем да започнем оттам.

ЕСТРАГОН. Откъде?

ВЛАДИМИР. От самото начало.

ЕСТРАГОН. Началото на кое?

ВЛАДИМИР. Тази вечер. Казах, че… казах, че…

ЕСТРАГОН. О, много искаш от мене.

ВЛАДИМИР. Чакай… целунахме се… бяхме доволни… доволни… какво ще правим, като сме доволни… ще чакаме… чакай… ще си спомня… чакаме… сега, като сме доволни… ще се сетя… чакай… а, да! Дървото!

ЕСТРАГОН. Дървото ли?

ВЛАДИМИР. Не си ли спомняш?

ЕСТРАГОН. Уморих се.

ВЛАДИМИР. Погледни го!

 

ЕСТРАГОН. Нищо не виждам.

ВЛАДИМИР. Нали вчера беше черно и сухо! А днес е покрито с листа.

ЕСТРАГОН. Листа!

ВЛАДИМИР. Само за една нощ!

ЕСТРАГОН. Сигурно е пролет.

ВЛАДИМИР. Но само за една нощ!

ЕСТРАГОН. Нали ти казах, че не сме били тук снощи. Ти си сънувал кошмари.

ВЛАДИМИР И къде сме били снощи според теб?

ЕСТРАГОН. Не знам. Другаде. В друго купе. Не е да липсват празни места.

ВЛАДИМИР (сигурен в твърдението си). Добре. Не сме били тук снощи. А сега ми кажи какво сме правили снощи?

ЕСТРАГОН. Какво сме правили снощи ли?

ВЛАДИМИР. Опитай се да си спомниш.

ЕСТРАГОН. Е, ми… сигурно сме си приказвали.

ВЛАДИМИР (като се овладява). За какво сме си приказвали?

ЕСТРАГОН. Е, ми… затова-онова, за най-различни неща. (Уверено.) Да, спомням си, снощи си приказвахме за най-различни неща. Това трае вече половин век.

ВЛАДИМИР. И не си спомняш нито една случка, нито едно обстоятелство?

ЕСТРАГОН (изморено). Не ме измъчвай, Диди.

ВЛАДИМИР. Нито слънцето? Нито луната? Не си ги спомняш?

ЕСТРАГОН. Сигурно ги е имало както обикновено.

ВЛАДИМИР. И не си забелязал нищо необичайно?

ЕСТРАГОН. Уви, не.

ВЛАДИМИР. А Поцо? А Лъки?

ЕСТРАГОН. Поцо ли?

ВЛАДИМИР. Костите от пилето.

ЕСТРАГОН. Не бяха ли рибешки?

ВЛАДИМИР. Поцо ти ги даде.

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР. А ритникът?

ЕСТРАГОН. Ритникът ли? Да, някой ме риташе.

ВЛАДИМИР. Лъки те ритна.

ЕСТРАГОН. Вчера ли беше това?

ВЛАДИМИР. Покажи си крака.

ЕСТРАГОН. Кой крак?

ВЛАДИМИР. И двата. Вдигни си панталона. (Естрагон, застанал на един крак, протяга другия към Владимир, залита. Владимир го хваща за крака. Естрагон се олюлява.) Вдигни си панталона.

ЕСТРАГОН (залитайки). Не мога.

 

ВЛАДИМИР. Другия. (Естрагон вдига същия крак.) Другия, ти казвам! (Същата игра с другия крак.) Ето я раната, започнала е да гноясва.

ЕСТРАГОН. И какво?

ВЛАДИМИР. Къде са ти обувките?

ЕСТРАГОН. Сигурно съм ги хвърлил.

ВЛАДИМИР. Кога?

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР. Защо?

ЕСТРАГОН. Защото не си спомням.

ВЛАДИМИР. Питам те защо си ги хвърлил.

ЕСТРАГОН. Убиваха ме.

ВЛАДИМИР (сочейки обувките). Ето ги. (Естрагон гледа обувките си.) Точно на мястото, където ги остави снощи.

 

ЕСТРАГОН. Не са моите.

ВЛАДИМИР. Не са твоите ли?

ЕСТРАГОН. Моите бяха черни, а тези са жълти.

ВЛАДИМИР. Сигурен ли си, че твоите са били черни?

ЕСТРАГОН. По-скоро бяха сиви.

ВЛАДИМИР. А тези са жълти, така ли? Я ми покажи.

ЕСТРАГОН (вдига едната обувка). Всъщност са зеленикави.

ВЛАДИМИР (приближава се). Я покажи. (Естрагон му подава обувката. Владимир я поглежда и я захвърля с яд.) Какво става бе!

ЕСТРАГОН. Видя ли, всичко е…

ВЛАДИМИР. Ясно какво става. Да, разбирам какво е станало.

ЕСТРАГОН. Всичко е…

ВЛАДИМИР. Ясно като бял ден. Някой е дошъл, взел е твоите и е оставил своите.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Неговите не са му отивали.

ЕСТРАГОН. Но моите бяха много малки.

ВЛАДИМИР. За тебе. Но не за него.

ЕСТРАГОН. Уморих се. (Пауза.) Хайде да тръгваме.

ВЛАДИМИР. Не можем.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно. (Пауза.) И какво ще правим?

ВЛАДИМИР. Няма какво да се прави.

ЕСТРАГОН. Но аз вече не мога.

ВЛАДИМИР. Искаш ли репичка?

ЕСТРАГОН. Само това ли има?

ВЛАДИМИР. Има репички и репи.

ЕСТРАГОН. А моркови няма ли вече?

ВЛАДИМИР. Няма. И ти прекаляваш с твоите моркови.

ЕСТРАГОН. Тогава ми дай репичка. (Владимир рови из джобовете си, намира само репи, изважда накрая една репичка и я подава на Естрагон, който я разглежда, подушва я.) Тя е черна!

ВЛАДИМИР. Това е репичка.

ЕСТРАГОН. Много добре знаеш, че аз обичам само розови.

ВЛАДИМИР. Значи не искаш?

ЕСТРАГОН. ОБИЧАМ САМО РОЗОВИ!

ВЛАДИМИР. Тогава ми я върни.

 

ЕСТРАГОН. Ще ида да си потърся морков.

 

ВЛАДИМИР. Това вече няма никакво значение.

ЕСТРАГОН. Не съвсем никакво.

 

ВЛАДИМИР. Защо не ги опиташ?

ЕСТРАГОН. Всичко съм опитвал.

ВЛАДИМИР. Говоря за обувките.

ЕСТРАГОН. Мислиш ли?

ВЛАДИМИР. Така ще мине времето. (Естрагон се колебае.) Уверявам те, все пак е разнообразие.

ЕСТРАГОН. Облекчение.

ВЛАДИМИР. Развлечение.

ЕСТРАГОН. Облекчение.

ВЛАДИМИР. Опитай.

ЕСТРАГОН. Ще ми помогнеш ли?

ВЛАДИМИР. Разбира се.

ЕСТРАГОН. Доста добре се справяме, а, Диди, двамата заедно, нали?

ВЛАДИМИР Да, да. Хайде, първо ще опитаме лявата.

ЕСТРАГОН. Винаги намираме нещо, а, Диди, за да си даваме вид, че съществуваме, нали?

ВЛАДИМИР (нетърпеливо). Да, да, ние сме вълшебници. Но да не се отвличаме от това, което сме решили. (Вдига едната обувка.) Ела, дай си крака. (Естрагон се приближава до него, вдига крака си.) Другия бе, прасе! (Естрагон вдига другия крак.) По-високо! (Хванати един за друг, те залитат по сцената. Владимир успява най-накрая да му обуе обувката.) Опитай се да ходиш. (Естрагон ходи.) Е?

ЕСТРАГОН. Добре е.

ВЛАДИМИР (вади връв от джоба си). Ще я вържем.

ЕСТРАГОН. Не, не, без връзки, без връзки!

ВЛАДИМИР. Грешиш. Да опитаме другата. (Същата игра.) Е?

ЕСТРАГОН. И тя ми е добре.

ВЛАДИМИР. Не те ли убиват?

ЕСТРАГОН (прави няколко тежки крачки). Още не.

ВЛАДИМИР. Тогава ги носи.

ЕСТРАГОН. Много са големи.

ВЛАДИМИР. Някой ден можеш да имаш и чорапи.

ЕСТРАГОН. Вярно.

ВЛАДИМИР. Ще ги носиш ли?

ЕСТРАГОН. Стига сме говорили за тези обувки.

ВЛАДИМИР. Но, да…

ЕСТРАГОН. Стига! (Пауза.) Все пак ще седна.

 

ВЛАДИМИР. Там седеше и снощи.

 

ЕСТРАГОН. Да можех да заспя.

ВЛАДИМИР. Снощи спа.

ЕСТРАГОН. Ще се опитам.

 

ВЛАДИМИР. Чакай. (Приближава се до Естрагон и започва да пее със силен глас.) Нани-нани.

ЕСТРАГОН (вдига глава). Не толкова силно.

ВЛАДИМИР (по-тихо).

 

Нани, нани, нани, нани

нани, нани, нани, нани

нани, нани, нани, нани

нани, нани…

 

ВЛАДИМИР. Тук съм… Тук съм, не се бой.

ЕСТРАГОН. Ох!

ВЛАДИМИР. Тук… Тук. Свърши вече.

ЕСТРАГОН. Пропадах.

ВЛАДИМИР. Свърши, свърши. Не мисли вече.

ЕСТРАГОН. Бях на един…

ВЛАДИМИР. Недей, недей, не казвай нищо. Ела, ще походим малко.

 

ЕСТРАГОН. Стига! Уморих се.

ВЛАДИМИР. Предпочиташ да седиш на едно място и да не правиш нищо, така ли?

ЕСТРАГОН. Да.

ВЛАДИМИР. Както искаш.

 

ЕСТРАГОН. Да си вървим.

ВЛАДИМИР. Не можем.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно. (Владимир започва отново да крачи.) Не можеш ли да стоиш спокойно?

ВЛАДИМИР. Студено ми е.

ЕСТРАГОН. Много рано дойдохме.

ВЛАДИМИР. Както обикновено, преди да се стъмни.

ЕСТРАГОН. Да, но не се стъмва.

ВЛАДИМИР. Ще се стъмни изведнъж, като вчера.

ЕСТРАГОН. И после ще стане нощ.

ВЛАДИМИР. И ще можем да си тръгнем.

ЕСТРАГОН. И след това ще стане пак ден. (Пауза.) К’во да правим, к’во да правим?

ВЛАДИМИР (престава да крачи, остро). Няма ли да престанеш да се оплакваш? Започваш да ме дразниш с твоето хленчене.

ЕСТРАГОН. Отивам си.

ВЛАДИМИР (забелязва шапката на Лъки). Я виж!

ЕСТРАГОН. Сбогом.

ВЛАДИМИР. Шапката на Лъки! (Приближава се до нея.) От един час съм тук и да не съм я забелязал. (Много доволен.) Чудесно!

ЕСТРАГОН. Няма да ме видиш вече.

ВЛАДИМИР. Значи, не съм сгрешил мястото? Сега можем да бъдем спокойни. (Взема шапката на Лъки, разглежда я, оправя я.) Хубава шапка е била. (Слага я на мястото на своята, а своята подава на Естрагон.) На!

ЕСТРАГОН. Какво?

ВЛАДИМИР. Дръж.

 

ВЛАДИМИР. Добре ли ми е?

ЕСТРАГОН. Откъде да знам.

ВЛАДИМИР. Не, ама как ме намираш?

 

ЕСТРАГОН. Ужасен.

ВЛАДИМИР. Но не повече от обикновено, нали?

ЕСТРАГОН. Толкова.

ВЛАДИМИР. Значи мога да я нося? Моята ми убиваше. (Пауза.) Как да кажа… (Пауза.) Стягаше ме.

ЕСТРАГОН. Отивам си.

ВЛАДИМИР. Не искаш ли да играем на нещо?

ЕСТРАГОН. На какво?

ВЛАДИМИР. Можем да играем на Поцо и Лъки.

ЕСТРАГОН. Не я знам.

ВЛАДИМИР. Аз ще бъда Лъки, а ти ще бъдеш Поцо. (Заема позата на Лъки, наведен под тежестта на багажите. Естрагон го гледа смаяно.) Почвай!

ЕСТРАГОН. Какво трябва да правя?

ВЛАДИМИР. Ругай ме!

ЕСТРАГОН. Мръсник!

ВЛАДИМИР. По-силно.

ЕСТРАГОН. Гад, животно!

 

ВЛАДИМИР. Кажи ми да мисля!

ЕСТРАГОН. Какво?

ВЛАДИМИР. Кажи ми: мисли, свиня такава!

ЕСТРАГОН. Мисли, свиня такава!

 

ВЛАДИМИР. Не мога!

ЕСТРАГОН. Стига толкова.

ВЛАДИМИР. Кажи ми да танцувам.

ЕСТРАГОН. Отивам си.

ВЛАДИМИР. Танцувай, свиня такава. (Извива се на място. Естрагон излиза бързо.) Не мога! (Вдига глава, вижда, че Естрагон го няма. Надава сърцераздирателен вик.) Гого! (Мълчание. Той започва да крачи по сцената, почти тичешком. Естрагон се връща бързо. Задъхан, тича към Владимир. Двамата се спират на няколко крачки един от друг.) Слава Богу!

ЕСТРАГОН (задъхан). Прокълнат съм!

ВЛАДИМИР. Къде беше? Помислих, че си си отишъл завинаги.

ЕСТРАГОН. До склона. Идат.

ВЛАДИМИР. Кой?

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР. Колко са?

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР (тържествуващ). Това е Годо! Най-накрая! (Целува с въодушевление Естрагон.) Гого, това е Годо! Спасени сме! Да го посрещнем! Ела! (Дърпа Естрагон към кулисата. Естрагон се опъва, освобождава се, излиза, тичайки, от другата страна.) Гого, върни се! (Мълчание. Владимир тича към кулисата, откъдето преди малко е влязъл Естрагон. Гледа в далечината. Естрагон се връща забързан, тича към Владимир, който се обръща.) А, ето те пак!

ЕСТРАГОН. Прокълнат съм!

ВЛАДИМИР. Далеч ли беше?

ЕСТРАГОН. До началото на склона. И оттам идват.

ВЛАДИМИР. Обкръжени сме! (Подплашен, Естрагон се спуска към дъното на сцената, заплита се в него, пада.) Глупак! Оттам няма изход. (Владимир отива да го вдигне, довежда го до рампата. Жест към публиката.) Тук няма никой. Бягай оттук! Хайде! (Блъска го към трапа. Естрагон отстъпва уплашено.) Не искаш ли? Е, да, разбирам те. Чакай. (Размишлява.) Единственият ти изход е да изчезнеш.

ЕСТРАГОН. Къде?

ВЛАДИМИР. Зад дървото. (Естрагон се колебае.) Бързо! Зад дървото. (Естрагон тича и застава зад дървото, което го скрива само отчасти.) Не мърдай! (Естрагон излиза иззад дървото.) Явно от това дърво няма да имаме никаква полза. (Към Естрагон.) Да не си луд?

ЕСТРАГОН (по-спокоен). Откачих. (Засрамено навежда глава.) Извинявай! (Гордо изправя глава.) Край! Сега ще видиш. Кажи какво да правя.

ВЛАДИМИР. Няма какво да правиш.

ЕСТРАГОН. Ти ще застанеш там. (Повлича Владимир към лявата кулиса, поставя го в оста на пътя, с гръб към стената.) Тук, и не мърдай, отваряй си очите. (Тича към другата кулиса. Владимир го гледа през рамо. Естрагон спира, гледа в далечината, обръща се. Двамата се гледат през рамо.) Гръб до гръб, както в доброто старо време! (Продължават да се гледат известно време, след това всеки възобновява дебненето. Дълго мълчание.) Нищо ли не виждаш?

ВЛАДИМИР (обръщайки се). Какво?

ЕСТРАГОН (по-силно). Нищо ли не виждаш?

ВЛАДИМИР. Не.

ЕСТРАГОН. И аз.

 

ВЛАДИМИР. Сторило ти се е.

ЕСТРАГОН (обръщайки се). Какво?

ВЛАДИМИР (по-силно). Сторило ти се е.

ЕСТРАГОН. Не викай!

 

ВЛАДИМИР и ЕСТРАГОН (обръщайки се едновременно). Ами ако…

ВЛАДИМИР. О, извинявай!

ЕСТРАГОН. Слушам те.

ВЛАДИМИР. Не, не!

ЕСТРАГОН. Да, да!

ВЛАДИМИР. Прекъснах те.

ЕСТРАГОН. Не, аз те…

 

ВЛАДИМИР. Хайде, стига церемонии.

ЕСТРАГОН. Хайде, не упорствай!

ВЛАДИМИР (силно). Довърши си мисълта, ти казвам.

ЕСТРАГОН (по същия начин). Ти си я довърши.

 

ВЛАДИМИР. Нещастник!

ЕСТРАГОН. Точно така. Дай да се ругаем.

ВЛАДИМИР. Тъпак!

ЕСТРАГОН. Паразит!

ВЛАДИМИР. Недоносче!

ЕСТРАГОН. Мръсна въшка!

ВЛАДИМИР. Плъх!

ЕСТРАГОН. Евнух!

ВЛАДИМИР. Кретен!

ЕСТРАГОН (с безпрекословен тон). Критик!

ВЛАДИМИР. Ох! (Залита, присвива се и се извръща.)

ЕСТРАГОН. А сега да се сдобрим.

ВЛАДИМИР. Гого!

ЕСТРАГОН. Диди!

ВЛАДИМИР. Дай си ръката.

ЕСТРАГОН. Ето я.

ВЛАДИМИР. Ела в прегръдките ми!

ЕСТРАГОН. В прегръдките ти!

ВЛАДИМИР (разтваряйки ръце). Тука!

ЕСТРАГОН. Хайде!

 

ВЛАДИМИР. Как бързо минава времето, когато се забавлява човек!

 

ЕСТРАГОН. А сега какво ще правим?

ВЛАДИМИР. Докато чакаме.

ЕСТРАГОН. Докато чакаме.

 

ВЛАДИМИР. А дали да не си направим упражненията?

ЕСТРАГОН. Движенията.

ВЛАДИМИР. Приклякванията.

ЕСТРАГОН. Разкършванията.

ВЛАДИМИР. Подскачанията.

ЕСТРАГОН. Разкършванията.

ВЛАДИМИР. За да се стоплим.

ЕСТРАГОН. За да се успокоим.

ВЛАДИМИР. Хайде.

 

ЕСТРАГОН (спира). Стига. Уморих се.

ВЛАДИМИР (спира). Не сме във форма. Хайде сега да подишаме малко.

ЕСТРАГОН. Не искам да дишам.

ВЛАДИМИР. Прав си. (Пауза.) Дай сега за равновесие да направим дърво.

ЕСТРАГОН. Дърво ли?

 

ВЛАДИМИР (спира). Сега ти.

 

ЕСТРАГОН. Мислиш ли, че Господ ме вижда?

ВЛАДИМИР. Трябва да си затвориш очите.

 

ЕСТРАГОН (престава, вдига юмруци нагоре, с пълно гърло). Господи, смили се над мен!

ВЛАДИМИР (засегнат). А над мен?

ЕСТРАГОН (по същия начин). Над мен! Над мен! Милост! Над мен!

 

ПОЦО (залавяйки се за Лъки, който под новата тежест се олюлява). Какво има? Кой извика?

 

ЕСТРАГОН. Годо ли е?

ВЛАДИМИР. Много навреме. (Отива към купчината, следван от Естрагон.) Подкреплението дойде.

ПОЦО (със слаб глас). Помощ.

ЕСТРАГОН. Годо ли е?

ВЛАДИМИР. Точно започнахме да се предаваме. Но сега и тази вечер ни е гарантирана.

ПОЦО. Помощ!

ЕСТРАГОН. Той вика за помощ.

ВЛАДИМИР. Вече няма да сме сами, няма сами да чакаме нощта, да чакаме Годо, да чакаме, да чакаме. Цяла вечер се борихме, оставени сами на себе си. Сега край. Вече е утре.

ЕСТРАГОН. Но те само минават.

ПОЦО. Помощ!

ВЛАДИМИР. Времето вече тече по друг начин. Слънцето ще залезе, луната ще изгрее и ние ще си тръгнем… оттук.

ЕСТРАГОН. Но те само минават.

ВЛАДИМИР. И това ни стига.

ПОЦО. Милост!

ВЛАДИМИР. Бедният Поцо.

ЕСТРАГОН. Знаех си, че е той.

ВЛАДИМИР. Кой?

ЕСТРАГОН. Годо.

ВЛАДИМИР. Но това не е Годо.

ЕСТРАГОН. Не е ли Годо?

ВЛАДИМИР. Не е Годо.

ЕСТРАГОН. Кой е тогава?

ВЛАДИМИР. Поцо.

ПОЦО. Аз съм! Аз съм! Вдигнете ме.

ВЛАДИМИР. Той не може да се вдигне.

ЕСТРАГОН. Да си ходим.

ВЛАДИМИР. Не можем.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо?

ЕСТРАГОН. Вярно.

ВЛАДИМИР. Може да има още кости за тебе.

ЕСТРАГОН. Кости ли?

ВЛАДИМИР. От пилето. Не си ли спомняш?

ЕСТРАГОН. Той ли беше?

ВЛАДИМИР. Да.

ЕСТРАГОН. Питай го.

ВЛАДИМИР. Първо да му помогнем, а?

ЕСТРАГОН. За какво?

ВЛАДИМИР. Да се вдигне.

ЕСТРАГОН. Не може ли да се вдигне?

ВЛАДИМИР. Той иска да се вдигне.

ЕСТРАГОН. Тогава да се вдигне.

ВЛАДИМИР. Не може.

ЕСТРАГОН. Какво му е?

ВЛАДИМИР. Не знам.

 

ЕСТРАГОН. А защо първо да не му поискаме костите? А после, ако откаже, да го оставим.

ВЛАДИМИР. Искаш да кажеш, че той е в наши ръце?

ЕСТРАГОН. Да.

ВЛАДИМИР. И че трябва да поставим условия срещу нашите услуги.

ЕСТРАГОН. Да.

ВЛАДИМИР. Наистина има нещо разумно в това. Но се страхувам от едно.

ЕСТРАГОН. От какво?

ВЛАДИМИР. От това, че Лъки може да се разбеснее. Тогава ще ни разгони фамилията.

ЕСТРАГОН. Лъки ли?

ВЛАДИМИР. Той е този, който вчера те удари.

ЕСТРАГОН. Нали ти казах, че бяха десет.

ВЛАДИМИР. Абе не бе. Преди това. Този, който те ритна.

ЕСТРАГОН. Тук ли е?

ВЛАДИМИР. Ами погледни го. (Сочи.) Засега е неподвижен, но всеки миг може да се разбеснее.

ЕСТРАГОН. Дали да не му дадем да разбере?

ВЛАДИМИР. Искаш да кажеш да го нападнем, докато спи?

ЕСТРАГОН. Да.

ВЛАДИМИР. Не е лоша идея. Но дали ще успеем? Наистина ли спи? (Пауза.) Не, по-добре е да използваме това, че Поцо вика за помощ и да му помогнем, като разчитаме на благодарността му.

ЕСТРАГОН. Но той вече не вика.

ВЛАДИМИР. Защото е загубил надежда.

ЕСТРАГОН. Може и да е така. Но…

ВЛАДИМИР. Да не губим време в празни приказки. (Пауза. С раздразнение.) Да направим нещо, докато имаме възможност! Не се случва всеки ден някой да има нужда от нас. Не че точно от нас имат нужда. И други също биха могли да свършат тая работа, и даже по-добре. Призивът, който чухме, е отправен по-скоро към цялото човечество. Но на това място, в този момент, човечеството сме ние. Независимо дали това ни харесва, или не. Да се възползваме, преди да е станало късно. Да представим достойно поне веднъж това долно племе, в което нещастието ни е натикало. Какво ще кажеш? (Естрагон не казва нищо.) Истина е, че като претеглим със скръстени ръце всички „за“ и „против“, ние вече само с това правим чест на нашия род. Тигърът се спуска на помощ на себеподобните си, без да размишлява. Или побягва вдън гора. Но въпросът не е в това. Какво правим ние? Там е въпросът. Ние имаме щастието да го знаем. Да, в този огромен хаос едно-единствено нещо е ясно: ние чакаме да дойде Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно.

ВЛАДИМИР. Или да се стъмни. (Пауза.) Ние сме дошли на срещата и толкова. Не сме светци, но сме дошли на срещата. Колко хора могат да се похвалят с това?

ЕСТРАГОН. Милиони.

ВЛАДИМИР. Мислиш ли?

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР. Възможно е.

ПОЦО. Помощ!

ВЛАДИМИР. Едно е сигурно: времето е дълго при тези условия и ни тласка да го запълваме с действия, които — как да кажа? — които на пръв поглед могат да изглеждат разумни, но с които сме свикнали. Ти ще ми кажеш, че това е, защото се стремим да попречим на нашия разум да се замъгли. Това е ясно, но дали той вече не блуждае във вечната нощ на глъбините? Ето това се питам понякога аз. Следиш ли мисълта ми?

ЕСТРАГОН. Всички се раждаме луди. Някои си остават.

ПОЦО. Помощ! Ще си платя!

ЕСТРАГОН. Колко?

ПОЦО. Сто франка.

ЕСТРАГОН. Малко е.

ВЛАДИМИР. Прекаляваш.

ЕСТРАГОН. Сто франка стигат, така ли?

ВЛАДИМИР. Не, прекаляваш с това за лудите. Не мисля, че като съм се раждал, не съм бил с всичкия си. Но въпросът не е там.

ПОЦО. Двеста!

ВЛАДИМИР. Ние чакаме. Ние скучаем. (Вдига ръка.) Не! Не протестирай! Ние сериозно скучаем, това е неоспоримо. Добре. Предлага ни се едно разнообразие и какво правим ние с него? Оставяме го да загине. Хайде, на работа. (Приближава се до Поцо, спира.) След миг всичко ще се разсее. Ние ще бъдем отново сами сред самотата. (Замисля се.)

ПОЦО. Двеста!

ВЛАДИМИР. Идем.

 

ЕСТРАГОН. Какво ви става на всички?

ВЛАДИМИР. Помощ.

ЕСТРАГОН. Отивам си.

ВЛАДИМИР. Не ме изоставяй! Те ще ме убият.

ПОЦО. Къде съм?

ВЛАДИМИР. Гого!

ПОЦО. Помощ!

ВЛАДИМИР. Помогни ми!

ЕСТРАГОН. Аз си отивам.

ВЛАДИМИР. Помогни ми първо, после ще си тръгнем заедно.

ЕСТРАГОН. Обещаваш ли?

ВЛАДИМИР. Кълна ти се.

ЕСТРАГОН. И никога няма да се върнем.

ВЛАДИМИР. Никога.

ЕСТРАГОН. Ще отидем в Пиренеите.

ВЛАДИМИР. Където искаш.

ПОЦО. Триста! Четиристотин!

ЕСТРАГОН. Винаги съм искал да се поразходя из Пиренеите.

ВЛАДИМИР. Ще се поразходиш.

ЕСТРАГОН. Кой пръдна?

ВЛАДИМИР. Поцо.

ПОЦО. Аз, аз съм. Милост!

ЕСТРАГОН. Отвратително.

ВЛАДИМИР. Бързай, бързай. Дай ми ръка!

ЕСТРАГОН. Отивам си. (Пауза. По-силно.) Отивам си.

ВЛАДИМИР. Всъщност ще успея да стана и сам. (Опитва се да стане, пада отново.) Рано или късно.

ЕСТРАГОН. Какво ти е?

ВЛАДИМИР. Махай се!

ЕСТРАГОН. Тук ли оставаш?

ВЛАДИМИР. Засега.

ЕСТРАГОН. Хайде, стани. Ще настинеш.

ВЛАДИМИР. Не се грижи за мен.

ЕСТРАГОН. Хайде, Диди, не бъди толкова упорит. (Подава ръка на Владимир, който бързо я сграбчва.) Хайде, давай!

ВЛАДИМИР. Дърпай!

 

ПОЦО. Помощ!

ВЛАДИМИР. Тук сме.

ПОЦО. Кои сте вие?

ВЛАДИМИР. Хора.

 

ЕСТРАГОН. Колко е хубаво на земята!

ВЛАДИМИР. Можеш ли да станеш?

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР. Опитай.

ЕСТРАГОН. Ей сега, ей сега.

 

ПОЦО. Какво стана?

ВЛАДИМИР. Ти няма ли да млъкнеш най-после? Ама че напаст! Мисли само за себе си.

ЕСТРАГОН. Защо да не се опитаме да поспим?

ВЛАДИМИР Чу ли го, иска да разбере какво е станало!

ЕСТРАГОН. Остави го. Спи.

 

ПОЦО. Милост! Милост!

ЕСТРАГОН (стряска се). Какво? Какво има?

ВЛАДИМИР. Спеше ли?

ЕСТРАГОН. Мисля, че да.

ВЛАДИМИР. Пак този мръсник Поцо!

ЕСТРАГОН. Кажи му да си затваря устата. Смачкай му фасона.

ВЛАДИМИР (удряйки Поцо). Няма ли да престанеш? Ще млъкнеш ли най-сетне, червей такъв? (Поцо се освобождава, надава викове от болка и се отдалечава лазешком. От време на време се спира, разсича въздуха с жестове на слепец, викайки Лъки. Владимир, подпрян на лакът, го следи с поглед.) Избяга! (Поцо се просва. Мълчание.) Падна!

ЕСТРАГОН. Значи, все пак е станал?

ВЛАДИМИР. Не.

ЕСТРАГОН. Но ти нали каза „падна“?

ВЛАДИМИР. Беше застанал на колене. (Мълчание.) Може би прекалихме със силните удари.

ЕСТРАГОН. Не ни се случва много често.

ВЛАДИМИР. Той ни молеше за помощ. Ние останахме глухи. Той настояваше. Ние го набихме.

ЕСТРАГОН. Така е.

ВЛАДИМИР. Вече не мърда.

ЕСТРАГОН. Искахме да му помогнем, а загазихме.

ВЛАДИМИР. Така е.

ЕСТРАГОН. Да не би да си го ударил много силно?

ВЛАДИМИР. Получи няколко яки.

ЕСТРАГОН. Не е трябвало.

ВЛАДИМИР. Нали ти го искаше.

ЕСТРАГОН. Така е. (Пауза.) Какво ще правим сега?

ВЛАДИМИР. Да можех да долазя до него.

ЕСТРАГОН. Не ме оставяй!

ВЛАДИМИР. Дали да не го извикам?

ЕСТРАГОН. Да, да, извикай го!

ВЛАДИМИР. Поцо! (Пауза.) Поцо! (Пауза.) Вече не отговаря.

ЕСТРАГОН. Хайде заедно.

ВЛАДИМИР И ЕСТРАГОН. Поцо! Поцо!

ВЛАДИМИР. Помръдна.

ЕСТРАГОН. Сигурен ли си, че се казва Поцо?

ВЛАДИМИР (изплашен). Господин Поцо! Върни се! Няма да ти направим нищо лошо!

 

ЕСТРАГОН. Да опитаме с други имена.

ВЛАДИМИР. Страхувам се да не би да е сериозно ранен.

ЕСТРАГОН. Ще бъде забавно.

ВЛАДИМИР. Кое ще бъде забавно?

ЕСТРАГОН. Ако опитаме с други имена. Така ще мине времето. Рано или късно ще улучим.

ВЛАДИМИР. Казвам ти, че се казва Поцо.

ЕСТРАГОН. Сега ще видим. Чакай. (Размишлява.) Авел! Авел!

ПОЦО. Помощ!

ЕСТРАГОН. Видя ли?

ВЛАДИМИР. Тази история започва да ми омръзва.

ЕСТРАГОН. Може би другият се казва Каин? (Вика.) Каин! Каин!

ПОЦО. Помощ!

ЕСТРАГОН. Цялото човечество е тук! (Пауза.) Я погледни това облаче.

ВЛАДИМИР (вдига очи). Къде?

ЕСТРАГОН. Там, в зенита.

ВЛАДИМИР. Е? (Пауза.) Какво толкова му намираш?

 

ЕСТРАГОН. Хайде да минем на друга тема, искаш ли?

ВЛАДИМИР Тъкмо щях да ти го предложа.

ЕСТРАГОН. Но какво да бъде?

ВЛАДИМИР. Е, там е работата.

 

ЕСТРАГОН. Не трябва ли първо да станем?

ВЛАДИМИР. Ами да опитаме.

 

ЕСТРАГОН. Не било толкова трудно.

ВЛАДИМИР. Когато човек силно желае.

ЕСТРАГОН. А сега?

ПОЦО. Помощ!

ЕСТРАГОН. Да си тръгваме.

ВЛАДИМИР. Не можем.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Нали чакаме Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно. (Пауза.) Какво да правим?

ПОЦО. Помощ!

ВЛАДИМИР. Да му помогнем ли?

ЕСТРАГОН. Какво трябва да направим?

ВЛАДИМИР. Той иска да стане.

ЕСТРАГОН. Е и?

ВЛАДИМИР. Иска да му помогнем да стане.

ЕСТРАГОН. Добре, да му помогнем. Какво чакаме?

 

ВЛАДИМИР. Трябва да го държим. (Същата игра, Поцо остава прав между двамата, обесен на вратовете им.) Трябва да си възвърне навика да стои в изправено положение. (Към Поцо.) По-добре ли е?

ПОЦО. Кои сте вие?

ВЛАДИМИР. Не ни ли познавате?

ПОЦО. Аз съм сляп.

 

ЕСТРАГОН. Може би вижда в бъдещето?

ВЛАДИМИР (към Поцо). Откога?

ПОЦО. Много добре виждах… но вие приятели ли сте?

ЕСТРАГОН (смеейки се шумно). Пита дали сме приятели!

ВЛАДИМИР. Не, иска да каже дали сме негови приятели.

ЕСТРАГОН. Е, и какво?

ВЛАДИМИР. Доказателството е, че му помогнахме.

ЕСТРАГОН. Точно така! Щяхме ли да му помогнем, ако не бяхме негови приятели?

ВЛАДИМИР. Може би!

ЕСТРАГОН. Разбира се.

ВЛАДИМИР. Дай да не мъдруваме.

ПОЦО. Да не сте разбойници?

ЕСТРАГОН. Разбойници ли? Имаме ли вид на разбойници?

ВЛАДИМИР. Чакай, той е сляп.

ЕСТРАГОН. Ох, да бе! Наистина. (Пауза.) Поне така казва.

ПОЦО. Не ме напускайте.

ВЛАДИМИР. За това не става дума.

ЕСТРАГОН. Засега.

ПОЦО. Колко е часът?

ЕСТРАГОН (гледайки небето). Ами…

ВЛАДИМИР. Седем?… Осем?…

ЕСТРАГОН. Зависи от сезона.

ПОЦО. Вечер ли е?

 

ЕСТРАГОН. Като че ли се издига обратно.

ВЛАДИМИР. Не е възможно.

ЕСТРАГОН. Да не би да е изгрев?

ВЛАДИМИР. Не говори глупости. Натам е запад.

ЕСТРАГОН. Откъде знаеш?

ПОЦО (изплашен). Вечер ли сме?

ВЛАДИМИР. Всъщност не се мести.

ЕСТРАГОН. Казвам ти, че се издига.

ПОЦО. Защо не ми отговаряте?

ЕСТРАГОН. Защото не искаме да ви изтърсим някоя глупост.

ВЛАДИМИР (успокоително). Вечер е, господине, стигнахме до вечерта. Моят приятел се опитва да ме разколебае и трябва да си призная, че наистина успя за миг. Но ненапразно съм изживял този дълъг ден и мога да ви уверя, че той е вече към края на своя репертоар. (Пауза.) Впрочем как се чувствате сега?

ЕСТРАГОН. Колко време още трябва да го крепим? (Те го пускат наполовина и отново го подхващат, като виждат, че ще падне.) Да не сме кариатиди!

ВЛАДИМИР. Казахте, че преди сте имали добро зрение, ако не се лъжа.

ПОЦО. Да, много добро…

 

ЕСТРАГОН (с раздразнение). Карайте, карайте нататък!

ВЛАДИМИР. Остави го на спокойствие. Не виждаш ли, че в момента си спомня щастливите си дни. Memoria praeteritorum bonorum^[1] (пауза) сигурно е мъчително.

ПОЦО. Да, много добро.

ВЛАДИМИР. Изведнъж ли го загубихте?

ПОЦО. Много добро.

ВЛАДИМИР. Питам ви дали изведнъж сте го загубили.

ПОЦО. Един хубав ден се събудих сляп като съдбата. (Пауза.) Понякога се питам дали още не спя.

ВЛАДИМИР. Кога беше това?

ПОЦО. Не знам.

ВЛАДИМИР. Но не е било по-рано от вчера…

ПОЦО. Не ми задавайте въпроси. Слепците нямат чувство за време. (Пауза.) И нещата, свързани с времето, също не са им ясни.

ВЛАДИМИР. Чудна работа! Бих се заклел в обратното.

ЕСТРАГОН. Отивам си.

ПОЦО. Къде сме?

ВЛАДИМИР. Не знам.

ПОЦО. Не е ли една местност, наречена Дъската?

ВЛАДИМИР. Не я знам.

ПОЦО. Как изглежда?

ВЛАДИМИР (оглежда се). Не може да се опише. Не прилича на нищо. Няма нищо. Има едно дърво.

ПОЦО. Значи не е Дъската.

ЕСТРАГОН (приведен). И ти ми говориш за разнообразие.

ПОЦО. Къде ми е слугата?

ВЛАДИМИР. Тук е.

ПОЦО. Защо не отговаря, като го викам?

ВЛАДИМИР. Не знам. Изглежда, че спи. Може и да е умрял.

ПОЦО. Какво всъщност се случи?

ЕСТРАГОН. Всъщност!

ВЛАДИМИР. Вие двамата паднахте.

ПОЦО. Я виж дали не е ранен.

ВЛАДИМИР. Не можем да ви оставим сам.

ПОЦО. Няма нужда да ходите и двамата.

ВЛАДИМИР (на Естрагон). Иди ти.

ПОЦО. Точно така, да отиде приятелят ви. Той ужасно мирише. (Пауза.) Какво чака още?

ВЛАДИМИР. Иди да го събудиш.

ЕСТРАГОН. Ами! След като ме ритна. За нищо на света.

ВЛАДИМИР. А, значи най-накрая си спомни, че те ритна.

ЕСТРАГОН. Нищо не си спомням. Ти ми го каза.

ВЛАДИМИР. Така е. (На Поцо.) Приятелят ми се страхува.

ПОЦО. Няма от какво да се страхува.

ВЛАДИМИР (на Естрагон). Впрочем онези хора, дето си ги видял, те накъде отидоха?

ЕСТРАГОН. Не знам.

ВЛАДИМИР. Може би са се скрили някъде и ни дебнат.

ЕСТРАГОН. Да.

ВЛАДИМИР. За да си починат.

ЕСТРАГОН. За да си поемат дъх.

ВЛАДИМИР. Може би са се върнали обратно.

ЕСТРАГОН. Да.

ВЛАДИМИР. Може би си си въобразил.

ЕСТРАГОН. Измислил.

ВЛАДИМИР. Халюцинирал.

ЕСТРАГОН. Измислил.

ПОЦО. Какво чака още?

ВЛАДИМИР (на Естрагон). Какво чакаш още?

ЕСТРАГОН. Чакам Годо.

ВЛАДИМИР (на Поцо). Казах ви, че приятелят ми се страхува. Вчера вашият слуга го нападна, докато той само искаше да му избърше сълзите.

ПОЦО. О, човек никога не трябва да е добър с тия хора. Те не понасят това.

ВЛАДИМИР. Какво всъщност трябва да направи?

ПОЦО. Ами да дръпне въжето. Разбира се, като внимава да не го удуши. Общо взето, той реагира на това. Ако не, нека го ритне няколко пъти — по възможност в слабините или в лицето.

ВЛАДИМИР (на Естрагон). Виждаш ли, няма от какво да се страхуваш. Тъкмо ще си отмъстиш.

ЕСТРАГОН. А ако се защищава?

ПОЦО. Не, не, той никога не се защищава.

ВЛАДИМИР. Ще ти дойда на помощ.

ЕСТРАГОН. Не ме изпускай от поглед! (Отива към Лъки.)

ВЛАДИМИР. Първо погледни дали е жив. Ако е умрял, няма смисъл да го удряш.

ЕСТРАГОН. Диша.

ВЛАДИМИР. Почвай тогава.

 

ЕСТРАГОН (спира, застанал на един крак). Ах, мръснико!

 

ПОЦО. Какво стана пак?

ВЛАДИМИР. Моят приятел се удари.

ПОЦО. А Лъки?

ВЛАДИМИР. А, значи е той?

ПОЦО. Какво?

ВЛАДИМИР. Лъки е, значи?

ПОЦО. Не разбирам.

ВЛАДИМИР. А вие сте Поцо, нали?

ПОЦО. Разбира се, че съм Поцо.

ВЛАДИМИР. Същите от вчера?

ПОЦО. От вчера ли?

ВЛАДИМИР. Вчера се видяхме. (Мълчание.) Не си ли спомняте?

ПОЦО. Не си спомням да съм срещал някого вчера. Но утре няма да си спомням, че съм срещнал някого днес. Значи не разчитайте на мене, за да ви осведомя. И хайде стига по този въпрос. Ставай!

ВЛАДИМИР. Водехте го в Свети спасител, за да го продадете. Вие ми го казахте. Той танцуваше, мислеше. Вие не бяхте сляп.

ПОЦО. Щом казвате. Пуснете ме, ако обичате. (Владимир се отстранява.) Ставай!

ВЛАДИМИР. Той става.

 

ПОЦО. И добре прави.

ВЛАДИМИР. Къде сте тръгнали?

ПОЦО. За мен е без значение.

ВЛАДИМИР. Колко сте се променили!

 

ПОЦО. Камшика! (Лъки оставя багажа, търси камшика, намира го, подава го на Поцо, вдига отново багажа.) Въжето! (Лъки оставя багажа, слага края на въжето в ръката на Поцо, вдига отново багажа.)

ВЛАДИМИР. Какво има в куфара?

ПОЦО. Пясък. (Дърпа въжето.) Напред! (Лъки се помества, Поцо го следва.)

ВЛАДИМИР. Момент.

 

ПОЦО. Какво става?

ВЛАДИМИР. Той падна.

ПОЦО. Бързо, вдигнете го, преди да е заспал.

ВЛАДИМИР. Вие няма ли да паднете, ако ви пусна?

ПОЦО. Мисля, че не.

 

ВЛАДИМИР. Стани! Свиня! (Лъки се надига, събира багажа.) Стана.

ПОЦО (протяга ръка). Въжето!

 

ВЛАДИМИР. Не тръгвайте още.

ПОЦО (спирайки). Тръгвам.

ВЛАДИМИР. Когато паднете, където няма кой да ви помогне, какво правите?

ПОЦО. Чакаме дотогава, докато можем да станем. И пак тръгваме.

ВЛАДИМИР. Преди да си тръгнете, кажете му да пее.

ПОЦО. На кого да кажа?

ВЛАДИМИР. На Лъки.

ПОЦО. Да пее ли?

ВЛАДИМИР. Да. Или да мисли. Или да рецитира.

ПОЦО. Но той е ням.

ВЛАДИМИР. Ням ли?

ПОЦО. Напълно. Дори не може да стене.

ВЛАДИМИР. Ням ли? Откога?

ПОЦО (внезапно гневен). Няма ли най-сетне да престанете да ме тровите с вашите въпроси за времето? Пълна безсмислица! Кога? Кога? Един ден — това не ви ли стига, един ден като всички други той онемя, един ден аз ослепях, един ден ще оглушеем, един ден сме се родили, един ден ще умрем, един ден, това не ви ли стига? (По-спокойно.) Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб, светлината блясва за миг и после отново пада нощ. (Дърпа въжето.) Давай!

 

ЕСТРАГОН (луди движения, несвързани думи; проговорва най-накрая). Защо никога не ме оставяш да спя?

ВЛАДИМИР. Чувствах се самотен.

ЕСТРАГОН. Сънувах, че съм щастлив.

ВЛАДИМИР. Така поне мина времето.

ЕСТРАГОН. Сънувах, че…

ВЛАДИМИР. Мълчи! (Пауза.) Питам се дали наистина е сляп.

ЕСТРАГОН. Кой?

ВЛАДИМИР. Ако беше истински слепец, щеше ли да каже, че няма чувство за време?

ЕСТРАГОН. За кого говориш?

ВЛАДИМИР. За Поцо.

ЕСТРАГОН. Той сляп ли е?

ВЛАДИМИР. Така каза.

ЕСТРАГОН. И какво?

ВЛАДИМИР. Стори ми се, че ни вижда.

ЕСТРАГОН. Сънувал си. (Пауза.) Хайде да си ходим. Не можем. Вярно. (Пауза.) Сигурен ли си, че не е бил той?

ВЛАДИМИР. Кой той?

ЕСТРАГОН. Годо.

ВЛАДИМИР. Ами кой да е бил?

ЕСТРАГОН. Поцо.

ВЛАДИМИР. Не, разбира се! Не. (Пауза.) Не.

ЕСТРАГОН. Все пак ще стана. (Надига се мъчително.) Ох!

ВЛАДИМИР. Вече не знам какво да мисля.

ЕСТРАГОН. Краката ми! (Сяда отново, опитва се да си събуе обувките.) Помогни ми!

ВЛАДИМИР Спал ли съм, докато другите са страдали? Спя ли сега? Утре, когато ще си мисля, че съм се събудил, какво ще кажа за този ден? Че заедно с моя приятел Естрагон, на това място, до тъмно съм чакал Годо? Че Поцо е дошъл заедно със своя носач и че е разговарял с нас? Без съмнение. Но какво вярно ще има във всичко това? (Естрагон, който ожесточено се е борил с обувките си, е заспал отново. Владимир го гледа.) Той няма да знае нищо. Ще разказва за ритниците, които е получил, и аз ще му дам морков. (Пауза.) Майките ни, клекнали над гроба, трудно раждат. От дъното на ямата гробарят замислено поставя щипците си. Толкова ни е времето за стареене. Въздухът е пълен с нашите крясъци. (Вслушва се.) Но навикът е голям заглушител. (Гледа Естрагон.) И мен някой ме гледа и ми казва: той спи, той не знае, нека спи. (Пауза.) Не мога да продължа. (Пауза.) За какво говорех?

 

МОМЧЕТО. Господине… (Владимир се обръща.) Господин Албер.

ВЛАДИМИР. Да започваме. (Пауза. На Момчето.) Не ме ли познаваш?

МОМЧЕТО. Не, господине.

ВЛАДИМИР. Ти идва ли вчера?

МОМЧЕТО. Не, господине.

ВЛАДИМИР. За пръв път идваш, така ли?

МОМЧЕТО. Да, господине.

 

ВЛАДИМИР. Господин Годо ли те праща?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Няма ли да дойде тази вечер?

МОМЧЕТО. Не, господине.

ВЛАДИМИР. Но ще дойде утре.

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Сигурно, нали?

МОМЧЕТО. Да, господине.

 

ВЛАДИМИР. Срещна ли някого?

МОМЧЕТО. Не, господине.

ВЛАДИМИР. Други двама… (колебае се) човеци.

МОМЧЕТО. Не съм видял никого, господине.

 

ВЛАДИМИР. Какво прави господин Годо? (Пауза.) Чуваш ли?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Е?

МОМЧЕТО. Нищо не прави, господине. Пауза.

ВЛАДИМИР. Как е брат ти?

МОМЧЕТО. Болен е, господине.

ВЛАДИМИР. Да не би той да е идвал вчера?

МОМЧЕТО. Не знам, господине.

 

ВЛАДИМИР. Има ли брада господин Годо?

МОМЧЕТО. Да, господине.

ВЛАДИМИР. Руса ли… (колебае се) или черна?

МОМЧЕТО. Мисля, че е бяла, господине.

 

ВЛАДИМИР. Горко ни!

 

МОМЧЕТО. Какво трябва да кажа на господин Годо, господине?

ВЛАДИМИР. Ще му кажеш (спира се), ще му кажеш, че си ме видял и че… (размишлява) че си ме видял. (Пауза. Владимир пристъпва напред, Момчето отстъпва. Владимир спира, Момчето спира.) Кажи, сигурен ли си, че си ме видял? Да не ми кажеш утре, че никога не си ме виждал?

 

ЕСТРАГОН. Какво ти е?

ВЛАДИМИР. Нищо ми няма.

ЕСТРАГОН. Аз си отивам.

ВЛАДИМИР. И аз.

 

ЕСТРАГОН. Дълго ли спах?

ВЛАДИМИР. Не знам.

 

ЕСТРАГОН. Къде отиваме?

ВЛАДИМИР. Някъде наблизо.

ЕСТРАГОН. Не, не. Да се махаме, далеч оттук!

ВЛАДИМИР. Не можем.

ЕСТРАГОН. Защо?

ВЛАДИМИР. Утре трябва да се върнем.

ЕСТРАГОН. За какво ще се връщаме?

ВЛАДИМИР. За да чакаме Годо.

ЕСТРАГОН. Вярно. (Пауза.) Не дойде ли?

ВЛАДИМИР. Не.

ЕСТРАГОН. А сега е много късно.

ВЛАДИМИР. Да, нощ е.

ЕСТРАГОН. А ако се откажем? (Пауза.) Да се откажем ли?

ВЛАДИМИР. Ще ни накаже. (Пауза. Гледа дървото.) Само дървото живее.

ЕСТРАГОН (гледа дървото). Какво е?

ВЛАДИМИР. Дърво.

ЕСТРАГОН. Да, но какъв вид?

ВЛАДИМИР. Не знам. Върба.

ЕСТРАГОН. Ела да видим. (Дърпа Владимир към дървото. Те спират неподвижни пред него. Мълчание.) Дали да не се обесим?

ВЛАДИМИР. С какво?

ЕСТРАГОН. Нямаш ли въже?

ВЛАДИМИР. Нямам.

ЕСТРАГОН. Тогава не можем.

ВЛАДИМИР. Да си отиваме.

ЕСТРАГОН. Чакай, може с моя колан.

ВЛАДИМИР. Къс е.

ЕСТРАГОН. Ще ме дърпаш за краката.

ВЛАДИМИР. А на мен кой ще ми ги дърпа?

ЕСТРАГОН. Вярно.

ВЛАДИМИР. Я да видим все пак. (Естрагон развързва въжето, което държи панталоните му. Панталоните му, прекалено широки, му падат до глезените. Двамата гледат въжето.) Може да свърши работа. Здрав ли е?

ЕСТРАГОН. Ще видим. Дръж.

 

ВЛАДИМИР. Не го бива за нищо.

 

ЕСТРАГОН. Казваш, че трябва да се върнем утре, а?

ВЛАДИМИР. Да.

ЕСТРАГОН. Тогава ще донесем здраво въже.

ВЛАДИМИР. Да.

 

ЕСТРАГОН. Диди.

ВЛАДИМИР. Кажи.

ЕСТРАГОН. Не мога повече.

ВЛАДИМИР. Така си мислиш.

ЕСТРАГОН. Дали да не се разделим? Може би ще е по-добре.

ВЛАДИМИР. Утре ще се обесим. (Пауза.) Освен ако не дойде Годо.

ЕСТРАГОН. А ако дойде?

ВЛАДИМИР. Ще бъдем спасени.

 

ЕСТРАГОН. Е, тръгваме ли?

ВЛАДИМИР. Вдигни си панталона.

ЕСТРАГОН. Какво?

ВЛАДИМИР. ВДИГ-НИ си панталона.

ЕСТРАГОН. Вярно.

 

ВЛАДИМИР. Е, тръгваме ли?

ЕСТРАГОН. Да вървим.