Петър Бобев
Калиакра (22)

Великата битка

Изгревът завари двете армии готови за бой. Кръстоносците бяха разположили лагера си на запад от Варненската крепост, между платото и езерото, а насреща им се бяха подредили санджаците на султан Мурад.

Княз Асен бе застанал до цар Фружин под синия български стяг, с извезан на него бял лъв, редом с боила Семир, в свитата на крал Владислав. Не мигнал цяла нощ, кралят сега оглеждаше с трескави очи силите на противника и полесражението. Хитър беше султан Мурад. Натикал го бе в капан, отсякъл му бе пътя за отстъпление — отзад морето, в което нямаше ни помен от папската флота, отдясно стръмнините на платото, отляво — езерото. Друг изход нямаше — само победа. А несметен беше врагът. Пет пъти по-многоброен от кръстоносците. В левия му фланг, под платото, се бяха подредили анадолските спахии и тимариоти, а още по-наляво се криеха под шубраците нередовните конници, акинджиите, и пешите азаби. Дясното крило, опряло в езерото, по-малобройно, представляваше изцяло румелийската конница. А в центъра беше строена личната гвардия на султана, хиляда яничаря, сблъскани в каре сто и тридесетина разкрача дълго и толкова широко. Лагерът им беше окръжен със забити в земята колове и щитове, пред които ръмжаха вързаните камили да плашат рицарските коне.

Султан Мурад II, възседнал бял жребец със златообкована сбруя, стоеше неподвижно навръх могилата сред свитата си, като само от време на време даваше заповеди на бейове и вестоносци, а те след дълбоки теманета се втурваха да ги изпълняват. Ятаганът му блестеше на бедрото, обсипан със скъпоценни камъни. Чули бяха и това кръстоносците, сега го виждаха с очите си — конят му стоеше с оковани в букаи нозе. С това повелителят на правоверните искаше да покаже на врагове и на свои, че не се страхува, че мисли да напусне полесражението само победител. Върху съседната могила се вееше забучен на копие договорът от Сегедин — да разпалва верската мъст на войниците му, да им напомня, че се бият с клетвопрестъпника, както наричаха Владислав Ягело.

На изток висеха няколко черни облака. Изгрялото слънце се тулеше зад тях и само алената му пътека се проточваше върху морето, опряла с върха си в зъберите на Варненската твърдиня.

Варадският епископ пошепна развълнуван:

— Като меч! Огненият меч на Архангел Михаил!

Някакъв рицар добави:

— Сочи към нас! Прокоба е това!

Владислав се извърна:

— Каквато е волята божия! От нас се иска само да се бием. Другото е във властта на бога.

Кардинал Юлиан Чезарини с другите кардинали и епископи благословиха войската. После редиците се придвижиха напред към изходните си позиции.

Бурята се изви от съвсем ясното небе изневиделица. Вятърът връхлетя като изстрелян от гигантска бомбарда, профуча над полесражението, смете конските покривала, отнесе плащовете на бойците, накъса знамената на рицарите и начупи дръжките им. Клюмна и синият стяг на Фружин с белия лъв, а в ръцете на знаменосеца остана преполовената му дръжка.

Фружин се прекръсти:

— Лош знак е това!

Кръстеха се и другите рицари. Смутиха се още повече душите им, смутени и без туй от численото превъзходство на врага.

Единствен Ян Хунияд, който продължаваше да оглежда турските позиции, видя как стихията свали и златния ускюф, царствения калпак на султана. Видя как се засуетиха телохранителите му да го гонят и как му го предадоха с боязливи теманета и поклони.

— За султана е още по-лош знак! — провикна се той. — Не само за нас.

Ненадейно, използвали залисията в бурята, незасегнати от нея, акинджиите нападнаха откъм гористите склонове на платото. Хърватският бан Талочи се изправи насреща им, прогони ги и се спусна да ги преследва. Сподириха го и епископите на Ерлаус и Варад. Тогава скритите зад хълма анадолски спахии връхлетяха светкавично. Към бумтежа на барабаните притуриха своя вой пискливите зурни, над главите им се развиха опашатите бунчуци. Загърмя хилядогласното „Аллаилалла!“

Кръстоносците не издържаха на тая внезапна атака. Огънаха се, пръснаха се към блатото, почнаха да се давят. Само с двестатина конника бан Талочи успя да се прибере в оградения с бойни каруци бивак. Турците го последваха и там, налетяха да плячкосват обоза.

Тогава крал Владислав и Ян Хунияд се притекоха на помощ със своите войски от центъра и с конницата на Влад Цепеши. С тях се понесоха цар Фружин и княз Асен с българската дружина. Пръсналите се за грабеж спахии не устояха на техния устрем. Видели смъртта на сердара си Караджа паша, те хукнаха да бягат, изоставили оръжия, изоставили целия си лагер. Хунияд даде заповед за връщане. Боеше се от някаква военна хитрост, от умела засада. Ала власите на Влад не се върнаха. Нахлуха в турския стан, почнаха да го разграбват. На минаване край яничарите изклаха камилите им.

Хунияд не остана дълго в центъра, защото в същото време южното турско крило начело с Дауд паша бе притиснало жестоко левия фланг на кръстоносците, командувано от унгареца Михаил Силаги.

Преминавайки покрай краля, Хунияд се обърна и му каза:

— Ваше величество, изчакайте ме тук! Моля ви, не нападайте центъра, преди да се върна аз!

После пришпори коня си към отстъпващите унгарски редици. Румелийските спахии не издържаха на тоя пристъп. Отдръпнаха се, после се пръснаха в паническо бягство. Хунияд ги сподири, за да ги разгроми докрай.

Изглеждаше като че турците губят сражението. Двете им крила отстъпваха разгромени, пръснати в безреда. Само яничарският корпус все още се държеше в плътен обръч около падишаха. Един от полските рицари приближи до краля, който стоеше пребледнял от нетърпение в центъра на кръстоносния лагер, ограден от чешките бойни каруци, охраняван от чешките смели пешаци.

— Ваше величество! — рече му той. — Защо чакаме още? Всичко бяга. Остана само тая сган пред нас, анадолската пехота.

Владислав отвърна неуверено:

— Янош помоли да го изчакаме.

— Той не се е надявал, че ще ги пръсне тъй лесно. Ако ударим сега, ние ще помогнем и нему. С един удар ще ги смажем. Не ги оставяйте да се опомнят!

Младият крал като че бе чакал само тоя съвет. Допадна той на буйния нрав и на нетърпението му.

— Атака! — заповяда Владислав на тръбача си. Нападаме ядрото!

Фружин изравни коня си с него.

— Ваше величество, недейте! Янош има план. Не разстройвайте тоя план!

Владислав почервеня от гняв:

— Аз ли съм кралят! Или Янош?

Фружин наведе глава, но отвърна уверено:

— В боя има една воля, един дух. С ваша заповед Янош е духът на това сражение.

Кралят поклати глава.

— Аз съм рицар, цезар Фружине. Не мога да стоя, когато моите васали и солдатите ми вършат чудеса от храброст. Може би от това зависи изходът на войната.

— Тук не е рицарски турнир, ваше величество. Това е битка. Велика битка, в която се решават съдбините на много народи, съдбините на Кръста. Вие сега сте знаме, кралю. Загубено знаме — това е половин поражение.

Полският рицар се обади сърдито:

— Искате и тая ли битка да спечели пак Хунияд? И да се хвали, че и без нас е могло?

Видял се окръжен от своите рицари, Владислав отвърна някак примирен, със същото чувство на обреченост, с което бе тръгнал в похода, с което бе напуснал Никопол:

— Дори да умра, дори да загубя борбата — по-добре, отколкото светът да каже: Страхливец!

Фружин вдигна ръка.

— Сега ние сме в бран на живот и смърт. Тя не е като двубоите между сърдити феодали. Това е война за бъдещето. Тук не важат рицарските канони.

Той наклони беловласата си глава.

— Моля ви, кралю, изчакайте Янош!

Ала Владислав тръсна глава и отвърна, преди да спусне забралото пред очите си:

— Кръвта ми се разигра, цезар Фружине. Не мога да я изстудя.

Пришпори коня си.

И се понесе напред към сблъсканото множество на яничарите, последван от петстотинте си телохранители — полски конници и рицари. Нападна като вихър от желязо и стръв за победа. Бронираните му конници прелетяха над вала с желязната ограда и се врязаха в живата стена на султанската охрана. Както полягат тревите под равния мах на косата, тъй се подкосяваха турските редици пред рицарския устрем. Но както и ливадата не бяга, а остава на мястото си, тъй и враговете не се огънаха, не побягнаха. Загиваха стотици, хиляди, ала не отстъпваха. Пресрещнаха желязната лавина със снопове стрели, с копия, с ятагани, с ками. И накрая — с голи ръце. И тъй както и косата се притъпява от крехките стъбълца на тревите, тъй накрай и рицарският устрем се притъпи от фанатичната упоритост на султанската гвардия.

Полският отряд редееше неусетно. Но напредваше начело с младия си крал, който поваляше с меча си всеки враг, неуморим като самия бог на войната.

До султана, който вече се озърташе смутен, готов да скочи от обукаения си кон и да яхне запасния си жребец, оставаха още тридесетина разкрача.

В този миг някакъв яничар се провря незабелязано зад коня на Владислав и сряза с ятагана си сухожилията му. Нещастното животно се повлече по задница. Окованият в тежка броня ездач се срина на земята. Яничарят се хвърли върху му, отметна шлема му и с един замах му отряза главата. После изтича, та я показа на повелителя си.

На прът! — извика обезумял от радост Мурад. — Да видят гяурите как аллах наказва клетвопрестъпника!

Победителят я набоде на копието си и я размаха високо. Тържествуващ рев огласи полето. Закънтяха барабани, писнаха зурни. Вестта за гибелта на краля се разнесе като мълния. Пръснатите турски алаи почнаха да се завръщат, да се сбират край падишаха си, добили отново вяра в благоволението на пророка.

Фружин и свитата му видяха цялата трагедия, безсилни да помогнат.

— Началото на края! — промълви царят и една сълза се изтърколи по бузата му.

Добили смелост, мюсюлманите се хвърлиха в контраатака и сега малките сили на леката чешка пехота и неопитните български бойци трябваше да отблъскват напорите им. Редиците им взеха да се огъват.

Тогава Ян Хунияд се завърна.

— Воини кръстоносци! — провикна се той с гръмовния си глас. — Битката не е загубена! Крал Владислав загина като герой. Напред — за вярата!

И връхлетя срещу подреждащите се яничари.

— След мен, рицари и войници!

Тоя път бойците му не го последваха тъй самоотвержено както преди. Отсреща, отвръх могилата, стърчеше набитата върху копието глава на крал Владислав и стягаше в леден ужас сърцата им.

Пристъпът на Хунияд не успя. Ала той нападна още веднъж. И още веднъж. Жестоката схватка продължи до стъмване.

Тогава Ян Хунияд сбра оцелелите рицари и войводи.

— Всичко е загубено! — промълви той с гробовен глас. — Остава ни едно. Да се изтеглим. Да спасим каквото още може да се спасява. До нова битка, когато й дойде времето. Трябва да отстъпим. Друг избор няма…

Всички мълчаха с наведени глави, оплискани с кръв, с мръсни превръзки, убедени и те, че това е единствено правилното решение.

Само един възрази. Възрази винаги благоразумният, мъдър и разсъдлив Фружин, дипломатът Фружин. Сега в старческите му очи светеха огънчета, които никой не бе виждал, нито подозирал до днес. А лицето му бе замръзнало в каменно студена твърдост. Ръката му бавно, но уверено измъкна меча.

— Братя християни! — изрече той с глух глас. — Аз дойдох тук не за да се връщам победен. Аз нямам време за нов поход. Половин век съм чакал тоя ден. Дойдох в родината си, за да победя… Или да умра… Сбогом…

И с голия меч се хвърли в тъмнината напред срещу заплашително стаения победител.

Увлечени от магията на саможертвата му, след него се спуснаха княз Асен и Семир, последвани от Смил и малобройните остатъци на българската дружина.

Врагът ги посрещна с облак от стрели, с гора от копия, с блясъци на ятагани. Въздухът ехтеше от звъна на желязо в желязо. Конете цвилеха, по-право ръмжаха и те като разярените си ездачи. Викове и проклятия. И предсмъртни стонове. И отчаяни призиви към Христа и аллаха.

Само гласът на царя държеше вкупом ратниците му:

— Българи! Мъстете! Да ви запомнят вразите! Да ви поменават с трепет!

Внезапно той изохка и се захлупи върху седлото.

Семир се пресегна, прехвърли го пред себе си върху своя кон и обърна надире.

— След мен! Царят е ранен!

Както бе връхлетяла, тъй ненадейно се откопчи от схватката малката българска дружина.

Турците не намериха толкова смелост, че да я преследват в тъмнината.

Българите скоро догониха отстъпващата колона, която беше изоставила лагера с бойните каруци, с обоза, с продоволствията си.

От черното катранено небе отново рукна дъждът. Студен, пронизващ ноемврийски дъжд. Земята под раздраните чизми отново зажвака като черно тесто, което лепнеше, спъваше нозете, поваляше в калта смазаните от боя, трескави от раните си бойци, бележеше пътя на отстъплението с два зловещи синора от трупове.

Ян Хунияд и лекарят му се отклониха от мълчаливата колона. При светлината на един забулен фенер те се приведоха над проснатия на земята старец.

— Седем рани! — пошушна воеводата. Яка българска душа!

Фружин чу думите му и прошепна:

— И цар Шишман, баща ми, загинал от седем рани. И седем извора избликнали…

Хирургът започна да го превързва. А с очи даде на другите да разберат, че вече няма никаква надежда.

Прострян върху ожънатото стърнище, цар Фружин отвори очи.

— Евтимий… Не забравяйте словата на патриарха… Тъй рекъл той на потисника… „Защо унижи достойнството ми?“ Прилично беше първом да пожертвуваш йерея… Пастирът да върви пред овцете, бащата — пред децата…

Всички го гледаха смутени — бълнуваше ли нещастникът?

Не. Не бълнуваше. Тялото му умираше, ала духът му още живееше.

— Аз си отивам, чада мои промълви той.

Семир зари лице върху гърдите му:

— Не ни оставяй, царю! Закъде сме без теб?

Умиращият опита да поеме въздух, задъха се и отново проговори:

— За България мислете… Пример на народа да дадем… Пример — как се мре за Отечеството…

Той се задави от избликналата в гърлото му кръв. Последните му думи се сляха с предсмъртната въздишка:

— За пример…