Петър Бобев
Калиакра (12)

Саможертвата

Турската каторга успя да избяга. Асен не можа да я настигне със скърпените си от чували платна, макар че я гони цяла нощ. Не я изгуби, защото месечината грееше като ден. То беше лудо преследване. Вързана за мачтата, Звездена чакаше с тръпнещо сърце изхода на тая гонитба, на която не можеше нито да попречи, нито да помогне. Тя бе зърнала само пиратския капитан. Но беше сигурна. Това можеше да бъде само княз Асен. Никой друг не би устоял, би се отказал отдавна. Струваше й се, че ще полудее от учестения бумтеж на тъпаните, от плясъка на веслата от свистящите удари на бичовете. Отгоре не се виждаше какво става на греблата палуба, ала от долетелите подвиквания на надзирателите, от подтичването на ковача девойката се досещаше, че мнозина от робите не бяха издържали и трябваше да ги изхвърлят през борда, а на тяхно място да приковават нови.

Мъчителна болка свиваше сърцето й. Господи, господи! Няма ли най-сетне да се смилиш над нейното племе? Няма ли да стихне гневът ти, ако нещо те е оскърбило? Та кой друг народ е изстрадал повече мъка? Има ли по цяло Българско майка да не е дала скъпа жертва — убит син, отвлечена щерка? Има ли пристан по цялото Черноморие, по Средиземното море, където да не проклинат българи роби? Има ли каторга, в която да не гребат българи роби? И сега, в тоя пъкъл на долната палуба, пак напрягаха мишци българи, умираха пак българи. А българският бог нехаеше, сякаш не виждаше и не чуваше.

Звездена тръпнеше в надежда да се случи нещо, та да ги настигнат преследвачите, а в същото време тревожна тръпка стягаше сърцето й — защото, като се настигнеха, щеше да има битка. И в тая битка беше застрашен животът на един български княз…

Тя още не можеше да си даде ясна сметка какво представляваше за нея тоя княз. Лично за нея, не за България. Със своя поглед, със своята мъжествена личност за нея княз Асен все още беше единственият и законен наследник на Добротицовата земя. Той трябваше да живее, за да живее с него и надеждата за свобода у поробените. Докато беше жив, дори и потурчен, все още имаше надежда. Загинеше ли и той, никой друг не оставаше. Цар Фружин наистина беше цар, но някак чужд, непознат, ехо от далечна гръмотевица. Той беше само синът на Шишман. Но княз Асен беше друго. Него го познаваха, виждаха го, от плът и кости, и българска кръв. Затова не биваше да се затрие и то така, в дребна битка, да освобождава някаква болярка. Княз Асен можеше да загине само начело на велика рат, във велико сражение, като Косовската битка, та и мъртъв да дава сила на поробените, надежда, упование, както и досега споменът за Шишман вдъхваше вяра. Все го чакаше народът да излезе от пещерата, където се бе скрил да лекува седемте си рани, и да го поведе в бран за свобода.

Ако бяха по-близо корабите, толкова близо, че да се чуят, Звездена би извикала: „Остави, княже! Запази се за великата битка! Не заслужавам аз за мен да се погубваш!“

А великата битка щеше да дойде, трябваше да дойде. Чакаше я робът с тръпнещо сърце. Нали и за това ги бе събрал боилът Семир? Битката, в която щеше да се реши веднъж за винаги: кръстът или полумесецът? Когато от едната страна щяха да се наредят бранителите на Христа, а от другата — кръвожадните азиатски пълчища.

Корабите не спираха лудия си бяг. Тъпаните не заглъхваха, надзорниците вече не викаха, а само ръмжаха. Робите не пищяха, а само стенеха.

Когато най-сетне се развидели и дрезгавината на изтока преля в пурпур, Звездена видя далечния бряг и нагазилата в морския простор, грейнала в утринната позлата, Калиакренска грамада, видя белите зъбчати стени, червените покриви и устремените към небето бели минарета.

Тези минарета символи на робията! Ще бъде ли честита да доживее деня, когато над родната Калиакра няма повече да се белеят джамиите на поробителя, когато вместо азиатския напев на мюезина над Калиакра ще кънти сладостния звън на камбаните и ще приветствува победата, ще приветствува победителя, княз Асен, който ще минава през родните улици, възседнал белия си жребец, вече не турски бей, а български княз.

Много дръзки ставаха мечтите й. Това видение беше далечно, все още недостижимо. Княз Асен беше прост пират, а Звездена — робиня, на която кой знае какви мъчения е отредил насилникът.

Морето беше притихнало съвсем, както може да притихва само заран. Кръгозорът се губеше, забулен в утринните изпарения. А небето беше ясно и чисто. Слънчевата пътека заслепяваше очите. Гларусите кацаха във водата, а когато корабът отминеше, отново излитаха да го догонят.

Асен ги преследва досами Калиакра. Изостана, когато някогашната му каторга пристана до кея, а в открито море, насреща му се втурнаха други турски кораби.

Моряците подхвърлиха въжетата на робите да ги привържат към кея. После взеха да убират веслата. Двама яничара от пристанището стъпиха на борда, отвързаха девойката от мачтата и я поведоха по каменната стълба към Малката порта.

Звездена неволно хвърли поглед към робите. Голите нещастници, смазани от умора, с гърбове, нашарени от бича, бяха заспали начаса, сгърчени кой как свари върху пейките и палубата.

А наоколо светът сияеше в цялото си великолепие. Море. Небе. И раззеленена земя. Дали би могло да има другаде подобна красота? И грейналата като злато крепост…

Тя свали късно погледа си. Навръх Стражевата кула върху дълга върлина стърчеше набучена човешка глава. Пак българска глава! Господи, защо си събрал наедно толкова прелест, и толкова мъка.

От някакво дръвче, скрита, както само тя умее, авлигата настройваше тихичко свирката си, за да поздрави с веселите си трели възхождащото слънце.

Внезапно сред упойващата птича песен Звездена дочу женски писъци, както от памтивека българските жени оплакват близките си. И видя: от крепостната стена висеше обесен за краката мъж, в когото войниците се бяха упражнявали с лък. Тялото му беше настръхнало от набодените стрели. А под него две нещастнички, може би майка и невеста, източваха сърцераздирателните си вопли.

Господи, не чуваш ли?

Яничарите я избутаха напред, вкараха я през Малката порта, поведоха я по тесните сокаци. При нейното минаване хората отстъпваха уплашени, с прехапани устни. Не смееха да поздравят, не смееха дори да я погледнат в очите, само избързваха да се скрият зад някоя порта, зад някой ъгъл, та да се прекръстят, без да ги видят.

Ето, достигнаха стария Добротицов чертог, по-сетне сарай на Хасан бея. Яничарите отвориха протката и ги пропуснаха вътре. Сред градината, седнал кръстато върху застлано с килими миндерче, я посрещна Курт Али бей. Изгледа я с безизразните си очи, сякаш ги бе спрял не върху човек, върху своята жертва, а върху неодушевена вещ, камък или дърво. Беше засадил целия двор с рози. И сега, нацъфтели, те грееха като пламнали факли, пръскаха упойващия си дъх. Беят посягаше към някой цвят, поднасяше го до носа си и дълго-дълго вдъхваше аромата му с премрежени от доволство очи.

— Ето те и теб! — рече той накрая.

Тя мълчеше.

— Щях да те питам нещо. За отстъпника. Ама вече няма файда. По волята на аллаха научих…

Макар и смазана от изтощение, от мъка и болки, тя се изпъчи. Пред един турски скопец българската болярка щеше да стои с вирната глава.

Али бей сякаш не забеляза нищо.

— Аллах пак не ме забрави. Нашепна ми нещо, нов съвет ми даде.

И без да трепне от унищожителния й поглед, додаде:

— Мамка ще ми бъдеш, Звездено. Вързана юрдечка. А аз ще кротувам в гюмето и ще дебна юрдека.

Звездена чак сега видя и Кадъ Мустафа, седнал безучастно на прага. Вече не някогашният тежък каймакамин, а смазан пияница. Неволно опита да прочете нещо в погледа му, надежда, намек за подкрепа. Нямаше нищо. Само умора и пиянско отегчение.

Курт Али плесна с ръце.

— Телялинът да обиколи касабата! — заръча той на онбашията. — Да сбере правоверни и кафири. Да им прочете фермана ми!

В туй време се ослуша в далечните писъци на оплаквачките.

— Какво вият тия кучки?

Юмер отвърна:

— Оплакват Доброслав, грънчаря. Оня, дето беше захлупил непеченото гърне върху главата на Махмуд, бирника.

Беят махна с ръка.

— Я ги разгонете! Не ми се слуша! Хвърлете ги в морето!

Внезапно Кадъ Мустафа се надигна.

— Недей, беим! Как тъй ще ги хвърлят? Що са сторили ваджийките?

— Душманин са родили, кучките му недни! Що повече?

— Недей, беим! И котката има право да скимти, кога й вземаш котилото. Убиваш ли я затова?

Беят отвърна през рамо:

— Я не се бъркай, кадъ! Нали не те питам?

— А трябва, беим! Към лошо ни водиш…

Навън избумтя барабанът, после се чу гъгнивият глас на глашатая:

— Слушайте, правоверни! Слушайте, неверници! Слушайте! Аз, Али бей бин Абдуллах, слуга на най-великия падишах на земята, султан Мурад хан бин…

Звездена знаеше наизуст тоя поменик. Втръснали й се бяха и безконечните благословии за хиляди години живот и щастливо царуване.

— Слушайте! — не спираше телялинът. — Който и където види Хасан бей Добруджаоглу, на море или на суша, да му каже. Да знае. Ще чакам до новата месечина. Не се ли върне дотогава Хасан бей, не се ли предаде, болярката Звездена, Иолпановата унука, ще бъде наказана с огън и желязо.

Девойката неволно потръпна. Огън и желязо! То значи: нажежени щипци и букаи, влачене по зъбците на желязна брана, разтегляне с вериги.

— Накрая с нажежен шлем на главата, а тялото й ще бъде разкъсано от четири коня. Такава е волята на аллаха!

Евнух бей даде знак да я отведат.

Чак тогава тя сякаш се събуди от вцепенението си.

— Туй, дето си го намислил, беим, няма да го бъде! Крива ти е сметката. Не е родена внучката на боила Иолпан за мамка, други патици да примамва към гюмето ти!

И гордо обърна глава, забърза към затвора пред пазачите си.

— Машалла! — като на сън промълви Кадъ Мустафа.

Беят го пресече:

— Сус бре и ти!

После нареди на Юмер:

— Докарай ми оня хъшлак, дето опитал баща си да отвързва!

Яничарите вмъкнаха едно тринадесетгодишно сипаничаво момче, което се дърпаше и скимтеше жално.

— Ти знаеш ли? — изсумтя беят. — Че татко ти е хайдук, а? Знаеш ли, че са го сбарали върху черешата на субашията Хасан? Череши му се прияли. Знаеш ли, че аз заповядах да приковат с нож за дървото крадливата му ръка? Знаеш ли?

— Знам!

— Тогава защо го отвързваш?

Момчето наведе очи.

— Баща ми е, беим!

Беят кипна:

— Затуй значи! Тогава, щом като си такъв добър син, и теб ще прикова до него!

И се обърна към чаушите:

— Водете го!

Кадъ Мустафа се надигна с мъка.

— Не давам! Не давам заради човещина човек да затриваш! Затуй че синът милее за бащата…

Окото на Евнух бей не трепна.

— Водете го, ви думам! — натърти той и стражите отмъкнаха новия осъден.

После се обърна към Кадъ Мустафа:

— Казах ти, кадъ, не се бъркай! Гледай си кефа! Аз бъркам ли ти се в пиянството?

— Пия заради такива като теб, да знаеш! Такива като теб ще разклатят Високата порта. Преди тебе българите сами идваха да се потурчват, по цели родове…

— Стига сме потурчвали! — извиси глас Евнух бей. — Кой ще копае после, като всички станат правоверни аги? Казах, не се бъркай!

Кадъ Мустафа поклати упорито глава.

— Ще се бъркам, беим! Защото аз милея повече за Османовия ред. С него османците победиха. На реда ни се подчиниха кафирите. Защото и най-лошият ред е по-добър от безредието. А преди нас тук имаше бъркотия. Не ги карай да ни намразят, да се бунят!

Беят вдъхна дълбоко уханието на розата, която държеше между пръстите си.

— Слушай, кадъ! Френките поискаха мир в Едирне. Ама аз знам. Лъжовен е този мир. Гласят се проклетите неверници: и Унгурус, и Чех, и Немчу, и Латин, и Аламан, и Босна, та и Влад Дракул от Ефляк. Всички се сдушват. Гласят се да ни изколят. На джамиите ни камбани да окачат. И тогава, когато трябва силен султанлък, ти размирваш народа, все хайдути закриляш.

И потърка подбрадника си.

— Та не знам дали и ти не си от тях. Отколе съм слушал, че си стар душманин на падишаха (Нему живот и здраве хиляда години!). Ферман имам, султанска наредба, да те хвърля в хапуса. Ама все отлагах, белким ти дойде акълът. Ала не миряса ти. И махзар си пратил срещу мен. И туй знам, кадъ…

Обърна се към онбашията:

— Хайде, Юмер! Откарай и негова милост при кафирите, при Иван Дъба и Боян Кръчмаря!

Уплашен, пребледнял от уплаха, през вратата влетя някакъв тъмничар и се простря в краката на Али бей.

— Милост, беим!

— Какво има? — сухо запита беят.

— Звездена, болярката Звездена…

— Какво бре, кьопек?

— Срязала си вените. Счупила паницата и с парчетата…

Евнух бей скочи.

— Хекиминът! Да прави, да струва — жива да я запази! Умре ли Звездена, той да не ми се мярва!

Кадъ Мустафа се спря на прага. Вдигна ръце към небето.

— Машалла! — прошепна той с възхитени очи. — Право рече момичето. Не е родена Звездена за мамка!