Петър Бобев
Калиакра (16)

Изповедникът

Казаха му, че на заранта ще изпълнят присъдата. Нямаше защо да го съдят пак и да го разпитват, всичко беше от ясно по-ясно. В подготовката за екзекуцията му свалиха оковите и той за пръв път, откак бе попаднал в тая воняща дупка, успя да се отпусне на земята и да заспи. Спа непробудно тъй, както надали друг смъртник е спал през последната си нощ. Само една мисъл бе узряла в съзнанието му, преди да се унесе в съня. Едно упорито решение. Той беше последният от рода на Добротица. Нямаше право да умира мърцина, безславно като конекрадец. Да убие Евнух бея? Но как? Вързан ще бъде тогава. При това проклетият скопец не понася кръвта, няма да излезе на стъгдата. Тогава да ритне в търбуха палача Кьор Юсеин и да го набие на кола? Цял бюлюк яничари ще стоят на стража, не ще допуснат да мръдне. Оставаше му едното, единственото оръжие на роба — устата. Устата на осъдените не запушваха и то нарочно — да викат, да плашат другите. Нещо такова трябваше да извика Асен, та да се повтаря, дорде на тоя свят има народ, който говори на български език, та да го запомнят като верен българин…

Асен се събуди от ритника на тъмничаря. Приседна в сламата с опрян гръб в каменната стена. Примига, заслепен от факлата.

През ниската вратичка се провря моллата хаджи Махмуд. Асен го изгледа под вежди, без да поздрави, без да му стори темане, както подобава на всеки правоверен.

Моллата направи знак и пазачът веднага излезе, остави ги сами.

Хаджи Махмуд приклекна насреща му, загледа го топло и съчувствено.

— Мерхаба, Хасан бей! — въздъхна той. — Каква стана тя, Хасане? Какво ни бил писал аллах?

— Не аллах, ходжа! — отвърна тихо Асен. Винаги бе уважавал почтения духовник. — Писа го Евнух бей, кръвопиецът!

— Недей, приятелю! — пресече го моллата. — Не гневи аллаха, не гневи падишаха, който е наместник на аллаха, не гневи бея, който е наместник на падишаха!

Асен го прекъсна:

— Кажи, хаджи! За какво си дошъл? Че нали знаеш, време ми е да се запътя към джендема.

— Откажи се от сербезлъка, Хасане! — поклони се моллата. — Ислям значи покорство. Покори се на аллаха! Помоли го да ти прости!

Осъденият поклати глава.

— За какво да му се моля, хаджи? Не разчитам аз ни на аллаха, ни на Мохамеда, защото те ме убиват. Вашият аллах ме убива. И народа ми убива.

Хаджи Махмуд сложи пръст на устните си:

— Мълчи, Хасане! Ако някой чуе богохулствата ти, и мен ще набучат на кола, дето съм ги слушал. У бея прошка няма.

— Тогава иди си, хаджи! Нека се разделим, да се запомним с добро!

Моллата все не ставаше.

— Хасане! — реши се той накрая. — Идвам и за друго. Провожда ме Али бей. Трудна заръка, ала няма как. Друго не остава — ще те набучи на кола. Ей тъй за нищо зян ще станеш.

— Знам!

— Заръча ми беят, знаел си нещо — алтън пещера!

Асен изтръпна. Откъде пък бе научил? На двамина беше известно само освен на Асена: Бранко и Семир. Кой ли бе станал издайник?

Моллата додаде:

— Туй иска беят. Ако му кажеш къде е, жив и здрав ще се отпусне.

Асен премисляше трескаво. Стиснатите му челюсти почти изскърцаха:

— Слушай, хаджи! Кажи томува, що те е пратил, така! Не се продава княз Асен Добруджаоглу. Не иска такваз дена за своята кожа. Не са негови алтъните — за народа ги е нарекъл, за свободата му. Няма да ги даде на народен изедник, силата му да укрепва!

Хаджи Махмуд се приведе още по-ниско:

— Смири се, Хасан бей! Тоз народ няма да види свобода. Дето е стигнал байракът на Пророка, назад няма да се върне, все напред ще върви. Уварди си младия живот! Не се затривай, Хасане!

Асен не го доизслуша.

— Хаджи! — рече той. — Кажи му що съм ти поръчал. И не ме споменавай със зло! Иди си, хаджи!

Моллата разбра. Надигна се с въздишка и на прага се обърна.

— Все туй се чудя — как надвихме тоя народ, как надвихме таквиз челик мъже?

И излезе.

Асен отново се сви в плявата. Сега вече сънят не идваше, разгонван от ужаса и страха, както ястреб разгонва орляк гълъби. Една е смъртта в боя, когато и ти имаш сабя и здрава ръка, друга — така, като добиче в кланница.

Вратата отново се отвори. Тъмничарят пропусна да влезе втори посетител. Беше поп Ставрос.

— Бог да бди над тебе, Асене! — благослови той.

Асен настръхна. Още не бе забравил: отрече се тогава поп Ставрос от общото дело и както говореха хората, продължил от амвона да поучава народа на боязън и покорство. Божието богу, кесаревото кесарю. А нали тъкмо туй целеше и Евнух бей: боязън и покорство?

Не отвърна на благослова му. Загледа го със свити вежди. Досещаше се какво ще му каже попът. Уж за причастие е изпратен, а то, и той да поразпита за съкровището.

Поп Ставрос се наведе и пошепна, задъхан от вълнение:

— Праща ме беят.

— Знам! — сряза го Асен. — За златото, нали?

— За него, чадо! Уж да те причестя, а то да те подмамя. Божем християнин, да кажеш пред смъртта си къде е богатството. Нали няма да го отнесеш на оня свят? Пък аз уж да го кажа на крал Владислав.

— Мръсна лисица! — изхриптя затворникът.

Внезапно поп Ставрос свали расото си, метна го на раменете му, нахлупи му калимавката си.

— Стани, княже! — рече той. — И бягай с моите одежди! Горе, на Лобната кула, в ъгъла, съм скрил въжето. Спусни се с него!

Асен не можеше да повярва:

— А ти, отче?

Поп Ставрос не отговори направо:

— Владислав Ягело с цар Фружин и Янкул воевода са минали Туна при Оршова. Бързат насам. Кръстоносен поход! Превзели Флорентин. И Белград. И Северин. С много рицари, бомбарди и чешки коли.

— Накъде отиват? — промълви слисан Асен.

— В Българско, ама къде точно, не зная. Скъсали договора със султана, що го подписа в Сегед Балтаоглу.

Осъденият стоеше смаян от постъпката на гръцкия свещеник, още по-смаян от чутата новина.

И все пак повтори въпроса:

— А ти, отче? Какво ще стане с теб?

— За мене не мисли, княже! Какво съм аз? С мен и без мен — все това. Стар съм аз, чадо. Сега ти си нужен на народа, не аз.

Отвън чаушът изгуби търпение:

— Хайде, кешиш ефенди!

— Ида, ида! — отвърна сепнат поп Ставров. — Не губи време, княже! Всичко ще провалиш, ако се бавиш още!

Това беше възможност, която никога не се повтаря. И Асен реши. Облече расото, нахлупи калимавката и излезе.

Без да го погледне, тъмничарят тръгна пред него. Ей това чакаше беглецът. Той се метна на гърба му и с един замах, в който вложи цялата сила на отчаянието си, блъсна главата му в зида. Турчинът се свлече без стон в краката му.

Асен го повлече към килията, намъкна го вътре, издърпа му дрехите и бързо ги облече. Върна расото и калимавката на спасителя си и го подкани:

— Хайде, отче! Ще бягаме заедно!

Поп Ставрос не изчака втора покана.

Двамата се измъкнаха в коридора, озърнаха се и като не видяха жива душа, забързаха към килията на Звездена. Пред вратата й дремеше клекнал друг тъмничар. Той се учуди, като ги видя.

— За причастие! — рече свещеникът, усещайки как се вдървява от страх и напрежение езикът му.

— И нея ли? — запита турчинът.

Обади се и предрешеният Асен:

— И нея я! И тая гяурка!

Тъмничарят се обърна да отключи. Издебнал тоя миг, Асен го съсече с ятагана си. Прекрачи го да влезе в килията.

Поп Ставрос се прекръсти прежълтял.

— За народа, господи! — пошушна той. — За вярата! Прости му! Насилникът не разбира от добро — само от насилие.

Само след миг Асен се показа, понесъл на ръце пребледнялата девойка.

— Бързо, след мен!

Свещеникът го последва.

Тримата минаха през вътрешната вита стълба и се покачиха навръх Лобната кула, отдавна вече занемарена. Защото в миналото Кадъ Мустафа рядко наказваше със смърт, а сега Евнух бей предпочиташе мегдана, да гледа народът и да трепери.

Поп Ставрос дотътри дългото намотано въже. Асен го завърза за един каменен зъбер, а другия му край омота около раменете на девойката.

Звездена се спря.

— А другите?

— Първен ще пусна вас двамата, да не стърчите на кулата. Тогава ще се върна за тях.

Тя прекрачи стената, увисна над бездната, зави й се свят пред страшната шемет, докато Асен, прекарал въжето около кръста си, я спускаше бавно надолу. Тъмно, невидимо и безкрайно, морето пъшкаше глухо дълбоко под нея, където едва прозираха сънливите му тръпки. Единствени белезникавите кипвания на вълните върху подводните зъбери подсещаха за стаената му мощ. Ще речеш, не воден плисък, а мигновено озъбване, сподавено изръмжаване.

Поп Ставрос не спираше да се кръсти и да си мърмори:

— Прости и на мен, грешника!

Най-сетне Асен усети как въжето олекна. Издърпа го нагоре и върза свещеника. Почна да спуска и него.

Морето, досега черна смола, се събуждаше бързо. От изток дрезгавината на предутрото изсивяваше. Просветваше и водата. Смолата се превръщаше в стомана, после в сребро. Над кръгозора се наслояваше мътна лилава омара.

Най-сетне, задъхан, Асен усети олекването на въжето. Изтегли го бързо. Не опита дори да погледне, нито да извика. От нависналата скала нито щеше да ги види, нито да ги чуе. Спокоен беше. Както се бяха уговорили, Радул Влаха щеше да ги отведе веднага на кораба, дори насила, в безопасност.

Предстоеше му още една задача — да освободи останалите. Не стореше ли това, в изблик на ярост Евнух бей можеше още днес да ги избие.

Той се спусна по стълбата, все тъй преоблечен като турски занданджия. И тръгна по подземния коридор с уверена, доколкото му се удаваше, спокойна крачка.

Под килията имаше пост. С нахлупена ниско чалма, Асен притича към него.

— Бързо! Гяурите са избягали!

Турчинът се сепна и се спусна подире му. А това беше целта на Асен — да го вкара в килията. Не успя. Изглежда, турчинът се досети нещо — отдавна служеше в Килгра, познаваше хората. Дори така забулен, успя да го разпознае. Врътна се назад и побягна към изхода, като викаше, пресипнал от страх:

— Насам, насам! Хасан бей е избягал… Хасан бей…

Асен се спусна подире му с оголен ятаган, ала се убеди, че не ще го догони, затова се обърна и хукна назад, към кулата. Изкатери се на площадката. Хвърли въжето в бездната и прекрачи зида. Не успя. Четата от десетина яничари се хвърли отгоре му. Заловиха го за ръцете и го издърпаха горе. Той дълго се бори с тях, с одесеторени сили от гнева и отчаянието. Рита, удря с глава, хапа със зъби, можа дори да се отскубне и посегна към изтървания си ятаган. Но те се метнаха отгоре му и го затиснаха, овързаха го като пашкул със същото въже, от което преди малко той бе очаквал свободата си.

Небето беше изсветляло съвсем, оцветено на чудни ивици в най-нежните тонове — някаква млечна резеда и матово сребро, които се претопяват в тъмно олово. И неусетно преливат в морето без граница, без преход — в утринното море, наслоено и то в същите багри. Само над още неизгрялото слънце се разгаряше румен ореол. Гларусите се разбуждаха и политаха сънени над вълните.

Яничарите предпочетоха да понесат на ръце непокорния си пленник, вместо да го развързват и да го оставят сам да върви. Отнесоха го в килията му и го хвърлиха на каменния под.