Лев Толстой
Идилия ^[0] (2) (Не си играй с огъня — ще се опариш)

2

И по-рано не оставяха на мира жената, но откакто замина мъжът й, от сутрин до вечер никак покой не й даваха. Самата тя казваше, че такъв весел живот, както през това лято, никога не е живяла. И много бяха случаите, когато, стига да искаже, можеше да извърши някоя глупост. Ще дойде, да речем, кметът да съобщи нещо рано-рано, още преди зора да зазори; при други ще изпрати десетника, но у Дутлови сам ще се отбие, ще седи цял час, с жените ще се шегува. Тогава беше кмет Михей, млад човек, охолен и страшен безпътник. Като се лепне към някоя жена и като започне:

— Ти само ми кажи, каквото поискаш, това ще направя, няма да те пращам на никаква работа, мъжът ти на оброк ще наредя, забрадка ще ти купя, каквото заповядаш — всичко ще направя, всичко мога, само не ме мъчи.

А тя не казва нито да, нито не.

— На работа — казва — можеш да ме пратиш, мене по̀ ми е весело да работя с хората, и у дома да остана, същата работа ме чака; от забрадката ти нямам нужда, моят мъж ще ми донесе; на оброк ние и без това не искаме да минем, а да ми направиш нещо — не можеш. Не се боя от тебе и толкова.

Тогава той започва вежливо да се моли:

— Маланюшка, майчице, много други жени има, но нито една не ми е мила.

Прегръща я, смее се.

— Добре, добре — казва. — Нима може сега? Стопанинът ще дойде, бива ли така?

— Но кога пък? Като се връщаме от работа ли?

— Разбира се, когато се връщаме от работа. Като си тръгнат хората, ние ще се скрием в храстите, за да не ни види твоята стопанка. — И се киска, та цялата къща кънти от смеха й. — Зер ако ни види, казва, твоята Марфа, кметицата, страшно ще се разлюти.

Така говори, че не може кметът да разбере шегува ли се или не. Пред свекъра, пред свекървата му казва всичко и говори високо, не се срамува. Няма какво да прави, каже, каквото има да каже, сякаш затова именно е и дошъл, после тръгва с тоягата по другите къщи. И все ще прати другите и когато не трябва, и на тежка работа, а Дутлови излизат по господарските имоти, когато си искат, и всичко това заради Маланка. Обичаше Маланка да работи на господарите, особено по време на коситба. Ще подреди у дома, ще се докара като на празник, ще вземе греблото и още рано сутрин ще тръгне заедно с войнишката жена на коситба.

Вървеше веднъж така през корията. Косачите бяха на Калинова лъка. Слънчицето се бе показало зад гората, денят беше ясен, а в гората беше още студеничко. Закъснели бяха те с войнишката жена, събуха се, тръгнаха през гората, разговарят се. Щом излязоха на полето, гледат: мужиците разорават господарските ниви. Много бяха мужиците, двадесетина рала на една нива от десет хектара имаше край пътя. От всички най-близо до пътя беше Гришка Болхин — шегаджия мужик: като видя жените, обърна воловете, заби ралото в земята, излезе на пътя, започна да се шегува с жените, не ги пуска. Той каже една дума, а те — две; и други младежи оставиха ралата, приближиха се, Маланка всички развълнува, запяха песен, дойде им на ум да танцуват. Такава врява вдигнаха, също като на сватба. Но… ето че се зададе на кон управителят. Като ги видя, вдигна камшика, пусна коня в тръс през нивата право към мужиците. Копитата на коня затъват в разораната нива — тежък човек е управителят.

— Кучешки синове, такива-онакива, хоро ще ми играете, сега ще ви науча!

Мужиците като хлебарки в разсъхнат под се разпръснаха по нивата, а жените нарамиха греблата и вървят, като че нищо не е имало. Смее се Маланка. Не се боеше тя от никого. Дотича управителят.

— Аз — казва — ще ви дам да разберете — и с камшика от мужиците налетя към жените, — вие, такива-онакива, курви с курви — такива едни думи обичаше да казва той, — по обяд тръгнали на коситба, че отгоре на туй и хоро ми играят посред полето.

Страшно се беше разсърдил, но като позна Маланка, веднага му мина и сам взе да се шегува с нея.

— Аз — казва — ще те накарам ти да изореш мужишките дялове.

— Че какво — казва, — дай ми рало, аз наравно с мужика ще ги изора.

— Е, стига, стига. Вървете, ето че и други жени идат. Време е, време е вече да се обръща сеното. Хайде!

Съвсем друг стана.

Затова пък, като дойде на ливадата, ще нареди жените на редици да разтърсват сеното, ще излезе Маланка напред, така бързо ще започне да разтърсва, че жените ще почнат да я ругаят: измъчи ни, казват, съвсем ни измъчи. А на началника, то се знае, му е драго — смее се.

Затова пък, като настане време за обяд или за приключване на работата и жените се затюхкат, зашушнат помежду си (време е да ги пуснат), Маланка отива право при началника, моли го да ги пусне и той ги пуска. Тя от никого не се боеше. Веднъж, беше усилно време, трябваше бързо да се прибере житото, цял ден работиха, а не ги пускаха да идат у дома да обядват. Похапнаха хлебец, поседнаха половин час да си починат. И управителят прати да му донесат обяд от дома, и той седна при жените на хладинка.

— Какво, кумичке, ще поспиш ли? — казва. Той беше кръщавал Маланка.

— Не — казва, — защо ще спя, само да ми се размъти главата.

— Тогава попощи малко главата ми, Маланюшка, страшно обичам.

Легна на коленете й и веднага заспа. И какво мислите? Взе брезови клонки, накъса ги — дадоха й ги жените, — накичи цялата му глава, в ризата му натика, в носа му листи напъха. Събуди се, гледат го жените и се кискат — докато се сети. И нищо не им направи.

А пък като пристигна господарят през същото лято, с него имаше един слуга, дяволски шмекер. Понякога и сам разказваше как лъже господаря, как задига от него пари. Това все пак е нищо, но относно жените беше тъй подъл, че просто да те хване страх.