Лев Толстой
Идилия ^[0] (Не си играй с огъня — ще се опариш)

1

Маланя Дунаиха е от чуждо село — от Мальовка. Старият Дутлов я сватоса за големия си син, понеже познаваше родителите й. Свои моми тогава в село нямаше, пък и момичето беше много добро и от добър род. Омъжи се едва четиринадесетгодишна; беше съвсем неразумно дете. Нито имаше сили, нито пък разбираше нещо. Опъни, където щеш, на гърдите му перде — все едно, че си постлал покривка върху маса. Едва ще се досетиш, че не е момче, облечено в сукман. Няма да кажеш, че е жена, макар че носи забрадка. Понесѐ ли ведрото с вода, люлее се като върбова пръчка. А Евстрати — така се казваше мъжът й — тя отначало никак не обичаше. Боеше се от него като от огън. Опита се той понякога да се приближи до нея, а тя започва да плаче, да го щипе, да го хапе. Плещите, ръцете му бяха цели в синини. И не месец, не два, а година и втора, и трета тя не го обичаше. Е, добра, примерна женичка беше, кротичка, пък и Дутлови живееха по божия закон и както е редно, тъй че не принуждаваха много снаха си нито за работа, нито за каквото и да било друто.

Дутлови по онова време, макар и да не бяха богати, все пак бяха имотни хора. Старият все още се държеше, плащаше налозите, сина си ожени, взе и друга земя; вторият му син, Трифон, вече му помагаше, ореше; и жената на войника живееше с тях, ангарията не беше тежка; имаха седем-осем коня заедно с жребчетата, две крави, пчелички (и сега още въдят от същата порода). Най-важното, старецът беше майстор по коларската част и Евстратка научи от него този занаят добре, тъй че, освен всичко друго, те и печелеха добре; и в работата не се пресиляха, и ядяха добре, а в празник и винце ще си купят.

Мина година и две, и три, откак Маланка влезе в къщата на Дутлови, поизрасна, поруменя, понадебеля, оправи се женичката, не можеш да я познаеш. До̀йде ли празник, ще се докара — мъниста, панделки, везана забрадка, ще излезе на улицата — по-лична от всичките жени. И от дома си беше донесла, пък и мъжът й правеше подаръци, също като някаква търговка. Забрадката й алена, веждите черни, очите светли, лицето румено, чисто, фустата от басма, пантофките шити, самата тя като брезичка бяла, никога от никаква болест не боледувала. Излезе ли на хорото да води танеца — същинска кралица; а заиграе ли сама — петите в гърба й удрят — картина. За работа също стана много сръчна и издръжлива. С греблото, със сърпа, у господарите или у дома — никого няма да пусне пред себе си, толкова много се изтощи; всички жени ще измори, а като тръгне за дома си — ще запее песен, ей тъй, по селски, та отвъд корията ще се чуе (или пък ще заиграе пред хорото). А като стигне у дома — вечеря ще сложи, на старата ще помогне. Свекърът и свекървата не могат да се нарадват на снаха си, а мъжът й просто се забравяше от обич по нея. Случвало се е, ни в празник, ни в делник, не я оставят да мине; всеки иска да я позакачи — старците, и те се задяваха. А тя с всички се смее, само че нищо лошо не се чуваше; но мъжа си обичаше, толкова бе свикнала с него, че когато баща му го пращаше за по една седмица за наплати или за нещо друго, тя се стопява от мъка (вие, нарежда, сякаш родната си майка оплаква); а дойде ли си мъжът й, чуди се как да го приласкае, не като по-рано — не го пускаше да приближи до нея, — също като някоя кобилка от степта.

— Гледай я по кого реве — казва й веднъж съседът Никита, — за сипаничавия дявол й е жал, къде ще намери такова чудо! — пошегува се той.

А тя като се нахвърли срещу него. Опита се човекът да се пошегува — къде ти!

— Сипаничав е, но е по-добър от тебе, макар че ти си чист, а на̀ ти пък от мене.

И току му навря пръст под носа. А вярно, че нейният Евстрат беше сипаничав и тромав, висок, груб, неразговорлив мужик. Само че беше здрав, нямаше в село друг силен като него, пък и домакин на място беше. Макар и млад, баща му го праща всякакви работи да му върши. Дали аз, дали Евстратка — все едно, казва. И Евстратка започна още повече да обича жена си, само за едно му беше мъчно: че си нямаха деца. Понякога и старата току каже:

— Защо не раждаш, стига си се веселила: наистина, Маланюшка, много бих се радвала, бих полюляла внучката си.

— А нима аз не бих се радвала — ще отговори тя, — вече и от хората ме е срам. Тия дни Ризунова се връщаше от черква с бебето в ръце, ходила молитва да си вземе; едва втора година, откак е омъжена. Ама нали нейният мъж у дома си живее.

То се знае, да си поживее жената година-две, не е грешно, но когато жената е силна, и точно в години, а не ражда, тогава и хората ще започнат да се смеят.

Поради това на Маланя на третата година й стана много тежко, когато свекър й прати Евстратка на работа за цялото лято на сто версти далече. Даде сина си за сто и двадесет рубли, а нае един работник за тридесет и две рубли и едни ръкавици. За стопанина изгода, а за жената мъка. Ревна жената, като го изпращаше, сякаш сърцето й предчувствуваше нещо лошо. Като че родната си майка оплакваше.

Нали и в песента се пее: „Без тебе, мили мой, леглото е студено.“

(Млада жена, кръвта й гореща, в разцвета на силите, всякога с хора, с млади момци, работи от зори до късна нощ. А и месо ядеше. Един я закачи, друг я закачи, а мъжа си ще чака чак след три месеца.) Денем се смее-смее с хората, а като се навечеря, взема, горката, постелката си и при войнишката жена в килера. — Страх ме е — казва, — Настасюшка, като съм самичка. — И все моли да спи до стената. — Все — казва — ми се струва, че а-а някой ще ме хване за крачетата и ще ме повлече — много ме е страх! — Сама не знае от какво се бои. А пък, изглежда, не е такава жена, че да се уплаши от нещо.

2

И по-рано не оставяха на мира жената, но откакто замина мъжът й, от сутрин до вечер никак покой не й даваха. Самата тя казваше, че такъв весел живот, както през това лято, никога не е живяла. И много бяха случаите, когато, стига да искаже, можеше да извърши някоя глупост. Ще дойде, да речем, кметът да съобщи нещо рано-рано, още преди зора да зазори; при други ще изпрати десетника, но у Дутлови сам ще се отбие, ще седи цял час, с жените ще се шегува. Тогава беше кмет Михей, млад човек, охолен и страшен безпътник. Като се лепне към някоя жена и като започне:

— Ти само ми кажи, каквото поискаш, това ще направя, няма да те пращам на никаква работа, мъжът ти на оброк ще наредя, забрадка ще ти купя, каквото заповядаш — всичко ще направя, всичко мога, само не ме мъчи.

А тя не казва нито да, нито не.

— На работа — казва — можеш да ме пратиш, мене по̀ ми е весело да работя с хората, и у дома да остана, същата работа ме чака; от забрадката ти нямам нужда, моят мъж ще ми донесе; на оброк ние и без това не искаме да минем, а да ми направиш нещо — не можеш. Не се боя от тебе и толкова.

Тогава той започва вежливо да се моли:

— Маланюшка, майчице, много други жени има, но нито една не ми е мила.

Прегръща я, смее се.

— Добре, добре — казва. — Нима може сега? Стопанинът ще дойде, бива ли така?

— Но кога пък? Като се връщаме от работа ли?

— Разбира се, когато се връщаме от работа. Като си тръгнат хората, ние ще се скрием в храстите, за да не ни види твоята стопанка. — И се киска, та цялата къща кънти от смеха й. — Зер ако ни види, казва, твоята Марфа, кметицата, страшно ще се разлюти.

Така говори, че не може кметът да разбере шегува ли се или не. Пред свекъра, пред свекървата му казва всичко и говори високо, не се срамува. Няма какво да прави, каже, каквото има да каже, сякаш затова именно е и дошъл, после тръгва с тоягата по другите къщи. И все ще прати другите и когато не трябва, и на тежка работа, а Дутлови излизат по господарските имоти, когато си искат, и всичко това заради Маланка. Обичаше Маланка да работи на господарите, особено по време на коситба. Ще подреди у дома, ще се докара като на празник, ще вземе греблото и още рано сутрин ще тръгне заедно с войнишката жена на коситба.

Вървеше веднъж така през корията. Косачите бяха на Калинова лъка. Слънчицето се бе показало зад гората, денят беше ясен, а в гората беше още студеничко. Закъснели бяха те с войнишката жена, събуха се, тръгнаха през гората, разговарят се. Щом излязоха на полето, гледат: мужиците разорават господарските ниви. Много бяха мужиците, двадесетина рала на една нива от десет хектара имаше край пътя. От всички най-близо до пътя беше Гришка Болхин — шегаджия мужик: като видя жените, обърна воловете, заби ралото в земята, излезе на пътя, започна да се шегува с жените, не ги пуска. Той каже една дума, а те — две; и други младежи оставиха ралата, приближиха се, Маланка всички развълнува, запяха песен, дойде им на ум да танцуват. Такава врява вдигнаха, също като на сватба. Но… ето че се зададе на кон управителят. Като ги видя, вдигна камшика, пусна коня в тръс през нивата право към мужиците. Копитата на коня затъват в разораната нива — тежък човек е управителят.

— Кучешки синове, такива-онакива, хоро ще ми играете, сега ще ви науча!

Мужиците като хлебарки в разсъхнат под се разпръснаха по нивата, а жените нарамиха греблата и вървят, като че нищо не е имало. Смее се Маланка. Не се боеше тя от никого. Дотича управителят.

— Аз — казва — ще ви дам да разберете — и с камшика от мужиците налетя към жените, — вие, такива-онакива, курви с курви — такива едни думи обичаше да казва той, — по обяд тръгнали на коситба, че отгоре на туй и хоро ми играят посред полето.

Страшно се беше разсърдил, но като позна Маланка, веднага му мина и сам взе да се шегува с нея.

— Аз — казва — ще те накарам ти да изореш мужишките дялове.

— Че какво — казва, — дай ми рало, аз наравно с мужика ще ги изора.

— Е, стига, стига. Вървете, ето че и други жени идат. Време е, време е вече да се обръща сеното. Хайде!

Съвсем друг стана.

Затова пък, като дойде на ливадата, ще нареди жените на редици да разтърсват сеното, ще излезе Маланка напред, така бързо ще започне да разтърсва, че жените ще почнат да я ругаят: измъчи ни, казват, съвсем ни измъчи. А на началника, то се знае, му е драго — смее се.

Затова пък, като настане време за обяд или за приключване на работата и жените се затюхкат, зашушнат помежду си (време е да ги пуснат), Маланка отива право при началника, моли го да ги пусне и той ги пуска. Тя от никого не се боеше. Веднъж, беше усилно време, трябваше бързо да се прибере житото, цял ден работиха, а не ги пускаха да идат у дома да обядват. Похапнаха хлебец, поседнаха половин час да си починат. И управителят прати да му донесат обяд от дома, и той седна при жените на хладинка.

— Какво, кумичке, ще поспиш ли? — казва. Той беше кръщавал Маланка.

— Не — казва, — защо ще спя, само да ми се размъти главата.

— Тогава попощи малко главата ми, Маланюшка, страшно обичам.

Легна на коленете й и веднага заспа. И какво мислите? Взе брезови клонки, накъса ги — дадоха й ги жените, — накичи цялата му глава, в ризата му натика, в носа му листи напъха. Събуди се, гледат го жените и се кискат — докато се сети. И нищо не им направи.

А пък като пристигна господарят през същото лято, с него имаше един слуга, дяволски шмекер. Понякога и сам разказваше как лъже господаря, как задига от него пари. Това все пак е нищо, но относно жените беше тъй подъл, че просто да те хване страх.