Лев Толстой
Идилия ^[0] (1) (Не си играй с огъня — ще се опариш)

1

Маланя Дунаиха е от чуждо село — от Мальовка. Старият Дутлов я сватоса за големия си син, понеже познаваше родителите й. Свои моми тогава в село нямаше, пък и момичето беше много добро и от добър род. Омъжи се едва четиринадесетгодишна; беше съвсем неразумно дете. Нито имаше сили, нито пък разбираше нещо. Опъни, където щеш, на гърдите му перде — все едно, че си постлал покривка върху маса. Едва ще се досетиш, че не е момче, облечено в сукман. Няма да кажеш, че е жена, макар че носи забрадка. Понесѐ ли ведрото с вода, люлее се като върбова пръчка. А Евстрати — така се казваше мъжът й — тя отначало никак не обичаше. Боеше се от него като от огън. Опита се той понякога да се приближи до нея, а тя започва да плаче, да го щипе, да го хапе. Плещите, ръцете му бяха цели в синини. И не месец, не два, а година и втора, и трета тя не го обичаше. Е, добра, примерна женичка беше, кротичка, пък и Дутлови живееха по божия закон и както е редно, тъй че не принуждаваха много снаха си нито за работа, нито за каквото и да било друто.

Дутлови по онова време, макар и да не бяха богати, все пак бяха имотни хора. Старият все още се държеше, плащаше налозите, сина си ожени, взе и друга земя; вторият му син, Трифон, вече му помагаше, ореше; и жената на войника живееше с тях, ангарията не беше тежка; имаха седем-осем коня заедно с жребчетата, две крави, пчелички (и сега още въдят от същата порода). Най-важното, старецът беше майстор по коларската част и Евстратка научи от него този занаят добре, тъй че, освен всичко друго, те и печелеха добре; и в работата не се пресиляха, и ядяха добре, а в празник и винце ще си купят.

Мина година и две, и три, откак Маланка влезе в къщата на Дутлови, поизрасна, поруменя, понадебеля, оправи се женичката, не можеш да я познаеш. До̀йде ли празник, ще се докара — мъниста, панделки, везана забрадка, ще излезе на улицата — по-лична от всичките жени. И от дома си беше донесла, пък и мъжът й правеше подаръци, също като някаква търговка. Забрадката й алена, веждите черни, очите светли, лицето румено, чисто, фустата от басма, пантофките шити, самата тя като брезичка бяла, никога от никаква болест не боледувала. Излезе ли на хорото да води танеца — същинска кралица; а заиграе ли сама — петите в гърба й удрят — картина. За работа също стана много сръчна и издръжлива. С греблото, със сърпа, у господарите или у дома — никого няма да пусне пред себе си, толкова много се изтощи; всички жени ще измори, а като тръгне за дома си — ще запее песен, ей тъй, по селски, та отвъд корията ще се чуе (или пък ще заиграе пред хорото). А като стигне у дома — вечеря ще сложи, на старата ще помогне. Свекърът и свекървата не могат да се нарадват на снаха си, а мъжът й просто се забравяше от обич по нея. Случвало се е, ни в празник, ни в делник, не я оставят да мине; всеки иска да я позакачи — старците, и те се задяваха. А тя с всички се смее, само че нищо лошо не се чуваше; но мъжа си обичаше, толкова бе свикнала с него, че когато баща му го пращаше за по една седмица за наплати или за нещо друго, тя се стопява от мъка (вие, нарежда, сякаш родната си майка оплаква); а дойде ли си мъжът й, чуди се как да го приласкае, не като по-рано — не го пускаше да приближи до нея, — също като някоя кобилка от степта.

— Гледай я по кого реве — казва й веднъж съседът Никита, — за сипаничавия дявол й е жал, къде ще намери такова чудо! — пошегува се той.

А тя като се нахвърли срещу него. Опита се човекът да се пошегува — къде ти!

— Сипаничав е, но е по-добър от тебе, макар че ти си чист, а на̀ ти пък от мене.

И току му навря пръст под носа. А вярно, че нейният Евстрат беше сипаничав и тромав, висок, груб, неразговорлив мужик. Само че беше здрав, нямаше в село друг силен като него, пък и домакин на място беше. Макар и млад, баща му го праща всякакви работи да му върши. Дали аз, дали Евстратка — все едно, казва. И Евстратка започна още повече да обича жена си, само за едно му беше мъчно: че си нямаха деца. Понякога и старата току каже:

— Защо не раждаш, стига си се веселила: наистина, Маланюшка, много бих се радвала, бих полюляла внучката си.

— А нима аз не бих се радвала — ще отговори тя, — вече и от хората ме е срам. Тия дни Ризунова се връщаше от черква с бебето в ръце, ходила молитва да си вземе; едва втора година, откак е омъжена. Ама нали нейният мъж у дома си живее.

То се знае, да си поживее жената година-две, не е грешно, но когато жената е силна, и точно в години, а не ражда, тогава и хората ще започнат да се смеят.

Поради това на Маланя на третата година й стана много тежко, когато свекър й прати Евстратка на работа за цялото лято на сто версти далече. Даде сина си за сто и двадесет рубли, а нае един работник за тридесет и две рубли и едни ръкавици. За стопанина изгода, а за жената мъка. Ревна жената, като го изпращаше, сякаш сърцето й предчувствуваше нещо лошо. Като че родната си майка оплакваше.

Нали и в песента се пее: „Без тебе, мили мой, леглото е студено.“

(Млада жена, кръвта й гореща, в разцвета на силите, всякога с хора, с млади момци, работи от зори до късна нощ. А и месо ядеше. Един я закачи, друг я закачи, а мъжа си ще чака чак след три месеца.) Денем се смее-смее с хората, а като се навечеря, взема, горката, постелката си и при войнишката жена в килера. — Страх ме е — казва, — Настасюшка, като съм самичка. — И все моли да спи до стената. — Все — казва — ми се струва, че а-а някой ще ме хване за крачетата и ще ме повлече — много ме е страх! — Сама не знае от какво се бои. А пък, изглежда, не е такава жена, че да се уплаши от нещо.