Лев Толстой
Три смърти ^[0] (3)

III

Дойде пролет. По мокрите улици на града, между замръзналите купчинки тор, бълболеха бързи ручеи: цветовете на дрехите и звуците в говора на раздвижилия се народ бяха ярки. В градинките отвъд оградите набъбваха пъпките по дърветата и клонките им едва-едва се поклащаха от хладния вятър. Навсякъде струяха и капеха прозрачни капки… Врабците цвърчаха нестройно и прехвръкваха с малките си криле. Там, където грееше слънцето — по оградите, къщите и дърветата, — всичко се движеше и блестеше. Радостно, свежо беше и на небето, и на земята, и в сърцето на човека.

На една от главните улици, пред големия господарски дом, беше постлана прясна слама; в този дом сега умираше същата онази болна дама, която бързаше да иде в чужбина.

При затворената врата на стаята стояха мъжът на болната и една възрастна жена. На дивана седеше свещеник и навел очи, държеше в ръце нещо завито в епитрахила. В ъгъла, във волтеровско кресло, лежеше бабичка — майка на болната — и безутешно плачеше. До нея прислужничка държеше в ръката си чиста носна кърпичка и чакаше бабичката да я поиска; друга разтриваше с нещо слепите очи на бабичката и вееше под шапчицата побелялата й глава.

— Е, нека бог ви помага, драга моя — каза мъжът на възрастната жена, която стоеше заедно с него при вратата, — тя има такова доверие във вас, вие тъй умеете да говорите с нея, убедете я от сърце, мила, вървете по-скоро. — Той вече понечи да й отвори вратата, но братовчедката го задържа, допря няколко пъти кърпичката до очите си и тръсна глава.

— Ето сега, струва ми се, вече не съм разплакана — каза тя, отвори самичка вратата и влезе.

Мъжът беше силно развълнуван и изглеждаше съвсем объркан. Той тръгна към бабичката, но като направи няколко крачки, върна се, мина из стаята и се приближи към свещеника. Свещеникът го погледна, вдигна вежди към небето и въздъхна. Гъстата му прошарена брадичка също се вдигна нагоре и после се отпусна.

— Боже мой! Боже мой! — каза мъжът.

— Какво да правим? — каза с въздишка свещеникът и отново веждите и брадичката му се вдигнаха нагоре и се отпуснаха.

— И майка й е тук! — почти с отчаяние каза мъжът. — Тя не ще понесе това. Тя тъй я обича, тъй я обича, как тя… просто не знам. Да бяхте се опитали, отче, да я успокоите и да я склоните да излезе оттук.

Свещеникът стана и отиде при бабичката.

— То майчиното сърце никой не може да разбере — каза той, — но бог е милостив.

Изведнъж лицето на бабичката се сгърчи конвулсивно и тя истерично захълца.

— Бог е милостив — продължаваше свещеникът, когато тя малко се поуспокои. — Аз трябва да ви кажа, в моята енория имаше един болен, много по-тежко от Маря Дмитриевна, и знаете ли, един прост човек за непродължително време я излекува с билки. И дори този същият човек сега е в Москва. Аз казах на Василий Дмитриевич — не е зле да опитате. Поне за утеха на болната. За бога всичко е възможно.

— Не, тя вече няма да живее — каза бабичката, — наместо да прибере мене, господ прибира нея. — И истеричните хълцания се засилиха тъй, че тя изпадна в безсъзнание.

Мъжът на болната закри лицето си с ръце и излезе тичешком из стаята.

Първият човек, който го срещна в коридора, беше шестгодишното му момче, което с всички сили догонваше по-малкото си сестриче.

— Ами децата? Няма ли да наредите да ги заведа при майка им? — запита бавачката.

— Не, тя не иска да ги види. Това ще я разстрои.

Момчето се спря за минута, загледа се втренчено в лицето на баща си, после изведнъж подритна с крак и като викаше весело, продължи да тича.

— Това е мойто конче, татко! — извика момчето, като сочеше сестра си.

В това време в другата стая братовчедката седеше до болната и с ловко подхванат разговор се стараеше да я подготви, да насочи мисълта й към смъртта. При другия прозорец докторът разбъркваше лекарство.

Болната, в бял халат, цяла оградена с възглавници, седеше на леглото и гледаше мълчаливо братовчедката.

— Ах, мила моя — каза тя, като я прекъсна неочаквано, — не ме подготвяйте. Не ме смятайте за дете. Аз съм християнка. Аз всичко зная. Зная, че малко ми остава да живея, зная, че ако моят мъж ме беше послушал по-рано, щях да бъда в Италия и може би — дори сигурно — щях да бъда здрава. Всички му казваха това. Но какво да се прави, изглежда, на бога е било така угодно. Всички ние имаме много грехове, аз зная това; но се надявам на божията милост; на всички ще се прости, навярно на всички ще се прости. Аз се старая да разбера себе си. И аз имах много грехове, мила моя. Но затова пък колко много изстрадах. Стараех се търпеливо да понасям своите страдания…

— Тогава да извикам свещеника, мила моя? Ще ви олекне, като се причестите — каза братовчедката.

Болната наведе глава в знак на съгласие.

— Боже! Прости мене, грешната — прошепна тя.

Братовчедката излезе и кимна на свещеника.

— Това е ангел! — каза тя на мъжа със сълзи на очите. Мъжът заплака, свещеникът влезе, бабичката все още не беше дошла на себе си и в първата стая стана съвсем тихо. След пет минути свещеникът излезе и като свали епитрахила, оправи косите си.

— Слава богу, сега тя е по-спокойна — каза той, — иска да ви види.

Братовчедката и мъжът влязоха. Болната тихо плачеше, загледана в иконата.

— Честито причастие, мила моя — каза мъжът.

— Благодаря! Колко добре ми стана сега, каква непонятна сладост изпитвам! — каза болната и лека усмивка трептеше на тънките й устни. — Колко е милостив бог! Нали той е милостив и всемогъщ? — И тя отново загледа иконата със страстна молба и с очи, пълни със сълзи.

После сякаш изведнъж си спомни нещо. Тя направи знак и повика мъжа при себе си.

— Ти никога не искаш да направиш туй, за което аз моля — каза тя със слаб и недоволен глас.

Протегнал шия, мъжът покорно я слушаше.

— Какво има, мила моя?

— Колко пъти съм ти казвала, че тези доктори нищо не знаят; има прости знахарки, те лекуват… Ето, свещеникът ми каза… за някакъв селянин… Прати да го извикат.

— Кого, мила моя?

— Боже мой! Нищо не иска да разбере!… — И болната се навъси и затвори очи.

Докторът се приближи до нея и хвана ръката й. Пулсът видимо биеше все по-слабо и по-слабо. Той направи знак на мъжа й. Болната забеляза това и изплашено се огледа. Братовчедката извърна глава и заплака.

— Не плачи, не мъчи себе си и мене — каза болната, — това ми отнема последното спокойствие.

— Ти си ангел! — каза братовчедката и целуна ръката й.

— Не, целуни ме тук, само мъртви хора се целуват по ръката. Боже мой! Боже мой!

Същата вечер болната почина и тялото й, положено в ковчег, бе поставено в салона на големия дом. В голямата стая със затворени врати седеше един псалт и с монотонен носов глас четеше псалмите на Давид. Ярка восъчна светлина падаше от високите сребърни свещници върху бледото чело на покойната, върху тежките восъчни ръце и окаменените гънки на покрова, който се вдигаше страшно при коленете и пръстите на краката. Псалтът, без да разбира думите си, четеше монотонно и в тихата стая думите звучаха и заглъхваха някак странно. От време на време откъм една отдалечена стая долитаха звуци на детски гласове и тропот.

„Сокроешь лицо твое — смущаются — гласеше псалтирът, — возьмешь от них дух — умирают и в прах свой извращаются. Пошлешь дух твой — созидаются и обновляют лицо земли. Да будет господу слава вовеки.“

Лицето на покойницата беше строго, спокойно и величаво. Ни по чистото студено чело, ни по твърдо стиснатите устни трепваше движение. Цялата беше превърната във внимание. Но разбираше ли тя поне сега тия велики думи!