Лев Толстой
Три смърти ^[0] (1)

I

Беше есен. По широкия път препускаха два екипажа. В първата карета седяха две жени. Едната беше господарка — слаба и бледна. Другата — прислужничка, ярко румена и пълна. Късите й сухи коси се подаваха под избелялата шапка, зачервената ръка с прокъсана ръкавица бързо ги оправяше. Високите гърди, покрити с дебел шарен шал, дишаха здраве, подвижните черни очи ту наблюдаваха през прозореца бягащите ниви, ту поглеждаха плахо към госпожата, ту оглеждаха неспокойно каретата. Пред носа на прислужничката се люлееше окачената на мрежата шапчица на господарката, на коленете й лежеше едно кученце, краката й се подигаха от кутиите, наредени по пода, и едва чуто барабаняха по тях в такт с друсането на ресорите и дрънченето на стъклата.

Скръстила ръце на коленете и затворила очи, госпожата се полюляваше леко на възглавниците, сложени зад гърба й, и леко намръщена, от време на време глухо кашляше. На главата си носеше бяла нощна шапчица и синя забрадка, привързана на нежната бяла шия. Правият път, губещ се под шапчицата, разделяше русите, необикновено гладки, намазани с помада коси и имаше нещо сухо, мъртвешко в белотата на кожата под този широк път. Посърналата, малко жълтеникава кожа покриваше отпуснато тънките и красиви очертания на лицето и се червенееше по бузите и скулите. Устните й бяха сухи и неспокойни, редките ресници не бяха завити и сукненият пътен халат правеше прави гънки върху хлътналите й гърди. Макар очите да бяха затворени, лицето на госпожата изразяваше умора, раздразнение и привично страдание.

Лакеят, облакътен, дремеше на капрата, пощенският файтонджия се провикваше бойко и шибаше четворката едри потни коне, като от време на време поглеждаше към другия файтонджия, който се провикваше от задната каляска. Успоредните широки следи на шините равно и бързо се стелеха по варовитата кал на пътя. Небето беше сиво и студено, влажна мъгла се сипеше по полето и пътя. В каретата беше душно и миришеше на одеколон и прах. Болната дръпна глава назад и бавно отвори очи. Големите й очи бяха блестящи и с прекрасен тъмен цвят.

— Пак — каза тя, като отстрани нервно с красивата си съсухрена ръка края на износеното палто на прислужничката, което едва-едва се допираше до крака й; и устата й болезнено се сви. Матрьоша прибра с две ръце палтото си, изправи се на силните си крака и седна по-далече. Свежото й лице се покри с ярка руменина. Прекрасните тъмни очи на болната следяха жадно движенията на прислужничката. Госпожата опря двете си ръце на седалището и също поиска да се понадигне, за да седне по-високо, но силите не й стигнаха. Устата й се сви и цялото лице се изкриви в израз на безсилна, зла ирония. — Поне да беше ми помогнала!… Ах! Няма нужда! Сама мога, само не ми слагай тия свои торби, бъди милостива!… По-добре не пипай, щом не умееш! — Госпожата затвори очи и като вдигна отново бързо клепачите си, погледна прислужничката. Матрьоша я гледаше и хапеше долната си червена устна. Тежка въздишка се откърти от гърдите на болната, но въздишката, преди да завърши, се превърна в кашлица. Тя се обърна, сгърчи лице и с две ръце се хвана за гърдите. Когато кашлицата мина, тя отново затвори очи и продължаваше да седи неподвижно. Каретата и каляската влязоха в някакво село. Матрьоша измъкна пълната си ръка изпод шала и се прекръсти.

— Какво е това? — запита госпожата.

— Станция, господарке.

— Защо се кръстиш, питам те?

— Черква, господарке.

Болната се обърна към прозореца и започна бавно да се кръсти, насочила големите си очи към голямата селска черква, покрай която минаваше каретата.

Каретата и каляската спряха едновременно пред станцията. От каляската излязоха мъжът на болната и докторът и се приближиха към каретата.

— Как се чувствувате? — запита докторът, като проверяваше пулса й.

— Как си, мила моя, умори ли се? — запита мъжът на френски. — Не искаш ли да излезеш?

Матрьоша отдръпна вързопите и се сгуши в къта, за да не пречи на разговора.

— Нищо особено, все тъй съм — отговори болната. — Няма да излизам.

Мъжът постоя малко и после влезе в станцията. Матрьоша скочи от каретата и затича на пръсти по калта към вратата.

— Ако на мене ми е зле, това не значи, че вие не бива да закусвате — леко усмихната, каза болната на доктора, който стоеше до прозореца.

„Никой не се тревожи за мене — добави тя на себе си, щом докторът, като се отдалечи бавно от нея, затича по стълбите на станцията. — На тях им е добре и това им е достатъчно. О! Боже мой!“

— Е, Едуард Иванович — каза мъжът, като посрещна доктора и потриваше ръце, весело усмихнат, — казах да донесат чантата със закуските, вие какво мислите по този въпрос?

— Може — отговори докторът.

— А тя как е? — запита с въздишка мъжът, като понижи глас и вдигна вежди.

— Казах ви: тя не само няма да може да стигне до Италия — но, дай боже, да стигне до Москва. Особено по този път.

— Тогава какво да правим? Ах, боже мой! Боже мой! — Мъжът закри с ръка очите си. — Дай тука — добави той към човека, който внасяше чантата със закуските.

— Трябваше да останете — отговори докторът, като вдигна рамене.

— Но кажете, какво можех да направя? — възрази мъжът. — Та аз употребих всички усилия, за да я задържа; говорих и за средствата, и за децата, които ще трябва да оставим, и за моите работи — тя нищо не искаше да слуша. Тя крои планове да живее в чужбина, като че е здрава. А да й кажем истината за нейното положение — това би значило да я убием.

— Но тя вече е убита, вие трябва да знаете това, Василий Дмитрич. Не може да живее човек, който няма бели дробове, а нови бели дробове не могат да израснат. Тъжно е, тежко е, но какво да се прави! Нашата и вашата работа сега е само да направим края й колкото се може по-спокоен. Сега е необходим духовник.

— Ах, боже мой! Но разберете какво ще бъде моето положение, като й напомня за последната воля. Нека става каквото ще, но аз няма да й кажа това. Нали знаете колко е добра…

— Все пак опитайте се да я склоните да остане, докато замръзнат пътищата — каза докторът, като клатеше важно глава, — иначе из пътя може да стане по-лошо…

— Аксюша, ей, Аксюша! — крещеше дъщерята на надзирателя, нахлузила на глава антерията си и тъпчейки при калния заден вход. — Ела да видим ширкинската госпожа; казват, че ще я водят в чужбина да я лекуват от гръдна болест. Никога не съм виждала как изглеждат болните от охтика.

Аксюша изскочи на прага и двете, като се хванаха за ръце, изтичаха вън от вратата. Намалявайки крачката, те минаха край каретата и надникнаха през спуснатия прозорец. Болната погледна към тях, но като забеляза любопитството им, намръщи се и се обърна на другата страна.

— Ма-ай-чице! — каза дъщерята на надзирателя, като обърна бързо глава. — Каква чудна красавица беше, а сега на какво е заприличала? Дори е страшно. Видя ли, видя ли, Аксюша?

— Да, колко е слаба! — съгласи се Аксюша. — Да идем пак да я видим, уж отиваме към кладенеца. Виж, извърна се, а аз пък я видях. Колко е жалко, Маша.

— Пък и каква кал! — отговори Маша и двете затичаха назад към вратата.

„Изглежда, станала съм страшна — мислеше болната. — Само по-скоро, по-скоро в чужбина, там бързо ще се поправя.“

— Как си, мила моя? — каза мъжът й, като приближаваше към каретата и дъвчеше нещо.

„Все един и същ въпрос — помисли болната, — а самият той яде!“

— Нищо особено — процеди тя през зъби.

— Знаеш ли, мила моя, страх ме е, че из пътя в това време може да ти стане по-зле, и Едуард Иванич казва същото. Не е ли по-добре да се върнем?

Тя сърдито мълчеше.

— Времето ще се оправи може би, пътят ще засъхне и ти ще се почувствуваш по-добре; тогава ще тръгнем всички заедно.

— Извинявай. Ако не бях те слушала отначало, сега щях да бъда в Берлин и щях да съм съвсем здрава.

— Но какво да се прави, ангел мой, невъзможно беше, ти знаеш. А сега, ако останеше един месец, ти славно би се поправила; аз бих завършил работите си и бихме взели и децата…

— Децата са здрави, а аз не съм.

— Но разбери, мила моя, че на това време, ако ти стане по-зле из пътя… тогава поне в къщи.

— Какво в къщи?… Да умра в къщи? — отговори гневно болната. Но думата да умра, изглежда, я уплаши и тя погледна мъжа си с молба и с въпрос. Той сведе поглед и млъкна. Изведнъж устата на болната се сви като на дете и от очите й затекоха сълзи. Мъжът закри очи с кърпата си и се отдръпна мълчаливо от каретата.

— Не, ще вървя — каза болната, дигна очи към небето, скръсти ръце и започна да шепне несвързани думи. — Боже мой! Защо? — говореше тя и сълзите й се лееха по-силно. Тя дълго и горещо се моли, но в гърдите й беше все тъй болно и притеснено, в небето, по полето и по пътя беше все тъй сиво и мрачно, и същата есенна мъгла, ни по-гъста, ни по-рядка, все тъй се сипеше по калния път, по покривите, по каретата и по кожусите на файтонджиите, които, като разговаряха със силни и весели гласове, мажеха и запрягаха каретата.

… … … … …