Лев Толстой
Три смърти ^[0]

I

Беше есен. По широкия път препускаха два екипажа. В първата карета седяха две жени. Едната беше господарка — слаба и бледна. Другата — прислужничка, ярко румена и пълна. Късите й сухи коси се подаваха под избелялата шапка, зачервената ръка с прокъсана ръкавица бързо ги оправяше. Високите гърди, покрити с дебел шарен шал, дишаха здраве, подвижните черни очи ту наблюдаваха през прозореца бягащите ниви, ту поглеждаха плахо към госпожата, ту оглеждаха неспокойно каретата. Пред носа на прислужничката се люлееше окачената на мрежата шапчица на господарката, на коленете й лежеше едно кученце, краката й се подигаха от кутиите, наредени по пода, и едва чуто барабаняха по тях в такт с друсането на ресорите и дрънченето на стъклата.

Скръстила ръце на коленете и затворила очи, госпожата се полюляваше леко на възглавниците, сложени зад гърба й, и леко намръщена, от време на време глухо кашляше. На главата си носеше бяла нощна шапчица и синя забрадка, привързана на нежната бяла шия. Правият път, губещ се под шапчицата, разделяше русите, необикновено гладки, намазани с помада коси и имаше нещо сухо, мъртвешко в белотата на кожата под този широк път. Посърналата, малко жълтеникава кожа покриваше отпуснато тънките и красиви очертания на лицето и се червенееше по бузите и скулите. Устните й бяха сухи и неспокойни, редките ресници не бяха завити и сукненият пътен халат правеше прави гънки върху хлътналите й гърди. Макар очите да бяха затворени, лицето на госпожата изразяваше умора, раздразнение и привично страдание.

Лакеят, облакътен, дремеше на капрата, пощенският файтонджия се провикваше бойко и шибаше четворката едри потни коне, като от време на време поглеждаше към другия файтонджия, който се провикваше от задната каляска. Успоредните широки следи на шините равно и бързо се стелеха по варовитата кал на пътя. Небето беше сиво и студено, влажна мъгла се сипеше по полето и пътя. В каретата беше душно и миришеше на одеколон и прах. Болната дръпна глава назад и бавно отвори очи. Големите й очи бяха блестящи и с прекрасен тъмен цвят.

— Пак — каза тя, като отстрани нервно с красивата си съсухрена ръка края на износеното палто на прислужничката, което едва-едва се допираше до крака й; и устата й болезнено се сви. Матрьоша прибра с две ръце палтото си, изправи се на силните си крака и седна по-далече. Свежото й лице се покри с ярка руменина. Прекрасните тъмни очи на болната следяха жадно движенията на прислужничката. Госпожата опря двете си ръце на седалището и също поиска да се понадигне, за да седне по-високо, но силите не й стигнаха. Устата й се сви и цялото лице се изкриви в израз на безсилна, зла ирония. — Поне да беше ми помогнала!… Ах! Няма нужда! Сама мога, само не ми слагай тия свои торби, бъди милостива!… По-добре не пипай, щом не умееш! — Госпожата затвори очи и като вдигна отново бързо клепачите си, погледна прислужничката. Матрьоша я гледаше и хапеше долната си червена устна. Тежка въздишка се откърти от гърдите на болната, но въздишката, преди да завърши, се превърна в кашлица. Тя се обърна, сгърчи лице и с две ръце се хвана за гърдите. Когато кашлицата мина, тя отново затвори очи и продължаваше да седи неподвижно. Каретата и каляската влязоха в някакво село. Матрьоша измъкна пълната си ръка изпод шала и се прекръсти.

— Какво е това? — запита госпожата.

— Станция, господарке.

— Защо се кръстиш, питам те?

— Черква, господарке.

Болната се обърна към прозореца и започна бавно да се кръсти, насочила големите си очи към голямата селска черква, покрай която минаваше каретата.

Каретата и каляската спряха едновременно пред станцията. От каляската излязоха мъжът на болната и докторът и се приближиха към каретата.

— Как се чувствувате? — запита докторът, като проверяваше пулса й.

— Как си, мила моя, умори ли се? — запита мъжът на френски. — Не искаш ли да излезеш?

Матрьоша отдръпна вързопите и се сгуши в къта, за да не пречи на разговора.

— Нищо особено, все тъй съм — отговори болната. — Няма да излизам.

Мъжът постоя малко и после влезе в станцията. Матрьоша скочи от каретата и затича на пръсти по калта към вратата.

— Ако на мене ми е зле, това не значи, че вие не бива да закусвате — леко усмихната, каза болната на доктора, който стоеше до прозореца.

„Никой не се тревожи за мене — добави тя на себе си, щом докторът, като се отдалечи бавно от нея, затича по стълбите на станцията. — На тях им е добре и това им е достатъчно. О! Боже мой!“

— Е, Едуард Иванович — каза мъжът, като посрещна доктора и потриваше ръце, весело усмихнат, — казах да донесат чантата със закуските, вие какво мислите по този въпрос?

— Може — отговори докторът.

— А тя как е? — запита с въздишка мъжът, като понижи глас и вдигна вежди.

— Казах ви: тя не само няма да може да стигне до Италия — но, дай боже, да стигне до Москва. Особено по този път.

— Тогава какво да правим? Ах, боже мой! Боже мой! — Мъжът закри с ръка очите си. — Дай тука — добави той към човека, който внасяше чантата със закуските.

— Трябваше да останете — отговори докторът, като вдигна рамене.

— Но кажете, какво можех да направя? — възрази мъжът. — Та аз употребих всички усилия, за да я задържа; говорих и за средствата, и за децата, които ще трябва да оставим, и за моите работи — тя нищо не искаше да слуша. Тя крои планове да живее в чужбина, като че е здрава. А да й кажем истината за нейното положение — това би значило да я убием.

— Но тя вече е убита, вие трябва да знаете това, Василий Дмитрич. Не може да живее човек, който няма бели дробове, а нови бели дробове не могат да израснат. Тъжно е, тежко е, но какво да се прави! Нашата и вашата работа сега е само да направим края й колкото се може по-спокоен. Сега е необходим духовник.

— Ах, боже мой! Но разберете какво ще бъде моето положение, като й напомня за последната воля. Нека става каквото ще, но аз няма да й кажа това. Нали знаете колко е добра…

— Все пак опитайте се да я склоните да остане, докато замръзнат пътищата — каза докторът, като клатеше важно глава, — иначе из пътя може да стане по-лошо…

— Аксюша, ей, Аксюша! — крещеше дъщерята на надзирателя, нахлузила на глава антерията си и тъпчейки при калния заден вход. — Ела да видим ширкинската госпожа; казват, че ще я водят в чужбина да я лекуват от гръдна болест. Никога не съм виждала как изглеждат болните от охтика.

Аксюша изскочи на прага и двете, като се хванаха за ръце, изтичаха вън от вратата. Намалявайки крачката, те минаха край каретата и надникнаха през спуснатия прозорец. Болната погледна към тях, но като забеляза любопитството им, намръщи се и се обърна на другата страна.

— Ма-ай-чице! — каза дъщерята на надзирателя, като обърна бързо глава. — Каква чудна красавица беше, а сега на какво е заприличала? Дори е страшно. Видя ли, видя ли, Аксюша?

— Да, колко е слаба! — съгласи се Аксюша. — Да идем пак да я видим, уж отиваме към кладенеца. Виж, извърна се, а аз пък я видях. Колко е жалко, Маша.

— Пък и каква кал! — отговори Маша и двете затичаха назад към вратата.

„Изглежда, станала съм страшна — мислеше болната. — Само по-скоро, по-скоро в чужбина, там бързо ще се поправя.“

— Как си, мила моя? — каза мъжът й, като приближаваше към каретата и дъвчеше нещо.

„Все един и същ въпрос — помисли болната, — а самият той яде!“

— Нищо особено — процеди тя през зъби.

— Знаеш ли, мила моя, страх ме е, че из пътя в това време може да ти стане по-зле, и Едуард Иванич казва същото. Не е ли по-добре да се върнем?

Тя сърдито мълчеше.

— Времето ще се оправи може би, пътят ще засъхне и ти ще се почувствуваш по-добре; тогава ще тръгнем всички заедно.

— Извинявай. Ако не бях те слушала отначало, сега щях да бъда в Берлин и щях да съм съвсем здрава.

— Но какво да се прави, ангел мой, невъзможно беше, ти знаеш. А сега, ако останеше един месец, ти славно би се поправила; аз бих завършил работите си и бихме взели и децата…

— Децата са здрави, а аз не съм.

— Но разбери, мила моя, че на това време, ако ти стане по-зле из пътя… тогава поне в къщи.

— Какво в къщи?… Да умра в къщи? — отговори гневно болната. Но думата да умра, изглежда, я уплаши и тя погледна мъжа си с молба и с въпрос. Той сведе поглед и млъкна. Изведнъж устата на болната се сви като на дете и от очите й затекоха сълзи. Мъжът закри очи с кърпата си и се отдръпна мълчаливо от каретата.

— Не, ще вървя — каза болната, дигна очи към небето, скръсти ръце и започна да шепне несвързани думи. — Боже мой! Защо? — говореше тя и сълзите й се лееха по-силно. Тя дълго и горещо се моли, но в гърдите й беше все тъй болно и притеснено, в небето, по полето и по пътя беше все тъй сиво и мрачно, и същата есенна мъгла, ни по-гъста, ни по-рядка, все тъй се сипеше по калния път, по покривите, по каретата и по кожусите на файтонджиите, които, като разговаряха със силни и весели гласове, мажеха и запрягаха каретата.

… … … … …

II

Каретата беше впрегната, но файтонджията не бързаше. Той се отби в близкия хан. В хана беше горещо, душно, тъмно и неприветливо, миришеше на жилище, на печен хляб, зеле и овчи кожи. В стаята имаше неколцина файтонджии, готвачката се суетеше около високата зидана печка, върху печката, завит в овчи кожи, лежеше болник.

— Чичо Хведор! Ей, чичо Хведор — обърна се към болния младият момък, файтонджия, облечен в кожух и с камшик на пояса, като влизаше в стаята.

— Казвай ба, заплес. Къкво искаш от Федка? — обади се един от файтонджиите. — Не виждаш ли, че те чакат в каретата!

— Искам да го помоля за ботушите; моите се изпокъсаха — отговори момъкът, като отметна косите си назад и оправи ръкавиците, пъхнати в пояса. — Или може би спи? А, чичо Хведор? — повтори той, като се приближи до печката.

— Къкво? — чу се слаб глас и едно слабо жълто-червено лице се показа отгоре на печката. Широката му, измършавяла и побледняла ръка, покрита с косми, издърпваше дебелия ямурлук към костеливото рамо в нечиста риза. — Дай ми водица, братко; къкво искаш?

Момъкът му подаде черпалката с вода.

— Наистина, Федя — каза той, като пристъпваше смутен от крак на крак, — на тебе, такова, сега не ти трябват нови ботуши; дай ги на мене, ти, такова, вече няма да ходиш…

Склонил уморената си глава над лъскавата черпалка и потопил редките увиснали мустаци в тъмната вода, болният пиеше немощно и жадно. Рошавата му брада беше нечиста, хлътналите, мътни очи едва се вдигнаха към лицето на момъка. Като се откъсна от водата, той поиска да вдигне ръка, за да избърше мокрите си устни, но не можа и се избърса в ръкава на ямурлука. Без да продума, дишайки тежко през нос, той гледаше момъка право в очите и се мъчеше да събере сили.

— Може би вече си ги обещал някому — каза момъкът, — тогава няма защо да говорим. Лошото е, че навън е киша, а пък аз трябва да тръгвам по работа; затова си и помислих: я да поискам от Федка ботушите, на него, такова, не му трябват. А може пък и да ти трябват, кажи…

В гърдите на болния нещо започна да кипи, да клокочи; той се преви и се задави от дълбока, нестихваща кашлица.

— За какво ли ще му трябват — неочаквано закрещя с висок и сърдит глас готвачката, — вече втори месец не слиза от печката. Виж как цял посинява, като го слушаш само, заболяват те всички вътрешности. За какво ще му трябват ботуши? Няма да го погребват с новите ботуши. А пък вече отдавна е време, нека господ ми прости този грях. Виж го как посинява. Пък да го пренесем в някоя друга къща или някъде!… Казват, че в града има такива болници; а то на какво прилича — заел е целия кът… Стига вече! Няма къде човек да се обърне. А пък хората искат да е чисто.

— Ей, Серьога! Хайде по-бързо, господата чакат — извика през вратата пощенският старши.

Серьога искаше да тръгне, без да е дочакал отговор, но болният, както кашляше, с очи му даде да разбере, че иска да му отговори.

— Ти, Серьога, вземи ботушите — каза той, като надви кашлицата и малко си отдъхна. — Само, виж, когато умра, купи един камък за гроба ми — добави с пресипнал глас.

— Благодаря, чичо. Тогава ще ги взема, а пък камък, кълна се, ще купя.

— Момчета, чухте ли? — можа да каже още болният и пак се преви и започна да се дави от кашлица.

— Добре, чухме — каза един от файтонджиите. — Серьога, ти върви, че ей го старшията пак тича. Виж ти, ширкинската госпожа е болна!

Серьога събу бързо своите скъсани, несъразмерно големи ботуши и ги метна под пейката. Новите ботуши на чичо Фьодор прилегнаха точно на краката му и Серьога, като ги поглеждаше, излезе и тръгна към каретата.

— Ей, че хубави ботуши! Дай да ги намажа — каза другият файтонджия с четка в ръка, когато Серьога се качваше на капрата и поемаше поводите. — Подари ли ти ги?

— Завиждаш ли ми? — попита в отговор Серьога, като стана и заметна над ботушите краищата на ямурлука… — Хайде! Ех вие, ненагледни мои! — извика той на конете, като замахна с камшичето; и каретата, и каляската с пътниците, куфарите и денковете, скривайки се в сивата есенна мъгла, се понесоха стремително по калния път.

Болният файтонджия остана в задушната стая върху печката и продължавайки да кашля, едва успя да се обърне на другата страна и утихна.

Докато мръкна, в хана пристигаха хора, отиваха си, похапваха — болният не се обаждаше. Привечер готвачката се покачи на печката и през краката му дръпна кожуха си.

— Ти не ми се сърди, Настася — обади се болният, — скоро ще опразня мястото.

— Добре, добре, казвам ли ти нещо — избъбри Настя. — Но кажи, какво те боли бе, чичо?

— Всичко вътре е изгнило. Бог знае какво е.

— Сигурно и гърлото те боли, като кашляш?

— Всичко ме боли. Дошла е вече умирачката — това е. Ох, ох, ох! — простена болният.

— Завий си хубаво краката — каза Настася и слизайки от печката, оправи ямурлука върху тялото му.

През нощта в хана мъждукаше газениче. Настася и десетина файтонджии спяха на пода, по пейките и силно хъркаха. Само болният едва стенеше, кашляше и се въртеше на печката. Призори той сякаш съвсем утихна.

— Чуден сън сънувах — обади се готвачката в полумрака, протягайки се, преди да беше се разсъмнало на другия ден. — Гледам, чичо Хведор уж слезе от печката и се запъти към дръвника дърва да цепи. Дай, казва, Настя, да ти помогна; аз му казвам: за тебе ли е сега дърва да цепиш; но той грабна брадвата и като почна да удря — полетяха трески по двора. Но нали — казвам аз — ти беше болен? Не, казва, здрав съм и като замахна, аз цяла изтръпнах. Извиках силно и се събудих. Дали не е умрял? Чичо Хведор! Ей, чичо!

Фьодор не се обаждаше.

— Наистина, дали не е умрял? Ще ида да видя — каза един от събудилите се файтонджии.

Увисналата върху печката мършава ръка, покрита с червеникави косми, беше студена и бледна.

— Ще ида да кажа на надзирателя — изглежда, че е умрял — каза файтонджията.

Фьодор нямаше роднини — той беше някъде отдалече. На другия ден го погребаха в новото гробище, отвъд горичката, и Настася няколко дни наред разказва целия си сън, който беше сънувала, и че тя първа се сетила, че чичо Фьодор е умрял.

III

Дойде пролет. По мокрите улици на града, между замръзналите купчинки тор, бълболеха бързи ручеи: цветовете на дрехите и звуците в говора на раздвижилия се народ бяха ярки. В градинките отвъд оградите набъбваха пъпките по дърветата и клонките им едва-едва се поклащаха от хладния вятър. Навсякъде струяха и капеха прозрачни капки… Врабците цвърчаха нестройно и прехвръкваха с малките си криле. Там, където грееше слънцето — по оградите, къщите и дърветата, — всичко се движеше и блестеше. Радостно, свежо беше и на небето, и на земята, и в сърцето на човека.

На една от главните улици, пред големия господарски дом, беше постлана прясна слама; в този дом сега умираше същата онази болна дама, която бързаше да иде в чужбина.

При затворената врата на стаята стояха мъжът на болната и една възрастна жена. На дивана седеше свещеник и навел очи, държеше в ръце нещо завито в епитрахила. В ъгъла, във волтеровско кресло, лежеше бабичка — майка на болната — и безутешно плачеше. До нея прислужничка държеше в ръката си чиста носна кърпичка и чакаше бабичката да я поиска; друга разтриваше с нещо слепите очи на бабичката и вееше под шапчицата побелялата й глава.

— Е, нека бог ви помага, драга моя — каза мъжът на възрастната жена, която стоеше заедно с него при вратата, — тя има такова доверие във вас, вие тъй умеете да говорите с нея, убедете я от сърце, мила, вървете по-скоро. — Той вече понечи да й отвори вратата, но братовчедката го задържа, допря няколко пъти кърпичката до очите си и тръсна глава.

— Ето сега, струва ми се, вече не съм разплакана — каза тя, отвори самичка вратата и влезе.

Мъжът беше силно развълнуван и изглеждаше съвсем объркан. Той тръгна към бабичката, но като направи няколко крачки, върна се, мина из стаята и се приближи към свещеника. Свещеникът го погледна, вдигна вежди към небето и въздъхна. Гъстата му прошарена брадичка също се вдигна нагоре и после се отпусна.

— Боже мой! Боже мой! — каза мъжът.

— Какво да правим? — каза с въздишка свещеникът и отново веждите и брадичката му се вдигнаха нагоре и се отпуснаха.

— И майка й е тук! — почти с отчаяние каза мъжът. — Тя не ще понесе това. Тя тъй я обича, тъй я обича, как тя… просто не знам. Да бяхте се опитали, отче, да я успокоите и да я склоните да излезе оттук.

Свещеникът стана и отиде при бабичката.

— То майчиното сърце никой не може да разбере — каза той, — но бог е милостив.

Изведнъж лицето на бабичката се сгърчи конвулсивно и тя истерично захълца.

— Бог е милостив — продължаваше свещеникът, когато тя малко се поуспокои. — Аз трябва да ви кажа, в моята енория имаше един болен, много по-тежко от Маря Дмитриевна, и знаете ли, един прост човек за непродължително време я излекува с билки. И дори този същият човек сега е в Москва. Аз казах на Василий Дмитриевич — не е зле да опитате. Поне за утеха на болната. За бога всичко е възможно.

— Не, тя вече няма да живее — каза бабичката, — наместо да прибере мене, господ прибира нея. — И истеричните хълцания се засилиха тъй, че тя изпадна в безсъзнание.

Мъжът на болната закри лицето си с ръце и излезе тичешком из стаята.

Първият човек, който го срещна в коридора, беше шестгодишното му момче, което с всички сили догонваше по-малкото си сестриче.

— Ами децата? Няма ли да наредите да ги заведа при майка им? — запита бавачката.

— Не, тя не иска да ги види. Това ще я разстрои.

Момчето се спря за минута, загледа се втренчено в лицето на баща си, после изведнъж подритна с крак и като викаше весело, продължи да тича.

— Това е мойто конче, татко! — извика момчето, като сочеше сестра си.

В това време в другата стая братовчедката седеше до болната и с ловко подхванат разговор се стараеше да я подготви, да насочи мисълта й към смъртта. При другия прозорец докторът разбъркваше лекарство.

Болната, в бял халат, цяла оградена с възглавници, седеше на леглото и гледаше мълчаливо братовчедката.

— Ах, мила моя — каза тя, като я прекъсна неочаквано, — не ме подготвяйте. Не ме смятайте за дете. Аз съм християнка. Аз всичко зная. Зная, че малко ми остава да живея, зная, че ако моят мъж ме беше послушал по-рано, щях да бъда в Италия и може би — дори сигурно — щях да бъда здрава. Всички му казваха това. Но какво да се прави, изглежда, на бога е било така угодно. Всички ние имаме много грехове, аз зная това; но се надявам на божията милост; на всички ще се прости, навярно на всички ще се прости. Аз се старая да разбера себе си. И аз имах много грехове, мила моя. Но затова пък колко много изстрадах. Стараех се търпеливо да понасям своите страдания…

— Тогава да извикам свещеника, мила моя? Ще ви олекне, като се причестите — каза братовчедката.

Болната наведе глава в знак на съгласие.

— Боже! Прости мене, грешната — прошепна тя.

Братовчедката излезе и кимна на свещеника.

— Това е ангел! — каза тя на мъжа със сълзи на очите. Мъжът заплака, свещеникът влезе, бабичката все още не беше дошла на себе си и в първата стая стана съвсем тихо. След пет минути свещеникът излезе и като свали епитрахила, оправи косите си.

— Слава богу, сега тя е по-спокойна — каза той, — иска да ви види.

Братовчедката и мъжът влязоха. Болната тихо плачеше, загледана в иконата.

— Честито причастие, мила моя — каза мъжът.

— Благодаря! Колко добре ми стана сега, каква непонятна сладост изпитвам! — каза болната и лека усмивка трептеше на тънките й устни. — Колко е милостив бог! Нали той е милостив и всемогъщ? — И тя отново загледа иконата със страстна молба и с очи, пълни със сълзи.

После сякаш изведнъж си спомни нещо. Тя направи знак и повика мъжа при себе си.

— Ти никога не искаш да направиш туй, за което аз моля — каза тя със слаб и недоволен глас.

Протегнал шия, мъжът покорно я слушаше.

— Какво има, мила моя?

— Колко пъти съм ти казвала, че тези доктори нищо не знаят; има прости знахарки, те лекуват… Ето, свещеникът ми каза… за някакъв селянин… Прати да го извикат.

— Кого, мила моя?

— Боже мой! Нищо не иска да разбере!… — И болната се навъси и затвори очи.

Докторът се приближи до нея и хвана ръката й. Пулсът видимо биеше все по-слабо и по-слабо. Той направи знак на мъжа й. Болната забеляза това и изплашено се огледа. Братовчедката извърна глава и заплака.

— Не плачи, не мъчи себе си и мене — каза болната, — това ми отнема последното спокойствие.

— Ти си ангел! — каза братовчедката и целуна ръката й.

— Не, целуни ме тук, само мъртви хора се целуват по ръката. Боже мой! Боже мой!

Същата вечер болната почина и тялото й, положено в ковчег, бе поставено в салона на големия дом. В голямата стая със затворени врати седеше един псалт и с монотонен носов глас четеше псалмите на Давид. Ярка восъчна светлина падаше от високите сребърни свещници върху бледото чело на покойната, върху тежките восъчни ръце и окаменените гънки на покрова, който се вдигаше страшно при коленете и пръстите на краката. Псалтът, без да разбира думите си, четеше монотонно и в тихата стая думите звучаха и заглъхваха някак странно. От време на време откъм една отдалечена стая долитаха звуци на детски гласове и тропот.

„Сокроешь лицо твое — смущаются — гласеше псалтирът, — возьмешь от них дух — умирают и в прах свой извращаются. Пошлешь дух твой — созидаются и обновляют лицо земли. Да будет господу слава вовеки.“

Лицето на покойницата беше строго, спокойно и величаво. Ни по чистото студено чело, ни по твърдо стиснатите устни трепваше движение. Цялата беше превърната във внимание. Но разбираше ли тя поне сега тия велики думи!

IV

След един месец над гроба на покойната бе издигнат каменен параклис. Над гроба на файтонджията все още нямаше камък и само светлозелена трева бе покарала над могилката, която служеше като единствен знак за някогашно съществуване на човек.

— Грях ти на душата, Серьога — говореше един ден готвачката в станцията, — ако не купиш камък на Хведор. Преди казваше: зима, зима, а сега защо не удържиш думата си? Та нали пред очите ми стана. Той вече веднъж ти се е явявал насън и те е молил; не купиш ли, ще дойде пак и ще почне да те души.

— Но нима аз се отказвам — отговори Серьога, — като съм казал, ще купя камък, ще купя, за рубла и половина ще купя. Не съм забравил, пък и ще трябва да се докара. Когато ми се случи да ида в града, ще купя.

— Поне един кръст да беше поставил — обади се стар файтонджия, — тъй наистина не е добре. Ботушите още носиш.

— А откъде да взема кръст? От цепеница ли да го издялам?

— Защо говориш тъй? От цепеница като не можеш да го издялаш, тогава вземи брадвата, иди рано-рано в горичката и там ще издялаш. Ясен ли, друго нещо ли — все ще намериш какво да отсечеш. И къщичка за кандило дори ще може да излезе. Инак ще трябва да поиш с ракия горския. А къде ще му излезе краят, ако речеш за всяка дреболия да го поиш. Ето аз преди няколко дни си счупих дървения лост, отидох, отсякох нов, екстра, и никой нищо не ми каза.

На другата заран, щом се развидели, Серьога взе брадвата и тръгна към горичката.

Над всичко лежеше студеният матов саван на все още падащата, неозарена от слънцето роса. Изток незабелязано се проясняваше, отразявайки слабата си светлина върху замрежения с леки облаци небесен свод. Нито една тревичка долу, нито един лист по връхните клони на дърветата не трепваше. Само пърхане на криле из гъсталака на дърветата или леко шумолене по земята нарушаваха от време на време тишината в гората. Изведнъж някакъв странен, чужд на природата звук се чу и замря в края на гората. Но този звук се чу отново и започна равномерно да се повтаря долу около дънера на едно от неподвижните дървета. Един от върховете затрепери необикновено, сочните му листа зашепнаха нещо, червеношийката, кацнала на едно от неговите клончета, изпърха шумно два-три пъти и като потрепваше с опашката, кацна на друго дърво.

Брадвата долу звучеше все по-глухо и по-глухо, свежи бели трески падаха върху росната трева и заедно с ударите се дочу и слабо пращене. Болезнена тръпка мина по цялото тяло на дървото, то се наведе и бързо се изправи, като се люлееше изплашено върху корена си. За един миг всичко утихна, но отново се наведе дървото, отново се чу пращене в дънера му и като чупеше клони, отпуснало вейки, то заби върха си във влажната земя. Звуците от брадвата и стъпките утихнаха. Червеношийката изписука и литна високо. Клончето, което тя засегна с крилото си, се поклати известно време и замря, както и другите, с всичките си листа. Дърветата още по-радостно блеснаха в новия простор с неподвижните си клони.

Първите лъчи на слънцето, пронизвайки перест облак, блеснаха в небето и се плъзнаха бързо по земята и небето. Мъглата започна да прелива на вълни по низините, росата блесна и затрептя върху листата, прозрачни избелели облачета бързо се разнесоха по синеещия свод. Птиците гъмжаха в гъсталака и като захласнати цвърчаха нещо щастливо; сочните листа радостно и спокойно си шепнеха по върховете и клонките на живите дървета, бавно, величаво зашумоляха над мъртвото, клюмнало дърво.