Лев Толстой
Алберт ^[0] (7)

VII

Навън наистина беше студено, но Алберт не чувствуваше студа — тъй беше разгорещен от изпитото вино и от разправията.

Като излезе на улицата, той се озърна и радостно потри ръце. Улицата беше пуста, но дългата редица фенери още светеше с червените си светлини, небето беше ясно и звездно. „Как тъй?“ — каза той, обръщайки се към осветения прозорец в квартирата на Делесов и като пъхна ръце под палтото в джобовете на панталоните и се наведе напред, с тежки и несигурни крачки Алберт тръгна направо по улицата. Той чувствуваше в краката и в стомаха си необикновена тежест, в главата му нещо шумеше, някаква невидима сила го блъскаше от една страна на друга, но той все вървеше напред към квартирата на Ана Ивановна. В главата му се въртяха странни, несвързани мисли. Ту си спомняше последния спор със Захар, ту, кой знае защо, морето и първото си пристигане с параход в Русия, ту щастливата нощ, прекарана с един приятел в пивницата, край която минаваше; ту изведнъж във въображението му прозвучаваше някакъв познат мотив и той си спомняше своето страстно увлечение и страшната нощ в театъра. Но въпреки че бяха объркани, всички тия спомени изпъкваха във въображението му тъй ярко, че затворил очи, той не знаеше кое беше по-действително: онова, което вършеше, или това, което мислеше. Той не помнеше и не чувствуваше как се движеха краката му, как, залитайки, той се удряше о стената, как гледаше наоколо си и как минаваше от улица на улица. Той помнеше и чувствуваше само онова, което си представяше, което се сменяше и уплиташе непрестанно във въображението му.

Минавайки по Малка Морска, Алберт се спъна и падна. Като се опомни за един миг, той видя пред себе си някакво грамадно, великолепно здание и тръгна по-нататък. По небето не се виждаха нито звезди, ни сияние, ни месец, фенерите също не светеха, но всички предмети се открояваха ясно. В прозорците на зданието, което се издигаше в края на улицата, светеха пламъчета, но тия пламъчета трепкаха като отражение. Зданието израстваше пред Алберт все по-близко и по-близко, все по-ясно и по-ясно. Но светлините изчезнаха веднага след като Алберт влезе в широките врати. Вътре беше тъмно. Самотните му стъпки звучно отекваха под сводовете и някакви сенки се плъзгаха и бягаха, когато ги наближаваше. „Защо дойдох тук?“ — помисли Алберт; но някаква непреодолима сила го теглеше напред към дълбочината на огромната зала… Там се виждаше някаква трибуна и около нея стояха мълчаливо някакви малки хора. „Кой ще говори?“ — запита Алберт. Никой не отговори, само един му посочи трибуната. Там вече стоеше висок слаб човек с щръкнали коси, облечен в пъстър халат. Алберт веднага позна своя приятел Петров. „Колко е чудно, че той е тук!“ — помисли Алберт. „Не, братя! — говореше Петров, сочейки някого. — Вие не разбрахте човека, който живя между вас; вие не го разбрахте! Той не е продажен артист, не е механически изпълнител, не е умопобъркан, не е загубен човек. Той е гений, велик музикален гений, загинал сред вас незабелязан и неоценен.“ Алберт веднага разбра за кого говореше неговият приятел; но като не желаеше да го притеснява, от скромност наведе глава.

„Той цял изгоря като сламчица от онзи свещен огън, на който всички ние служим — продължаваше гласът, — но той осъществи всичко онова, което бог бе вложил в него; затова и трябва да бъде наречен велик човек. Вие можехте да го презирате, да го мъчите, да го унижавате — продължаваше гласът все по-силно и по-силно, — но той стоеше, стои и ще стои неизмеримо над всички вас. Той е щастлив, той е добър. Той всички еднакво обича или презира, което е все едно, а служи само на онова, което е вложено в него свише. Той обича едно — красотата, единственото безспорно благо на света. Да, ето какъв е той! Паднете на колене всички пред него, на колене!“ — извика той високо.

Но друг глас заговори тихо от противоположния край на залата. „Не искам да падам на колене пред него — говореше гласът, в който Алберт веднага позна гласа на Делесов. — С какво той е велик? И защо ще се покланяме пред него? Нима той се държеше честно и справедливо? Нима принесе някаква полза на обществото? Нима не знаем как вземаше пари назаем и не ги връщаше, как взе цигулката на другаря си и я заложи?… («Боже мой! Отде знае всичко това!» — помисли Алберт, като наведе глава още по-ниско.) Нима не знаем как се подмазваше пред най-нищожни хора, подмазваше се само за пари? — продължаваше Делесов. — Не знаем как го изгониха от театъра? Как Ана Ивановна искаше да го предаде на полицията?“ („Боже мой, всичко това е истина, но застъпи се за мене — каза Алберт, — само ти знаеш защо правих всичко туй“.)

„Престанете, засрамете се — заговори отново гласът на Петров. — Какво право имате да го обвинявате? Нима вие сте живели неговия живот? Изпитвали ли сте неговите възторзи? («Вярно, вярно!» — шепнеше Алберт.) Изкуството е най-висока проява на могъществото в човека. То се дава само на избраници и издига избраника на такава висота, на която главата се замайва и е мъчно да се задържиш здрав. В изкуството, както във всяка борба, има герои, които отдават всичко на своята служба и които загиват, без да са постигнали целта си.“

Петров млъкна, а Алберт вдигна глава и завика високо: „Вярно! Вярно!“ Но гласът му замря, без да издаде звук.

„Това не се отнася до вас — обърна се строго към него художникът Петров. — Да, унижавайте го, презирайте го — продължи той, — а измежду всички нас той е най-добър и най-щастлив!“

Алберт, който слушаше тия думи с изпълнена от блаженство душа, не можа да издържи, приближи се към приятеля си и поиска да го целуне.

„Махай се, не те познавам — отговори Петров, — върви си по своя път, че може и да не стигнеш…“

— Виж го как се е натряскал! Няма да стигнеш… — извика стражарят на кръстопътя.

Алберт се спря, събра всичките си сили и като се мъчеше да не се клатушка, сви по близката уличка.

До Ана Ивановна оставаха няколко крачки. От преддверието на нейния дом падаше светлина върху снега вън и при входната врата се виждаха шейни и карети.

Като се хващаше с премръзналите си ръце за перилата, той изтича по стълбата и позвъни.

Сънливото лице на прислужничката се подаде през прозорчето на вратата и погледна сърдито Алберт. „Не може! — извика тя. — Не ми е заповядано да ви пускам“ — и хлопна прозорчето. До стълбата достигаха звуци от музика и женски гласове. Алберт седна на пода, опря глава на стената и затвори очи. В същия миг цял рояк несвързани, но близки видения го наобиколиха с нова сила, поеха го в своите вълни и го понесоха някъде там, из свободните и прекрасни предели на мечтите. „Да, той е най-добрият и най-щастливият!“ — неволно звънеше в неговото въображение. Откъм вратата се чуваха звуци на полка. И тези звуци говореха, че той е най-добрият и най-щастливият! Откъм близката черква се чуваше камбана и тази камбана повтаряше: „Да, той е най-добрият и най-щастливият.“ — „Ще ида отново в залата — помисли Алберт, — Петров трябва да ми каже още много, много неща.“ В залата вече нямаше никого и вместо художника Петров на трибуната стоеше самият Алберт и самичък свиреше на цигулката си всичко онова, което преди бе казал гласът. Но цигулката беше някак чудно направена: цялата беше от стъкло. Трябваше да я прегърне с две ръце и бавно да я притиска до гърдите си, за да може да издава звуци. А звуците бяха такива нежни и прелестни, каквито Алберт не беше чувал никога. Колкото по-силно притискаше до гърдите си цигулката, толкова му ставаше по-радостно и по-сладко. Колкото по-мощни ставаха звуците, толкова по-бързо се разпръсваха сенките и по-ярко се осветяваха стените на залата с прозрачна светлина. Но трябваше да свири с цигулката много внимателно, за да не я счупи. Алберт свиреше на стъкления инструмент много внимателно и хубаво. Свиреше такива неща, каквито — той чувствуваше тава — никой никога вече няма да чуе. Започнал беше вече да се уморява, когато го отвлече друг далечен глух звук. Това беше звук на камбана, но този звук произнасяше думата „да“; камбаната говореше, кънтейки някъде далече и високо: „Той ви изглежда жалък, вие го презирате, а той е най-добрият и най-щастливият! Никой никога вече няма да свири на този инструмент.“

Тези познати думи изведнъж се сториха на Алберт тъй умни, тъй нови и справедливи, че той престана да свири и като гледаше да не се движи, вдигна ръце и очи към небето. Той се чувствуваше прекрасен и щастлив. Макар че в залата нямаше никого, Алберт изпъчи гърди и като вдигна гордо глава, застана на трибуната тъй, че да могат всички да го видят. Изведнъж нечия ръка леко докосна рамото му; той се обърна и в здрача видя някаква жена. Тя го гледаше печално и поклати отрицателно глава. Той веднага разбра, че онова, което правеше, беше лошо, и се засрами. „Но къде?“ — запита я той. Тя го погледна още веднъж продължително, втренчено и наведе печално глава. Беше същата, съвсем същата, която бе обичал, и дрехата й беше същата, на пълната й бяла шия висеше огърлица от бисери, прелестните й ръце бяха голи над лактите. Тя го хвана за ръка и го поведе вън от залата. „Изходът е от другата страна“ — каза Алберт, но тя, без да отговори, се усмихна и го изведе от залата. На прага на залата Алберт видя луна и вода. Но водата не беше ниско, както е обикновено, а луната не беше високо: един бял кръг на определено място, както е обикновено. Луната и водата бяха заедно и навсякъде — и горе, и долу, и встрани, и около тях двамата. Алберт се хвърли заедно с нея в луната и водата и разбра, че сега той може да прегърне онази, която обичаше повече от всичко на света; той я прегърна и почувствува непоносимо щастие. „Не сънувам ли?“ — запита се той. Но не! Това беше действителност, това беше повече от действителност: това беше действителност и спомен. Той чувствуваше, че онова неизразимо щастие, на което се наслаждаваше в тази минута, отлетя и никога няма да се върне. „За какво плача?“ — запита я той. Тя мълчеше и го погледна печално. Алберт разбра какво искаше да каже тя с това. „Но как тъй, щом аз съм жив“ — промълви той. Без да отговори, тя гледаше неподвижно напред. „Това е ужасно! Как да й обясня, че съм жив“ — помисли с ужас той. — „Боже мой! Та аз съм жив, разберете ме!“ — шепнеше той.

„Той е най-добрият и най-щастливият“ — говореше гласът. Но нещо все по-силно и по-силно душеше Алберт. Дали това бяха луната и водата, нейните обятия или сълзите — той не знаеше, но чувствуваше, че не ще каже всичко, което трябва, и че скоро всичко ще се свърши.

Двама гости, които излизаха от Ана Ивановна, видяха просналия се на прага Алберт. Единият се върна и извика домакинята.

— Та това е безбожно — каза той, — така вие бихте оставили човека да замръзне.

— Ах, та това е Алберт, виж къде е седнал — отговори домакинята. — Анушка! Сложете го някъде в стаята — обърна се тя към прислужничката.

— Но аз съм жив, защо ще ме погребвате? — бъбреше Алберт, когато го внасяха безчувствен в стаята.