Лев Толстой
Алберт ^[0] (1)

I

Петима богати и млади хора пристигнаха в три часа̀ през нощта да се веселят на един петербургски бал.

Много шампанско беше изпито, голяма част от господата бяха доста млади, девойките красиви, едно пиано и една цигулка неуморно свиреха полка след полка, танците и шумът не преставаха; но беше някак скучно, неудобно, кой знае защо (както често се случва), на всекиго се струваше, че всичко това не е както трябва да бъде и е ненужно.

На няколко пъти те правеха усилия да повишат настроението, но престореното веселие беше още по-лошо от скуката.

Един от петимата млади хора, повече от другите недоволен и от себе си, и от останалите, и от цялата вечер, с чувство на отвращение стана, намери шапката си и излезе, с намерение незабелязано да си отиде.

В антрето нямаше никого, но в съседната стая, зад вратата, той чу два гласа, които спореха помежду си. Младият човек се спря и се ослуша.

— Не бива, там има гости — говореше женският глас.

— Пуснете ме, моля ви се, нищо няма да сторя! — молеше слаб мъжки глас.

— Не, няма да ви пусна без позволение на мадам — говореше жената. — Къде отивате? Ах, какъв сте!…

Вратата се разтвори и на прага се показа странна мъжка фигура. Като видя госта, прислужничката престана да го задържа, а странната фигура се поклони плахо и клатейки се на кривите си крака, влезе в стаята. Това беше мъж със среден ръст, с тесен, превит гръб и дълги рошави коси. Носеше късо палто и окъсани панталони, на краката си имаше груби, нечистени ботуши. Усукана като връв вратовръзка бе вързал на дългата си бяла шия. Мръсната риза се подаваше из ръкавите над тънките ръце. Но въпреки необикновената слабост на тялото лицето му беше нежно, бяло и дори свежа руменина трептеше по бузите, над черната рядка брада и бакембардите. Несресаните коси, отметнати назад откриваха невисоко и извънредно чисто чело. Тъмните уморени очи гледаха напред меко, угоднически и едновременно важно. Изразът им пленително се сливаше с израза на свежите, опънати в краищата устни, които се показваха под редките мустаци.

Като направи няколко крачки, той се спря, обърна се към младия човек и се усмихна. Усмихна се сякаш с известно усилие; но когато усмивката озари лицето му, младият човек — без сам да знае защо — също се усмихна.

— Кой е този господин? — запита той шепнешком прислужничката, когато странната фигура мина в стаята, откъм която се чуваха танци.

— Побъркан музикант от театъра — отговори прислужничката, — дохожда понякога при господарката.

— Делесов, къде се изгуби? — викаха в туй време откъм залата.

Младият човек, когото наричаха Делесов, се върна в залата.

Музикантът стоеше на вратата и като гледаше танцуващите, с усмивката си, с погледа си и с тропането на краката си изразяваше удоволствието, което му доставяше това зрелище.

— Моля, идете да танцувате и вие — каза му един от гостите.

Музикантът се поклони и погледна въпросително домакинята.

— Идете, идете, щом господата ви канят — намеси се домакинята.

Сухите, слаби крайници на музиканта изведнъж усилено се раздвижиха и той, като мигаше, като се усмихваше и потръпваше, тежко, тромаво започна да подскача из залата. В средата на кадрила един весел офицер, който танцуваше доста красиво и възторжено, без да иска, блъсна с гърба си музиканта. Слабите, уморени крака не можаха да запазят равновесие и музикантът, като направи няколко несигурни крачки настрани, се просна цял на пода. Въпреки резкия, сух звук, който се чу при падането, в първата минута почти всички се засмяха.

Но музикантът не ставаше. Гостите млъкнаха, дори пианото престана да свири. Делесов и домакинята първи изтичаха при падналия. Той лежеше на лакътя си и гледаше мрачно в пода. Като го вдигнаха и поставиха да седне на стол, той с бързо движение на костеливата ръка отметна косите от челото си и започна да се усмихва, без да отговаря на въпросите, които му задаваха.

— Господин Алберт! Господин Алберт! — говореше домакинята. — Какво, ударихте ли се? Къде? Нали ви казвах, че не бива да танцувате. Той е тъй слаб — продължи тя, обръщайки се към гостите, — едва ходи, за него ли е това!

— Кой е този? — питаха домакинята.

— Беден човек, артист. Много добър момък, само че е жалък, както виждате.

Тя говореше това, без да се стеснява от присъствието на музиканта. Музикантът се опомни и сякаш изплашен от нещо, сви се и отблъсна ония, които го бяха заобиколили.

— Няма нищо — каза изведнъж той, като ставаше от стола с видимо усилие.

И за да докаже, че не усеща никаква болка, отиде насред стаята и поиска да подскочи, но се олюля и щеше пак да падне, ако не бяха го задържали.

На всички стана неудобно; всички го гледаха и мълчаха.

Погледът на музиканта отново угасна и той, очевидно забравил всички, триеше с ръка коляното си. Изведнъж той вдигна глава, издаде напред треперещия си крак, със същия груб жест, както и по-рано, отметна косите си и като се приближи до цигуларя, взе цигулката му.

— Няма нищо! — повтори той още веднъж, като размаха цигулката. — Господа, нека да свирим.

— Какво странно лице! — говореха помежду си гостите.

— Може би в това нещастно същество загива голям талант! — каза един от гостите.

— Да, наистина, колко е жалък! — добави друг.

— Какво прекрасно лице!… В него има нещо необикновено — каза Делесов, — но да видим…