Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Събрани съчинения в 14 тома
Том 3: Повести и разкази (1857–1863 г.) - Оригинално заглавие
- Альберт, 1858 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Георги Константинов, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- noisy (2012)
- Разпознаване и корекция
- krechetalo (2012)
Издание:
Л. Н. Толстой
Събрани съчинения в 14 тома
Том 3: Повести и разкази 1857–1863
Превел от руски: Георги Константинов
Издателство „Народна култура“, София, 1956
Л. Н. Толстой
Собрание сочинений в 14 томах
„Государственное издательство художественной литературы“
Москва, 1951
Тираж 200,000
Редактор: Милка Минева
Художник: Олга Йончева
Худ. редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Димитър Захариев
Коректор: Лев Шопов
Дадена за печат на 14. 1. 1956 г. Печатни коли 32⅝.
Авторски коли 44,40. Формат 84×108/82. Тираж 10,000
Поръчка №2 (481).
ЛГ IV
Цена 1955 г. — 15.90 лева.
ДПК Димитър Благоев
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
История
- — Добавяне
III
Нещо странно стана с всички присъствуващи и нещо странно се чувствуваше в мъртвото мълчание, което настъпи, след като Алберт престана да свири. Като че всеки искаше и не можеше да изкаже какво значеше всичко туй. Какво значи — светлата и знойна стая, пищно облечените жени, сутринното сияние в прозорците, развълнуваната кръв и ясното впечатление от заглъхналите звуци? Но никой не се и опита да каже какво означаваше всичко туй; напротив, почти всички, чувствувайки се безсилни да минат напълно на страната на онова, което им откри новото впечатление, се възбунтуваха срещу него.
— Но той като че свири хубаво — каза офицерът.
— Удивително! — отговори Делесов, като бършеше крадешком с ръкава бузите си.
— Време е вече да си ходим, господа — като се пооправи малко, каза онзи, който лежеше на дивана. — Ще трябва да му дадем нещо, господа. Хайде да съберем от всички.
Алберт седеше в това време сам в другата стая на дивана. Опрял лакти на костеливите си колене, той прокарваше по лицето си своите потни, мръсни ръце, разрошваше косите си и сам на себе си щастливо се усмихваше.
Събраха много пари и Делесов се зае да му ги даде.
Освен това Делесов, на когото музиката направи такова силно и необикновено впечатление, бе намислил да стори добро на този човек. Дойде му на ум да го вземе при себе си, да го облече, да го настани някъде — изобщо да го изтръгне от това мръсно положение.
— Какво, уморихте ли се? — запита Делесов, като се приближи към него.
Алберт се усмихваше.
— Вие сте истински талант; би трябвало сериозно да се занимавате с музика, да свирите пред публика.
— Бих пил нещо — каза Алберт, сякаш току-що се пробуждаше.
Делесов донесе вино и музикантът жадно изпи две чаши.
— Какво славно вино! — каза той.
— Какво прекрасно нещо е „Меланхолия“! — каза Делесов.
— О! Да, да — отговори Алберт, усмихвайки се, — но, извинете, аз не зная с кого имам честта да говоря; може би вие сте граф или княз; не можете ли да ми заемете малко пари? — Той помълча малко. — Аз нямам нищо… аз съм беден човек. Не мога да ви ги върна.
Делесов се изчерви, почувствува се неудобно и побърза да даде на музиканта събраните пари.
— Много ви благодаря — каза Алберт, като взе парите. — Сега хайде да музицираме; ще ви свиря, колкото искате. Само да има нещо да пийна, да пийна — прибави той, ставайки.
Делесов му донесе още вино и го замоли да седне до него.
— Ще ме извините ли, ако бъда откровен с вас — каза Делесов, — вашият талант твърде много ме заинтересува. Струва ми се, положението ви не е добро, нали?
Алберт поглеждаше ту към Делесов, ту към домакинята, която влезе в стаята.
— Позволете ми да ви предложа своите услуги — продължи Делесов. — Ако имате нужда от нещо, аз бих се радвал много, ако вие за известно време се преместите у дома. Аз живея сам и може би ще ви бъда полезен.
Алберт се усмихна и нищо не отговори.
— Но защо не благодарите? — каза домакинята. — Разбира се, това за вас е благодеяние. Само че аз не бих ви съветвала — продължи тя, като се обърна към Делесов и поклати отрицателно глава.
— Много съм ви благодарен — каза Алберт, стискайки с мокрите си ръце ръката на Делесов, — само че сега нека музицираме, моля ви се.
Но останалите гости вече се бяха приготвили да си ходят и колкото и да ги уговаря Алберт, те излязоха в коридора.
Алберт се сбогува с домакинята и като си сложи изтърканата шапка с широка периферия и тънката стара пелерина, които съставяха цялото му зимно облекло, излезе заедно с Делесов при входа.
Когато Делесов седна със своя нов познат в каретата и почувствува онзи неприятен дъх на пияница и мръсота, с който бе пропит музикантът, започна да се разкайва за постъпката си и да се обвинява в детинска мекота на сърцето и в безразсъдство. При това всичко, което говореше Алберт, беше така глупаво и просташко, той тъй изведнъж и гадно се упои на чистия въздух, че Делесов се потърси от погнуса. „Какво ще го правя?“ — помисли си той.
След четвърт час Алберт млъкна, шапката падна в краката му, самият той се бухна в единия ъгъл на каретата и захърка. Колелата равномерно скрибуцаха по замръзналия сняг; слабата светлина на утрото едва проникваше през заледените прозорци.
Делесов се загледа в своя съсед. Дългото тяло, покрито с наметалото, лежеше безжизнено до него. На Делесов му се стори, че дългата глава с големия тъмен нос се люлее върху това туловище; но като се вгледа по-отблизо, той видя, че онова, което бе взел за нос и лице, бяха косите, а че самото лице беше по-ниско. Той се наведе и разгледа чертите на лицето на Алберт. Тогава красотата на челото и спокойно свитата уста отново го поразиха.
Под влияние на нервната умора, на дразнещия безсънен утринен час и на музиката, която бе чул, Делесов, като гледаше това лице, отново се пренесе в онзи блажен свят, в който бе надникнал тази нощ; отново си припомни щастливото и великодушно време на младостта и престана да се разкайва за постъпката си. В тази минута той искрено, горещо обичаше Алберт и твърдо реши да му направи добро.