Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (7)

Седма глава

Загледана в една точка на боядисаната в бяло стена насреща си, Фелисити се сапунисваше бавно. Хладката вода облекчи болките от натъртванията и контузиите по тялото, й. Треперенето в утробата й беше изчезнало. Чувстваше се изтощена, но спокойна, и беше готова да си легне и да заспи.

Ала колкото и да си втълпяваше, че самата тя не се е променила и животът й ще продължи, както досега, това не я успокояваше. Не, нищо не беше както преди. Зад вратата на спалнята й чакаше полковник Морган Макормак, мъжът, който бе повярвал, че тя е съучастница в причинената му несправедливост, и си бе присвоил правото да определя по-нататъшния й живот. Фактът, че имаше възможност да й наложи волята си както чрез принуда, така и просто поради физическата си сила, правеше положението й двойно по-трудно.

Какво да прави сега? Можеше ли изобщо да направи нещо? Тъй като баща й беше в затвора, а новите управляващи бяха обявили брат й за престъпник, тя бе останала без мъжка закрила. Приятелите на баща й бяха в ареста заедно с него. Роднините на майка й бяха измрели, семейството на баща й живееше във Франция, френският генерален директор не само че нямаше никаква власт при испанския режим, ами се беше превърнал в помагач на новите властници. Жителите на града с право го обвиняваха, че работи с тях за своя собствена изгода. Единственият човек в Луизиана, който имаше по-висок чин и разполагаше с повече власт от Морган Макормак, беше О’Рейли, следователно беше безсмислено да се надява, че той би могъл да се намеси в частния живот на подчинения си, само заради една жена, която на всичкото отгоре е дъщеря на арестуван за предателство французин. Нима наистина беше изцяло във властта на Морган Макормак? Е, щом между нея и полковника не стоеше никой, тя щеше да се погрижи сама за защитата си — а полковникът да върви по дяволите!

В този момент в стаята влезе Ашанти. Беше преметнала през ръката си чисто спално бельо, а пръстите й стискаха голяма чаша горещ чай. Напитката миришеше на билки и подправки. Очевидно се касаеше за едно от лечебните й африкански питиета. Ашанти остави чашата на пода до ваната, откъдето Фелисити можеше да я достигне, после раздипли чаршафа и го опъна върху дюшека на леглото.

Фелисити се надигна и посегна към горещото питие. Отпи глътка и се намръщи.

— Какво е това? Никога досега не съм го опитвала.

— Не ви беше нужно, мадмоазел. Отварата ще ви помогне да не заченете дете.

До този момент Фелисити не беше намерила време да помисли по този въпрос, а може би не беше имала и желание. Тя се взря с празен поглед в тъмното питие, без да смее да го поднесе към устните си.

— Пийте, мадмоазел. Така е най-добре, докато не се омъжите.

— Права си — въздъхна Фелисити и послушно изпи отварата. — Полковникът… още ли…

— Да, той все още е в съседната стая. Превързах раната му. Вече няма да кърви. И видях гърба му. Осеян е с белези.

— Разказвал ми е, че по-рано бил моряк на английски кораб. Вероятно белезите са останали от бичуване с камшик.

— Ужасно е, че хората могат да си причиняват такива неща…

— Хората са способни на какви ли не жестокости — промълви тихо Фелисити, загледана към терасата. — Макар да не разбирам, защо го правят.

— А полковникът… — започна колебливо Ашанти. — Ще си отиде ли или ще остане при нас?

— Отказва да напусне тази къща — обясни кратко Фелисити.

— Имате предвид, за тази нощ?

— Не само. Решил е да се настани на квартира при нас.

— О, това е много добре, мадмоазел.

— Добре? — смая се Фелисити. — Ти чуваш ли се какво говориш!

— Той ще ви закриля и ще се грижи за вашата сигурност.

— А кой ще се погрижи да ме опази от него? — Фелисити остави празната чаша и скочи толкова внезапно, че водата се разплиска на всички страни.

— Вие сте способна да се пазите сама, мадмоазел — отговори уверено Ашанти, донесе една хавлия и я подаде на Фелисити, която вече излизаше от ваната. Погледът й се плъзгаше с възхищение по стройните извивки на напълно узрялото женско тяло. — Въпросът е по-скоро, кой ще спаси него от нас?

Камериерката не беше забравила, че домът на Фелисити криеше за полковника постоянна заплаха. Всички негови обитатели можеха да направят така, че гостът да се почувства нежелан и да го принудят да си иде.

Не им остана време да обмислят по-подробно възможностите. Фелисити тъкмо се пръскаше с ухаещата на виолетки пудра, а Ашанти държеше нощницата готова, за да може да я облече, когато вратата се отвори. Фелисити захвърли пухчето за пудрата и навлече презглава нощницата. После завърза с треперещи пръсти панделките на врата и се обърна към застаналия на прага мъж.

— Какво желаете? — попита тя и гневът й се усили още повече, когато усети, че цялата се е изчервила.

— Помислих си, че ако сте готова с банята, бих могъл да използвам останалата вода — отговори той и в очите му проблесна ирония.

Мина известно време, преди Фелисити да осъзнае, че цялото й тяло е огряно от единствената запалена свещи и формите му изпъкват още по-съблазнително под тънката нощница. Отдръпна се рязко и на лицето й се изписа израз на оскърбено достойнство. Като видя това, мъжът предпочете да премълчи напиращата на устните му острота.

— Искате да се изкъпете?

— Толкова странно ли ви се струва?

— За повечето хора това е необичайно — отговори младата жена.

— Аз придобих този навик в Индия. Всеки ден плувах в морето или се къпех в солена вода. Имате ли нещо против, ако използвам ваната ви?

Нямаше смисъл да му отказва.

— Нали знаете, че не бива да мокрите превръзката?

— Ще внимавам.

— Ще повикам втората прислужница и двете с Ашанти ще отнесат ваната в друга стая — рече колкото се може по-учтиво Фелисити.

— Не е нужно.

Младата жена го изгледа с растящо недоверие в кадифените си очи.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че ще се окъпя тук — отговори, с подчертано спокойствие той. — Разбира се, само в случай, че камериерката ви е готова.

— Готова съм, полковник — отговори равнодушно Ашанти, направи реверанс и се запъти към вратата.

Фелисити направи крачка след нея.

— Ашанти, недей…

— Какво има, мадмоазел? — камериерката спря и се обърна. В погледа й се четеше съчувствие.

— Нищо. Можеш да си вървиш.

Вратата се затвори зад стройната черна фигура. Морган започна да разкопчава страничните копчета на униформения си панталон, Фелисити все още стоеше насред стаята, без да знае какво да прави. Ужасно й се искаше да излезе и да му предостави спалнята си без борба, но гордостта взе връх. Нямаше да му позволи да помисли, че е избягала.

Въпреки това изкушението да отвори вратата и да се втурне далеч в нощта беше почти непоносимо. Но къде да иде, при кого да се скрие? Нямаше пари, не можеше да си плати билета за някой параход, а ако останеше в Ню Орлиънс, никой не можеше да я опази от властта на испанците. Особено от един от най-високопоставените й представители, полковник Морган Макормак. А и не можеше да остави баща си. Какво щеше да стане с него, ако дъщеря му заминеше далеч през морето? Докато гниеше в испанския затвор, той беше заложник за доброто й поведение. Може би събитията от последната нощ бяха настроили полковника срещу баща й. Не, тя трябваше да престане да се занимава със собствените си тревоги и да убеди Морган Макормак, че не е имала нищо общо с нападението срещу него.

Без да бърза, полковникът седна във ваната. Фелисити пристъпи сковано към тоалетната масичка и взе от нея четката за коса. Разреса блестящите тъмноруси къдрици, които досега висяха на сплъстени кичури. Косите й стигаха до под бедрата. След известно време погледна в огледалото и видя Морган, седнал неудобно в малката вана, вдигнал колене чак до брадата си, да сапунисва грижливо гърдите си под превръзката. В този вид мъжът изглеждаше много по-човечен и… безопасен. Почти нищо не напомняше за властната, жадна за отмъщение натура.

Докато Фелисити изваждаше останалите фуркети от косата си, тя се обърна и хвърли бърз поглед към ирландеца.

— Вие се смятате за нещо голямо, нали?

— Как ви хрумна тази мисъл? — Морган бавно изстискваше водата от ленената кърпа.

— Само какви неща извършихте, откакто се срещнахме за първи път! — отговори безстрашно тя.

— Вероятно говорите за методите, с които се опитвам да се подсигуря? Нима всичко не става, както аз искам?

— Точно това имах предвид — промълви замислено Фелисити.

— Знаете ли, когато човек е моряк, пират или наемник, той научава много бързо тези неща. Ако ти не овладееш събитията, ще те владеят те.

— Това е чудесно, стига човек да разполага със силата или властта да се наложи.

Зелените очи се присвиха в тънки, блестящи ивици.

— Какво намеквате?

— Опитвам се да открия — отвърна предпазливо тя — как възнамерявате да постъпите спрямо баща ми.

— Веднъж вече ви казах, че съдбата му не зависи само от мен.

— Казахте също, че при благоприятни обстоятелства, О’Рейли би могъл да прояви милосърдие — напомни му твърдо Фелисити, макар че трепереше от напрежение.

Мъжът изстиска още веднъж кърпата, остави я на ръба на ваната и се изправи.

— Положението се промени.

— Не е истина! Ако ми повярвате…

Когато Морган посегна към оставената на стола хавлия, Фелисити извърна смутено очи, но темата беше твърде важна и не можеше да си позволи да му обърне гръб.

— Защо да ви вярвам? Какво основание сте ми дала, за да приема, че казвате истината?

— Нима наистина смятате, че бих могла да желая смъртта ви? Вие сте единствената надежда баща ми да бъде осъден справедливо.

— Без съмнение, вие сте узнала, че вече съм изготвил доклада си за случая с баща ви, в който съм изказал мнение, че той не се е включил активно в съпротивата, затова препоръчвам да бъде помилван или наказан само формално. Ако е така, значи вече няма какво да спечелите от спазването на уговорката ни. Напротив, най-умното би било да се отървете от една постоянна заплаха.

Фелисити го погледна право в очите.

— Не сте прав — прошепна едва чуто тя.

— Не искам да кажа, че ви виня за случилото се тази нощ — продължи бавно той, сякаш не беше чул нищо. — От друга страна обаче, не виждам причина да не се възползвам от даденото ми предимство, само защото вие не сте успяла. Тук се чувствам толкова удобно.

— Значи очаквате да се съглася с оставането ви под този покрив?

— Струва ми се напълно разумно.

— За съжаление нямам достатъчно силни думи, с които да изразя своите чувства!

— О, сигурен съм, че такива думи съществуват — отговори с усмивка той, изтри стройните си мускулести крака и захвърли кърпата настрана.

Фелисити го изгледа унищожително, но като разбра, че той няма намерение да се покрие, побърза да отмести очи.

— Какво ще стане, ако… се съглася?

— Какво искате да кажете? — попита Морган и изпъна дясната си ръка, за да провери усеща ли болка. После прокара пръсти по кичурите, изплъзнали се от плитката му.

— Искам да разбера — отговори Фелисити, полагайки огромни усилия да овладее засилващия се гняв — дали ще оставите нещата, както досега, или ще сметнете за необходимо да съобщите за случилото се тази нощ?

— Трябва да напиша доклад — отговори със смръщено чело мъжът. — Как иначе бих могъл да обясня драскотините по тялото си? Важното е какво значение ще придам на случилото се. Зависи от много неща.

— От какво например?

— От вас.

Мъжът пристъпи към нея, грамаден и заплашителен. Без да се бои, Фелисити вдигна към него кадифените си очи.

— Не сте прав. Един ден ще съжалявате за онова, което извършихте тук.

— Заплашвате ли ме? — попита замислено той.

— Не — отговори тя. — Това е просто предчувствие. Освен ако не сте неспособен да изпитате каквото и да било чувство.

— Имаше време, когато щях решително да оспоря подобни думи. Но вече не съм сигурен, че е така — той протегна ръка и улови една блестяща къдрица от косата й. Разстла я върху дланта си, докато в нея заискриха хиляди златни светлинки.

— Хайде да си лягаме.

В гърлото на Фелисити заседна буца. Тази проста заповед беше повече, отколкото можеше да понесе. Биенето на сърцето й се ускори, пръстите й бавно се свиха в юмруци.

— Не мога.

— Уморена сте — промълви мъжът, взе четката от ръката й и я остави на масичката. После неочаквано меко улови китката й, без да откъсва очи от бледия овал на лицето й и тъмните кръгове под очите. — Елате.

Последните думи прозвучаха дрезгаво и Фелисити не посмя да се възпротиви. Направи няколко крачки и отново спря.

— Полковник Макормак…

— Веднъж вече ви казах, че името ми е Морган. Ще бъде добре, ако не го забравяте. Ще си легнете ли най-после, или трябва аз да ви отнеса в леглото?

— Раната ви…

— Да върви по дяволите! Засега съм твърдо решен да не ви досаждам, но ако ме принудите да ви докосна, не мога да гарантирам за нищо!

Фелисити издърпа ръката си. Изгледа го мрачно и се покатери на високото меко легло. Отпусна се с доволна въздишка във възглавниците и зави коленете си с копринения чаршаф. Искаше й се да го издърпа до брадичката, но въпреки дъжда в стаята беше все така горещо. Това беше още едно обвинение към Морган. Кадифените й очи проследиха с нарастващ гняв как мъжът загаси свещта и отиде да отвори капаците на прозореца.

После, със сигурни крачки и спокойни движения, той се приближи в мрака към леглото. Седна на ръба и дървената рамка изскърца. Свали мрежата против комари и куката в тавана издрънча. Морган разстла мрежата върху леглото, излегна се в другия му край и стаята утихна.

Фелисити лежеше, без да смее да помръдне, и с туптящо сърце се вслушваше в равномерното му дишане. Нервите й бяха опънати до скъсване. Искаше й се да скочи, да се скрие в някой ъгъл и да изкрещи с пълен глас колко много го мрази и как се отвращава от него. Но не можеше да направи това. Внезапно мъжът протегна ръка, притегли я към себе си и я обърна така, че тя да се сгуши в свивката на рамото му. Фелисити усети как цялото й тяло се скова. Без да се помръдва, тя втренчи очи в мрака, очаквайки ново насилие.

— Спи сега — прошепна Морган и топлият му дъх помилва тила й. — Утрото ще дойде, преди да сме го усетили.

 

 

Фелисити се събуди с неохота. Събуждането беше придружено от усещане за безпокойство, неудобство и някаква странна възбуда. Полуспуснатите й мигли не допускаха светлината на деня. Беше спала неспокойно и тънката й нощница се бе увила около талията. Лежеше по гръб, някаква тежест притискаше ребрата й.

Топлата закръгленост на едната й гърда беше стегната в мека, но здрава хватка.

Очите й се отвориха рязко. Морган се бе навел над нея, подпрян на лакът. В зелените му очи светеше въпрос. По устните му играеше иронична усмивка.

— Добро утро.

Младата жена затвори очи и отново ги отвори. Мъжът не беше изчезнал.

— Добро утро — отговори тя и гласът й прозвуча нелюбезно.

— Утрото наистина не е лошо.

Фелисити удостои съседа си по легло с унищожителен поглед.

— За вас може би.

— Зависи от гледната точка — съгласи се Морган и бавно засили натиска върху гърдата й.

Пръстите й се стрелнаха към ръката му и я изблъскаха. Младата жена се претърколи към другия край на леглото. Морган посегна към нея и здраво обгърна с една ръка талията й, макар че за миг лицето му се присви от болка. Това бегло изражение накара Фелисити да изостави съпротивата, макар и за малко. Мъжът побърза да се възползва от тази проява на слабост, придърпа я по-близо до себе си и сведе глава, за да докосне устните й със своите. Фелисити усети милувката на езика му, натиска на голото му тяло върху стройните си бедра. Нямаше смисъл да се съпротивлява. Невинността й беше изгубена завинаги. Имаше и достатъчно други основания, поради които трябваше да му се отдаде. Този път нямаше да боли толкова. Като позволи на Морган да задоволи желанието си, няма да възбуди гнева му. Трябва само да приеме за нормална предателската слабост, която изплува в едно ъгълче на съзнанието й, за да направи подчинението поносимо.

В този момент на вратата се почука.

— Нося ви сутрешния шоколад, мадмоазел! — провикна се зад вратата Ашанти. — Господин полковник!

Морган вдигна глава и се намръщи.

— Какъв шоколад? Вие ли го поръчахте?

— Всеки ден по това време камериерката ми ме събужда с чаша шоколад — отвърна Фелисити и гласът й прозвуча объркано. В дълбоките кафяви очи беше изписано смущение. Тя напразно се опитваше да се отърве от тежестта, която притискаше сърцето й.

Мъжът я погледна и когато зелените му очи срещнаха нейните, от гърлото му се изтръгна задавено охкане. После внезапно я пусна и отново се подпря на лакът.

— Е, добре. И без това трябва да се явя по служба в дома на губернатора.

— Раната ви…

— Съмнявам се, че би могла да ми попречи. В последните дни се занимавам предимно с писмена работа.

Фелисити извика на Ашанти да влезе, седна в леглото и преметна косата си през рамо. През това време мъжът се протягаше и масажираше мускулите на дясната си ръка, която също беше засегната от шпагата на нападателя.

— Ами униформата ви? Трябва да я закърпят, да я почистят и изгладят.

Мъжът поклати глава.

— Ще отида с нея само до квартирата си. Там ще се преоблека.

Ашанти вдигна мрежата против комари и се покашля.

— През нощта намерих мундира на мосю полковника в салона. Закърпих го, почистих го и го изчетках. Ей сега ще се погрижа и за другите дрехи.

— Това е много мило от твоя страна, но оттук нататък слугата ми ще има грижата — изразът на лицето му беше затворен и издаваше размисъл.

— Както желаете, мосю полковник — младата жена остави таблата с шоколад в скута на Фелисити и й хвърли бърз поглед. Чужденецът имаше всички основания да бъде предпазлив. После Ашанти се обърна и излезе от стаята с обичайната си тиха грация. Само че забрави да затвори вратата.

Морган погледна отворената врата, после отмести очи към Фелисити, която държеше своите сведени и бавно наливаше шоколад в чашите. Мъжът отметна завивката, скочи от леглото, отиде до вратата и я затвори с трясък. После застана пред леглото и пое чашата от ръцете й.

— Добих впечатление, че прислугата ви е добре обучена по всички съществени въпроси — заговори отмерено той. — Уверен съм, че ще ми е приятно да живея тук.

Фелисити се изненада как гневът й от това нагло решение се разгоря буйно и в следващия миг угасна.

— Надявам се да запазите мнението си.

Мъжът я оглеждаше, без да бърза. Очите му обхванаха блестящия поток на косата й, съвършено изрязаните черти на лицето, кремавобялата кожа, порозовяла от гнева, гордо изправените под тънката нощница гърди.

— Разбира се — отговори той. Изпи шоколада си, отметна настрана мрежата и се запъти към вратата.

Фелисити го проследи с поглед. Защо не се срамува от голотата си? Нима е свикнал да се движи гол в женско присъствие? Сигурно често посещаваше стаите на filles de joie, на момичетата, които доставяха удоволствие на мъжете, пристанищните и гарнизонни проститутки. Вероятно те бяха част от живота му. Сигурно е така, макар че мисълта й беше извънредно неприятна. Войниците и обикновените авантюристи не бяха подходяща партия за заможните бащи на младите момичета навсякъде по света — те нямат почти никакви шансове да направят кариера, освен това не се знаеше кога ще ги повикат обратно в родината. Къде другаде можеха да се наслаждават на женско общество, освен при проститутките?

Морган Макормак беше мъж, който въпреки голотата си излъчваше властност. Фелисити го намираше много по-мъжествен от всички мъже, които беше срещала досега. Утринната светлина се плъзгаше по атлетичното му тяло и подчертаваше гъвкавите, добре тренирани мускули. От него се излъчваха спокойствие и сигурност, непознати за нея. Това откритие я обезпокои. Много по-приятно щеше да й бъде, ако мъжът насреща й бе показал някаква слабост, с която можеше да го подразни.

Когато Морган започна да обува панталона си, вратата на спалнята отново се отвори. Ашанти спря на прага и заговори на Фелисити, без да обръща внимание на полковника.

— Тук ли да сервирам закуската, мадмоазел?

Фелисити хвърли бърз поглед към Морган. Без да се помайва, мъжът облече панталона си и закопча страничните копчета.

— Аз… Да, Ашанти, ако обичаш.

Камериерката кимна и посочи с глава медната вана, пълна със студена вода, покрита със сапунена пяна.

— Сега ли да изнеса ваната?

Преди Фелисити да успее да отговори, Морган се намеси:

— По-късно. За мен не носи закуска. Няма да остана дълго.

— Да, господин полковник — отвърна Ашанти и направи реверанс. После побърза да се оттегли.

Фелисити нямаше намерение да му позволи да заповядва на слугите й вместо нея. Ала вероятността скоро да се отърве от присъствието му беше толкова примамлива, че не искаше да рискува. Съпротивата й можеше да го накара да промени плановете си. Стисна здраво устни и премълча.

Морган взе ризата си, нахлузи я на главата си и тихо изруга, когато трябваше да протегне ранената си ръка, за да я напъха в ръкава. Ако не беше толкова ядосана, Фелисити може би щеше да се изкуши да му помогне. Ала сега остана неподвижна в леглото, отпивайки малки глътки от изстиналия си шоколад.

Когато мъжът най-после напъха окървавената риза в панталона си, тя благоволи да проговори:

— Кога ще се върнете?

— Защо? — Морган приглади плисираната си яка, вдигна падналия на пода жакет и внимателно го наметна на рамото си.

— Просто се питах дали ще сте тук за вечеря — за да реша какво да приготви готвачката.

— Не се тревожете напразно заради мен. Ям всичко.

От думите му Фелисити заключи, че трябва да го очаква за вечеря. С Валкур беше съвсем различно. Осиновеният й брат се връщаше у дома, когато си щеше, и винаги очакваше масата да го чака наредена със скъпи и изискани ястия, които отнемаха много време на прислугата. Баща й също имаше определени желания, които трябваше да бъдат задоволявани.

Като си спомни за баща си, Фелисити бе обзета от смъртен страх. Побиха я студени тръпки. Прехапа устни и се обърна решително към мъжа, който вече препасваше шпагата си.

— Полковник… Морган?

— Да? — ирландецът я изгледа изпитателно, не преставайки да намества колана си.

— Какво ще стане сега? Говоря за споразумението ни.

— Искате да знаете дали и занапред ще се придържам към него, макар че вие се опитахте да посъкратите ролята си?

— Вече ви казах, че не съм направила нищо подобно!

— Въпросът е: мога ли да си позволя да ви повярвам?

— Въпросът е — поправи го решително Фелисити — дали изобщо го искате, или предпочитате да ме смятате за виновна, за да не се извинявате за онова, което ми сторихте!

— Това също е възможно — съгласи се мъжът, отказа се да търси ботушите си и се усмихна мрачно, като забеляза учудването й. — Макар и твърде незначително. Все пак ще го взема предвид и ще продължа да спазвам споразумението ни.

— Тоест ще се погрижите баща ми да бъде освободен?

— Никога не съм ви обещавал подобно нещо. Ще положа всички усилия присъдата да бъде възможно най-лека. Не мога да ви гарантирам нищо повече.

Това беше толкова малко, една съвсем незначителна отстъпка, която обаче означаваше твърде много, когато от нея зависеше животът или смъртта. Дали връзката й с Морган Макормак наистина щеше да окаже някакво влияние върху размера на наказанието, което испанският съд щеше да присъди на Оливие Лафарг? Дали онова, което беше изтърпяла, щеше да му помогне, макар и малко? Фелисити не знаеше и затова не можеше да каже дали цената, която бе принудена да плати, си е струвала.

— А какво ще стане с мен? — попита тихо тя, стараейки се да скрие страха си.

— С вас? — мъжът вдигна вежди, изправи се, вече напълно облечен, и приглади косата си назад. Къдриците, които се бяха разпилели, бяха строго опънати с черната панделка.

Фелисити отметна тънката мрежа против комари и го изгледа с потъмнели от гняв очи.

— Какво ще правя аз? Каква ще бъда за вас през следващите дни? Може би ваша chere amie?

— Ако желаете да се представяте за такава, моля.

Леката подигравка в думите му само засили чувството й за безпомощност.

— Не искам това! Сигурно си мислите, че сте ме надвили, но аз ви заявявам, че няма да ви търпя нито ден повече, отколкото е необходимо, за да помогна на баща си!

— Съдебното дирене може да продължи пет-шест седмици или дори два месеца, докато се стигне до произнасяне на присъдата.

— Всичко това е театър — отговори сърдито Фелисити. — Много добре знаете, че О’Рейли с удоволствие би признал арестуваните за виновни и би ги обесил още утре, ако не се опасяваше от открито обществено недоволство.

— Сега нямам време да разисквам по-подробно този въпрос — мъжът пристъпи към вратата и сложи ръка върху бравата. Обърна се отново към нея и продължи: — Подчертавам още веднъж, че вие се оказахте в това положение, само защото в съучастие с брат си се опитахте да ме убиете. Като се има предвид стореното, не би трябвало да твърдите, че съдебното дело трае твърде дълго или не е достатъчно ясно.

— Така е — съгласи се Фелисити. — Ако съм виновна. Но какво ще кажете, ако съм невинна?

Мъжът остана неподвижен, без да откъсва поглед от стройната фигура в леглото. Наситено зелените му очи бяха непроницаеми. След малко отвори вратата, излезе навън, без да каже нито дума повече, и безшумно я затвори след себе си.

 

 

Беше вече следобед, когато пристигна слугата на Морган. Дребен мъж с набръчкано угрижено лице, подобен на маймуните, които моряците носеха от Африка. Представи се с името Пепе. Багажът му се състоеше от един куфар, в който били, както обясни мъжът, униформите на полковник Макормак. Отведоха го при Фелисити заедно с още трима едри войници, тежко натоварени с куфари, сандъци и странно оформени пакети.

Слугата се поклони е уважение и заговори:

— Сеньорита Лафарг, моят полковник заповяда да се явя при вас. Тъй като сте проявила любезност и сте ни приели под своя покрив, ние ще се стараем да не смущаваме реда в дома ви. Трябва само да ми кажете къде ще живее полковникът и аз ще уредя всичко необходимо.

Наистина, къде, ли да го настани? Фелисити мръщеше нерешително чело. Какво очакваше Морган? Дали ще настоява да спи в спалнята й? Или щеше да идва при нея само от време на време? Дали въпросът на слугата не беше учтив метод да се предостави решението на нея, или просто изразяваше нежелание да й отнеме приятната илюзия, че няма да бъде нищо повече от негова домакиня?

— Сеньорита?

Точно така, тя беше негова домакиня! Защо да не го настани, където на нея й харесваше? Ако не е съгласен, нека дойде да й се оплаче.

— Мари — обърна се Фелисити към младото момиче, застанало до вратата, — покажи на Пепе стаята на мосю Валкур. Брат ми вече няма нужда от нея. А след това остани с него и се погрижи да получи всичко, от което се нуждае.

— Gracias, senorita — отговори дребният мъж и сведе глава. После се обърна, за да последва прислужничката.

— Знаете ли — продължи Фелисити, подтиквана от някакъв странен импулс, — има и едно свързващо помещение, което извежда на улицата, и смятам, че то също ще бъде от полза за полковника. Там беше кабинетът на баща ми, но аз ще се погрижа да пренеса документите му другаде.

Пепе се обърна и отново се поклони.

— Вие сте твърде внимателна, сеньорита. Сигурен съм, че моят полковник ще съумее да ви изкаже благодарността си.

Дали? Фелисити не беше толкова сигурна.

Остатъкът от деня премина в усилено шетане. По стълбата непрекъснато тропаха обути в ботуши крака. Пепе беше неуморим. Погрижи се да изнесат всички вещи на Валкур и да ги наредят в една празна стая във вътрешния двор. Размести мебелите, нареди на тоалетната масичка бръснарските принадлежности на полковника и четките за коса с дръжки от слонова кост, окачи грижливо униформите в гардероба. После отпрати войниците и слезе в перачницата с цял куп мръсно бельо под мишница. Беше донесъл и окървавената риза и панталоните, които Морган беше носил снощи. Оттам надникна за малко в кухнята, за да провери какво е менюто за вечеря, и направи толкова много предложения и изнервящи забележки, че готвачката го подгони с най-тежката си желязна лъжица.

Яденето наистина не беше най-доброто — готвачката знаеше това не по-зле от Фелисити и останалите в къщата. Но какво можеха да сторят, когато нямаха пари да купят пресни зеленчуци и месо? И без това през последните дни се изхранваха само благодарение на любезните си съседи, които пращаха слугите си със самун хляб, няколко рака, шепа лук или парче пиле. Това бяха остатъци, от които готвачката едва успяваше да скалъпи прилична вечеря. Слава Богу, че Морган изглежда не се интересуваше особено от храната, защото положението щеше да става още по-лошо.

Полковникът се върна с настъпването на нощта. Изкачи се бавно по стълбата и мина по коридора. Пръстите на Фелисити се сключиха нервно около бродерията, която лежеше на скута й. Тя седеше отдавна в салона, въпреки слабата светлина, която проникваше през отворената балконска врата. Когато Морган влезе, дори не вдигна очи да го посрещне.

Мъжът спря на прага и я изгледа с блеснали от изненада очи. Очевидно не беше очаквал да я завари тук. Лицето му беше зачервено, дясната му ръка беше притисната към талията, пръстите бяха мушнати в колана за шпагата, триъгълната му шапка висеше в другата ръка. Погледът му се плъзна с възхищение по стройната женска фигура, облечена в лека копринена рокля на цветчета, без да смее да срещне очите й.

— Мадмоазел Фелисити — проговори учтиво Морган и предпазливо наведе глава. — Желая ви добър вечер.

— Добър вечер — отговори кратко Фелисити, отмести очи, сгъна бродерията си и я остави в кошничката за шев.

— Дойде ли Пепе?

В този момент малкият слуга изскочи от стаята, предназначена за господаря му.

— Ето ме, полковник! Вече няма за какво да се тревожите. Стаята ви е готова. Банята…

— Би трябвало да го знам — промълви Морган и сериозното му лице се отпусна.

Слугата го изгледа с острия си поглед, от който не убягваше нищо, после издърпа триъгълната шапка от безсилните пръсти на господаря си.

— Наистина. Искате ли да се преоблечете преди вечеря? Можете също така да се изкъпете и да изпиете чаша вино. Камериерката Ашанти ми каза, че яденето ще бъде готово най-малко след половин час.

— В момента ми е достатъчна чаша вино.

— Ако позволите, ще ви събуя ботушите и ще ви настаня в леглото.

— Не, благодаря.

— Моля ви, полковник, убеден съм, че имате главоболие; а някой трябва да се погрижи и за раната ви.

Морган вдигна едната си вежда и гласът му прозвуча опасно тихо:

— Аз не съм инвалид, Пепе. Ще изпия чаша вино тук, при мадмоазел Лафарг.

— Да, полковник, веднага, полковник — дребосъкът побърза да излезе от стаята.

Фелисити, която внимателно наблюдаваше всяко движение на Морган изпод спуснатите си мигли, веднага разбра какво бе предизвикало тревогата на слугата. Рамото под превръзката беше подуто. По всичко изглеждаше, че Морган има висока температура. Той знаеше много добре какво е състоянието му, но не желаеше да му се помогне.

Тя го изчака да заеме място в креслото насреща й и да протегне дългите си крака. Ботушите му бяха покрити с кал. Едва тогава се осмели да попита:

— Написахте ли доклада си? Искам да кажа, за снощното нападение?

— Да.

— Имам ли право в предположението си, че вече търсят Валкур?

— Търсеха го и преди, за предателство. Ще продължат да го търсят. Размислих добре и сметнах, че сега не е нужно да го обвинявам и в опит за убийство.

Гласът му звучеше странно. Като че ли я предупреждаваше. Ала Фелисити не искаше да се съобразява с нищо.

— Той… Намериха ли го?

— Още не — отговори кратко мъжът. — А ако се тревожите какво съм писал за вас, можете да бъдете спокойна. В официалната версия се казва, че не виждам причина да ви обвиня в съучастие.

— Но нали казахте…

— Какво съм казал и с какви факти разполагам са две съвсем различни неща.

— О!

— Точно така — потвърди спокойно той. — През целия ден се питам нормален ли съм или не. Трябваше да напиша цялата истина и да ви оставя да си теглите последствията.

— Но не го направихте — думите й звучаха предпазливо, почти като въпрос.

— Не, и имам чувството, че един ден ще съжалявам за това — погледът му я опари. — Винаги съм казвал, че няма на света жена, заради която да си заслужава да те уволнят от армията. Въпросът е, скъпа моя Фелисити, имам ли право или не?

Фелисити му отговори с хладен поглед.

— Съмнявам се, че ще се стигне дотам — отговори делово тя. — Трябва само да кажете, че сте се заблудили, че не сте взели предвид някои обстоятелства, които ме обвиняват в съучастие.

— Генерал-губернаторът не позволява подобни пропуски. Не и на своите офицери.

— Както изглежда — продължи смело Фелисити, — най-изгодно е, изобщо да не засягате въпроса за възможната ми вина.

Мъжът отговори едва след дълга пауза.

— Забележително е колко добре се възползвахте от позицията ми досега. Първо, за да защитите баща си, и второ, в полза на самата себе си. Може би трябва да отида още по-далеч и да кажа, че зависите изцяло от добрата ми воля? Това е единственото, което прави ситуацията поне малко поносима.

— Защо? — извика Фелисити и скочи от мястото си. — Защото очаквате с нетърпение онова, което ще направя, за да си осигуря благоразположението ви? Няма да ви доставя това удоволствие! Нали сте тук! Това е достатъчно.

— За вас може би, но не и за мен.

Не й остана време да отговори, дори ако й бе хрумнал подходящ отговор. Защото Пепе се върна с дървена табла в ръка, на която имаше гарафа с червено вино и две чаши. Докато слугата наливаше виното, Фелисити наблюдаваше полковника изпод гъстите си ресници. Нейното предизвикателство и отговорът, даден от него, ги разделяха сякаш с тънка греда, отсечена с един-единствен удар и оставила толкова трески, че целият път трябваше да бъде разчистен.

— Да запаля ли свещ, полковник? — попита Пепе.

Морган го изгледа сърдито.

— Попитай мадмоазел Лафарг, това е неин дом.

— Разбира се — съгласи се покорно Пепе. — Извинявайте. Да запаля ли свещта, сеньорита?

Фелисити махна с ръка в знак на съгласие. Слугата извади кремъка си и запали свещите, поставени във високия свещник до стената. Младата жена пристъпи към отворената балконска врата. Понесена от лекия бриз, който люлееше завесите, в салона влетя сива нощна пеперуда. Потъмняващото небе беше оцветено в лавандулово синьо.

След големия дъжд времето беше малко по-хладно, но въздухът беше непоносимо влажен. Задухът и пристегнатият корсет й пречеха да диша. Ръцете й трепереха, затова ги скри в полите си и се загледа с невиждащи очи в отсрещната къща. Ако не беше баща й, щеше да избяга от дома си и да се скрие у някой съсед. Може би у търговеца, който редовно идваше да прави сделки с Оливие Лафарг. Щеше да го помоли да й заеме малко пари, за да се качи на някой кораб за Франция.

— Елате, изпийте виното си.

От гърлото й се изтръгна дълбока въздишка. Макар и неохотно, тя се подчини, мина покрай протегнатите крака на Морган и взе чашата с вино от таблата. После хвърли бърз поглед към мъжа в креслото. Той беше разкопчал жакета си и сваляше жабото. Надигна чашата и изпи виното като умиращ от жажда.

Фелисити също отпи една глътка. Покашля се и заговори:

— Когато Ашанти отнесла вечерята на баща ми, стражите й казали, че делото скоро ще започне.

— Има нещо такова. О’Рейли иска да приключи с тази работа колкото се може по-бързо.

— Какво чакат тогава? Защо не започнат още утре?

Мъжът вдигна рамене.

— Трябват им доказателства. Събират се свидетелски показания от всевъзможни хора, които знаят нещо за бунта. Търсят се свидетели, готови да се закълнат във виновността на арестуваните. По двама за всеки обвиняем.

— Доколкото разбирам, доставя ги генералният директор Обри? — попита презрително Фелисити.

— Точно така. Също и отец Дагобер и другите като него. Както виждате, полагаме всички усилия да разкрием истината.

Отец Дагобер беше капуцински монах, французин, религиозен водач на общината. Ако някой беше в състояние да опише случилото се безпристрастно и без предубеждения, това беше само той. Монахът беше великодушен, мил, обичан от всички и известен с това, че не осъждаше строго човешките слабости. Можеше да се разчита, че ще помогне на затворниците, доколкото беше във възможностите му.

Фелисити отпи още една глътка вино.

— На улицата Ашанти чула, че са арестували и Фуко.

— Вярно е — отговори Морган, без да я погледне.

— Но това е абсурдно! Той беше генерален комисар на френското правителство, а това не е нищо повече от обикновен пазител на кралските имущества.

— Част от тях са и оръжията, с които бунтовниците са нападнали кораба на Юлоа.

— Нападнали! Само са прерязали въжетата, с които е бил завързан за дигата.

— Участвали са не по-малко от четиристотин въоръжени мъже. Юлоа е имал късмет, че не са предотвратили заминаването му по друг начин.

— Въоръжени? — попита иронично Фелисити. — Пийнали сватбари, нищо повече! Много се съмнявам, че са били повече от двеста. Откъде черпите тези огромни цифри?

— Това също ще бъде изяснено от следствието.

— Първо Лафрениер и Брад, сега Фуко! Все именити мъже, удостоени с доверието на френския крал. Това е направо невероятно!

— Може би сте права. Но подстрекателствата към бунт след официалното предаване на колонията означават двойно престъпление, както срещу Франция, така и срещу Испания.

Фелисити остави чашата си на масата и тя издрънча.

— Вие сте полудял! Какво от това, че някои мъже не са съгласни с политиката на правителството, което и да е то? Защо го превръщате във въпрос на живот и смърт?

— Един мъж може да мисли, каквото си иска, но не бива да се опитва да накара и другите да мислят като него. Ако го направи, това означава, че се противопоставя на властта. А ако към него се присъединят достатъчно хора, в страната избухват междуособици и тя става слаба и безпомощна. Животът на населението става несигурен, а това е в противоречие с основните човешки права: правото да садиш и отглеждаш храна за семейството си, да работиш, за да подобриш положението си, да учиш, да твориш, да се радваш на живота. В това състояние на хаос е много лесно за някоя по-силна, агресивно настроена държава да нахлуе в слабата и да завладее обърканите от собствените си междуособици граждани.

— Но това се случва и в мирно време, когато всички са единни — отвърна горчиво Фелисити.

Пепе влезе в салона, поклони се и тържествено обяви:

— Вечерята е сервирана.

Първото ядене беше малка купичка супа от раци. Следваше петел с вино с гарнитура от аспержи. Имаше много хляб, но никакво месо, никакви сосове, никакви желета. Десертът беше най-обикновен пудинг. Морган човъркаше яденето с вилицата и не хапна почти нищо.

Пепе, който го наблюдаваше неотстъпно, попита внимателно:

— Не ви ли хареса пилето, полковник?

— Добро е — отговори безизразно Морган.

— Защо ядохте толкова малко? Много бих желал да ви предложа парче шунка или нещо подобно, но в къщата няма нищо за ядене. Нищичко.

Морган вдигна изненадано очи.

— Какви ги говориш?

— Освен малко брашно, шоколад и гърне мед, кухнята е абсолютно пуста. Впрочем, половината от яденето, което сготвиха днес, бе отнесено в затвора. Жената от кухнята твърди, че нямали пари за продукти.

Морган се обърна към Фелисити и дълбока бръчка проряза челото му.

— Вярно ли е това?

— Да — отговори едва чуто младата жена и поруменя.

— Не мога да повярвам! Особено след като само преди няколко дни ми обещавахте богатства!

— Имах предвид възможности и привилегии — не злато. Още тогава ми бяха забранили да продавам конфискуваните вещи на баща си. Магазинът за платове е затворен. Не се осмелих да продам дори собствените си дрехи, защото чиновниците ми заявиха, че те също са част от имуществото на баща ми.

Погледът му помрачня.

— Сигурен съм, че баща ви е отделил нещо настрана. Защо не използвахте спестяванията му за купуване на храна? Никой нямаше да ви обвини, че сте посегнали към тях.

— Вярно е, имаше известна сума, но вече я… няма — Фелисити сведе очи и се загледа упорито в пилето, което изстиваше в чинията й.

— Как така я няма?

— Валкур я взе.

— Защо не ми казахте всичко това? — попита мъжът и се облегна назад.

— Трябваше ли да го направя? — отговори студено Фелисити.

— Щях да ви дам пари.

— Не искам нищо от вас! — отвърна с високо вдигната глава тя.

— Добре, но нали трябва да се яде. И макар да нямам особени предпочитания по отношение на храната, много скоро щеше да ми направи впечатление, че масата е празна.

Нямаше какво да му отговори. Уважавайки мълчанието й, Морган се обърна към Пепе, който се беше свил уплашено до вратата.

— Ти имаш пари, нали?

— Да, полковник.

— Защо не отиде на пазара?

— Щях да го направя, полковник — увери го тържествено дребният слуга, — но твърде късно открих в какво състояние е кухнята. Всички продавачи отдавна се бяха прибрали.

В стаята се възцари тишина. Морган изгледа прислужника си, после се обърна, към Фелисити. Затвори очи, разтърка ги и се изправи, олюлявайки се.

— Мисля, че е най-добре да се изкъпя — проговори уморено той. Гласът му беше твърд, както винаги, движенията му бяха овладени, но очевидно полагаше големи усилия, за да се държи изправен. Фелисити неволно се надигна и го проследи с поглед. Морган се запъти право към спалнята й.

— Оттук, полковник — поправи го Пепе, който вървеше по петите му, и се стрелна напред, за да отвори вратата към стаята в другия край на коридора. — Казаха ми да ви приготвя стая в това крило на къщата.

Морган се обърна подчертано бавно.

— Така ли ти казаха? — попита провлечено той.

— Ами да. Предоставиха две помещения на ваше разположение, едното за спане, другото за кабинет, ако пожелаете да поработите тук.

Фелисити предпочете да не си представя какво би сторил Морган, ако разполагаше с всичките си сили. Единственото, което направи сега, беше да я изгледа със странна смесица от подигравка и заплаха.

— Каква деликатност — промърмори язвително той. — Горя от нетърпение да ги разгледам.