Дженифър Блейк
Прегърни и завладей (19)

Деветнадесета глава

Проеча предупредителен вик. Сънените мъже скочиха, разтъркаха очите си и техните проклятия замряха на устните им, когато погледнаха към морето. Корабите, изникнали така внезапно на хоризонта, бяха недвусмислено испански. Това личеше дори при значителното разстояние, на което се намираха. Също така недвусмислена беше заплахата, която представляваха. По широката им страна зееше цяла редица отвори за оръдия. Това беше испанската guarda de costas, страшната испанска флота, чиято задача се състоеше в това да преследва пиратите по всички морета и да ги залавя дори в най-скритите им убежища.

На острова се надигна паника. Моряците побързаха да събудят все още спящите си другари, награбиха абордажните ножове и пистолетите, и започнаха да събират палатките.

Капитан Боном стоеше като ударен от гръм и се взираше към морето. След малко изправи решително гръб и се обърна към екипажа си:

— Стига приказки! Нямаме никакво време! Бързо към лодките! Трябва да се качим на бригантината, или всички ще умрем!

„Блек Стелиън“ беше единствения им шанс да се изплъзнат от ръцете на испанското правосъдие. Може би щяха да успеят да се измъкнат от залива, преди фрегатите да са започнали да ги обстрелват.

Фелисити, стресната от дивите викове на пиратите, изскочи от колибата си и хвърли бърз поглед към Морган, който стоеше неподвижен под дървото. Очевидно преценяваше положението и лицето му ставаше все по-мрачно.

— Морган — изкрещя капитан Боном и замаха с ръка, — побързайте, за Бога!

Смръщил чело, ирландецът продължаваше да се колебае. Очевидно сравняваше различните възможности за бягство. Накрая се обърна към Фелисити.

— Искам да вземеш храна и вода, и да се скриеш в пещерата.

— Не! — извика уплашено тя. — Не мога да избягам и да се скрия! Искам да знам какво ще се случи. Освен това скоро ще ме намерят.

— Няма да се скриеш, дори ако това е най-добрия и най-сигурен път за теб, така ли?

— И ти ли ще направиш същото? — попита тя и го погледна право в очите.

— Аз съм друго.

— Не ме интересува!

Мъжът стисна ръце в юмруци.

— Ако успеем да избягаме с бригантината, ще се върнем да те вземем. Ако не, онези от фрегатите няма да се сетят, че някой е останал на острова.

— Благодаря ти, но държа да видя какво ще се случи. Искам да имам някакъв шанс — можеше да добави, че предпочита да посрещне смъртта рамо до рамо с него, но не го направи.

Морган кимна неохотно.

— Е, добре. Да вървим.

Когато стигнаха до френския капитан, той веднага престана да ги обвинява за бавенето им, обърна се към лодките и изкрещя на хората си да се качват. От всички посоки към брега се втурнаха мъже, решени да стигнат първи борда на спасителния кораб, внезапно обзети от страх, че могат да ги изоставят. В този миг между тълпата мъже и изтеглените на пясъка лодки се хвърли група от тридесетина пирати с готови за стрелба оръжия. Начело беше Валкур, стиснал в едната си ръка пистолет, а в другата извадена шпага.

— Стой! — изкрещя той и гласът му прозвуча пронизително и подло.

— Какво означава това? — изръмжа капитан Боном и спря на място.

— Моите хора и аз ще се качим първи на лодките! — заяви тържествено Валкур. — И ще бъдем единствените, които ще отплават с бригантината.

— Проклето куче! Това е предателство! Бунт!

— Точно така, добри ми капитане. Много умно от ваша страна, че ме разбрахте от първата дума. А сега бъдете така добри и хвърлете оръжията си, момчета!

— Я върви по дяволите! Човече, не разбираш ли, че единственият ни шанс е да избягаме с кораба? Испанските донове ще обесят всички ни, все едно мъже или жени. Не можеш да ни оставиш тук!

— Точно това смятам да направя, с едно-единствено изключение. Иска ми се да можех да остана тук и да наблюдавам обесването ви, но за съжаление трябва да тръгваме.

— Няма да се отървете толкова лесно — обади се Морган и си проби път напред. Фелисити го следваше по петите. — Ние сме много повече от вас. Можем да ви обкръжим.

— Първият, който се раздвижи, ще умре! — отсече остро Валкур. В този момент един от моряците в края на редицата посегна към пистолета си. Без дори да мигне, Валкур натисна спусъка.

Морякът изкрещя и се строполи на пясъка. Сгърчи се и повече не мръдна.

— Предупредих ви. Все ми е едно дали ще умрете сега или по-късно — жълто-кафявите очи на Валкур святкаха безумно. Той захвърли безполезния си пистолет и продължи: — Както вече казах, на въжето ще увиснат само, мъжете.

Още преди наобиколилите я да са успели да реагират, той се хвърли към Фелисити, улови китката й и я издърпа в свободното място между двете групи. Морган скочи след тях, но Валкур се обърна светкавично и насочи шпага към него. Ирландецът се закова на мястото си и в зелените му очи светна бдителност.

— Точно така — засмя се Валкур. — Няма за къде да бързате. Колкото и да ми се иска да ви нанижа на шпагата си, смятам, че не заслужавате такъв лек край. Предпочитам нашите испански господари да ви осъдят на жестоки мъчения и накрая да ви окачат на въжето.

Валкур изви ръката на Фелисити на гърба, но тя понесе болката, без да трепне. Само лицето й побеля. Един от бунтовниците изръмжа нещо и Валкур кимна в знак на съгласие.

— Да, наистина губим време. Хвърлете оръжията си, господа. Ще бъде жалко, ако нечий пистолет изгърми и улучи скъпата ми сестричка.

Почти всички мъже тръгнали след Валкур, бяха от стария екипаж на „Рейвън“. Най-грубите, най-подлите типове от цялата глутница, които нямаше да се поколебаят да стрелят, ако оставащите им другари не изпълнеха дадената заповед. Баст, приковал очи в бледото лице на Фелисити, беше първия, който се наведе и грижливо положи пистолета си в пясъка, защото не искаше да произведе случаен изстрел. Шпагата последва пистолета.

— Не бива да правиш това, Валкур — прошепна Фелисити, когато най-после успя да овладее гласа си и да провре думите през заседналата в гърлото й буца.

— Така ли? — изсмя се подигравателно той. — А аз очаквах, че ще ми благодариш за поканата да дойдеш с нас. Нямаш право да възразяваш срещу методите ни. Съжалявам, че се налага да те взема като заложник срещу доброто държание на останалите и най-вече на Морган, но така е във време на война.

— Не можеш да оставиш другите тук! Това означава да ги осъдиш на смърт!

— Защо не! Правил съм и по-лоши неща, скъпа моя, повярвай ми — той не откъсваше поглед от оставящите оръжията си мъже.

— Тогава ще те помоля да оставиш и мен тук. Моля те, Валкур, в името на баща ми!

— На баща ти? Защо мислиш, че тази молба ще ме трогне, ma chere? Никога не съм обичал човека, който ме осинови; и не само това, аз го мразех. Но накрая успях да му се отплатя за всичко, което ми стори. Толкова години ме надзираваше, при всеки случай ми напомняше, че съм зависим от благоволението му, и че не съм оправдал очакванията, които е вложил в мен. В деня на смъртта си имаше възможност горчиво да се разкае за глупостта си, можеш да бъдеш сигурна в това.

— Какво… какво искаш да кажеш? — попита Фелисити и сърцето й се сви от болка. Капитан Боном, с потъмнели от мъка кафяви очи, тъкмо оставяше пистолета и ножа си върху купчината.

— О, Фелисити, все още ли не си разбрала? Очаквах от теб повече проницателност. Аз бях човекът, който осведоми Оливие Лафарг за връзката ти с испанския офицер Морган Макормак, който му разказа как разтваряш краката си за един омразен натрапник и разрушаваш доброто си име, за да спасиш живота му. Какво друго му оставаше, освен да посегне на живота си, за да заличи позора и да те освободи от унижението?

Болката беше непоносима. Не беше по силите й да си представи баща си сам в килията, сломен от поведението на единствената си дъщеря. Как ли се беше срамувал от нея? Колко ли силно е било отчаянието му, та не беше намерил друг начин да й помогне, освен да посегне на живота си? Оливие Лафарг беше учен, той живееше с книгите, не със суровите реалности на живота.

— Как можа да му сториш това, Валкур! Как можа! — пошепна невярващо тя.

— Много просто. Няколко думи на една бележка, една монета на стражата, и готово. Направих това, за да те освободя от дълга ти. Разкъсах връзката ти с Ню Орлиънс, отстраних всички пречки по пътя ти, за да започнем нов живот. И ще го направим, скъпа. Ще отидем във Франция, само трябва да съберем достатъчно пари, за да заемем полагащото ни се място в двора.

— Ти си луд! — проплака отчаяно Фелисити.

Морган беше последния, който остави оръжията си. При това не изпускаше от очи Валкур и Фелисити. Когато бавно се надигна, тя забеляза, че дръжката на пистолета е насочена към нея. Срещна смарагдовия му поглед, видя незабележимото му кимване и осъзна, че само тя е в състояние да си помогне. Останалите нямаше да посмеят, защото ги беше страх да не я застрелят в бъркотията. Освен това тя беше единствената, която Валкур и хората му щяха да се поколебаят, преди да я убият.

— Така значи, луд съм бил! — изрева Валкур и размаха шпагата, за да накара хората си да съберат оръжията. — Не си права, сестричке. Проявих достатъчно разум и се възползвах от знанията си за съзаклятието и замесените в него хора, за да възвърна свободата си. В главата ми имаше достатъчно ум и за да се измъкна от мрежата, в която попаднаха онези глупаци. Така ще стане и днес.

— Правиш се на невинен, но не си! Ти беше също толкова виновен, колкото и мъжете, които бяха застреляни, дори повече!

В този момент Валкур се обърна към морето и направи крачка към най-близката лодка. Хватката му се разхлаби. Трябваше да го накара да върви по-бавно и да продължи да говори, за да има някакъв шанс за бягство!

— Така значи! Е, това вече няма значение. Не бях толкова глупав, че да остана в града. Измамих испанците, избягах им, макар че ме търсеха под дърво и камък. Аз бях най-търсения мъж в колонията, не знаеш ли? Тогава не можаха да ми сторят нищо и този път отново няма да успеят.

В този момент Фелисити изтръгна ръката си и заби лакът в раната на корема му. Валкур изрева от болка и я пусна, Фелисити се хвърли настрана, претърколи се по пясъка и когато се изправи, в ръката й беше пистолетът на Морган. Когато го насочи към гърдите на Валкур, мъжът спря, разпери ръце и бавно заотстъпва назад.

Ако имаше пистолет, със сигурност щеше да я застреля, толкова безумно святкаха очите му. Но при дадените обстоятелства не можеше да й стори нищо. Шпагата му не беше достатъчно дълга.

— Така — проговори ясно и отчетливо Фелисити и всички насъбрали се на брега мъже я чуха. — А сега пусни шпагата си.

Валкур се усмихна, устните му се изкривиха, ала очите останаха все така безумни.

— Ще го направя, но това няма да промени нищо. Моите хора няма да се трогнат от смъртта ми, а в пистолета си имаш само един куршум. Те нямат друг избор, освен да доведат до край нашия план. Или ще бъдат обесени от испанците, или от капитана като бунтовници.

— Тогава нека отплават без теб.

Привържениците на Валкур изръмжаха нещо в знак на съгласие и отново закрачиха към лодките. Първите вече хвърляха оръжията си на дъното и ги бутаха към водата.

— Ти няма да ме застреляш, Фелисити, не си толкова хладнокръвна. Знам, че си привърженица на почтената борба. Не си способна да извършиш убийство. Затова остави този проклет пистолет и ела с мен. Избери живота, не смъртта чрез обесване. Никога не съм искал да те видя мъртва. Би трябвало да знаеш, Фелисити, ma chere, че те обичам, макар и по свой начин, доколкото изобщо мога да обичам някого или нещо. Ако не беше така, нямаше да си направя труда да те спася от онзи подъл ирландец. Аз се върнах само заради теб, повярвай! Затова и те принудих със заплахи за унижения и болки да предадеш любимия си, да ни помогнеш да завладеем кораба му. Направих го, защото отказа да ми помогнеш. А ако ти причинявам болка, то е само защото не мога другояче. Когато притежавам една жена, аз винаги й причинявам болка.

В гласа му звучеше оправдание и той очевидно си вярваше. Ала нищо не беше в състояние да го оправдае пред Фелисити. Делата му бяха непростими.

Не, тя нямаше да допусне думите му да разколебаят твърдата й решителност, макар че само от мисълта да го простреля започваше да й се повдига. В погледа й се четеше дълбоко отвращение.

— Щом не вярваш, че ще те убия, ела по-близо.

— За Бога, Фелисити, бъди разумна! — изкрещя Валкур. — Нямаме никакво време. Ела с мен!

— Никога!

— Тогава умри с онзи гаден дезертьор и бъди проклета!

Валкур й обърна гръб и се втурна към последната лодка, която тъкмо бе спусната на вода. В гърдите на Фелисити се надигна студен, безогледен гняв. Тя стисна тежкия пистолет с две ръце, прицели се във Валкур и натисна спусъка.

Проехтя изстрел, но куршумът не улучи целта, защото ръката на Морган отмести дулото. Валкур се обърна назад с потъмняло от безумна ярост лице. От устните му се изтръгна мръсно проклятие.

— Остави го да си върви — промълви тихо Морган и коленичи до нея в пясъка. — Не бива да мърсиш ръцете си с кръвта му.

Може би беше прав, може би тя не беше искала да убие човек, но това щеше да бъде заслужено наказание, възмездие за всичко, което беше претърпяла по вина на Валкур Мюра.

Мъжете около тях грабнаха захвърлените по брега пистолети и започнаха да стрелят по гребящите като луди пирати, които се бяха отдалечили на значително разстояние. Другарите им се хвърлиха във водата, крещяха, проклинаха, замеряха ги с парчета дърво, но всичко беше напразно. Мъжете в лодките не се обръщаха. Отнасяха със себе си оръжията, надеждите за оцеляване, всичко. Оставаше им само да се надяват на неумолимото испанско правосъдие.

Гневните ругатни и безсмислените спорове за възможен изход от положението замряха. „Прюданс“ не беше годен да отплава. Трябваха им най-малко шест часа усилен труд, за да го пуснат на вода. Значи, корабът беше безполезен, а лодката му, която също бе изтеглена на пясъка, беше изчезнала с другите. Нямаха оръжие, с което да се защитават, освен няколко ножа и ками, дърводелски инструменти и парчета желязо. С тях не можеше да се направи нищо срещу добре въоръжените испански войници. Не им оставаше друго, освен да се скрият в гората. Ала островът беше твърде малък и беше само въпрос на време, докато ги открият.

Няколко пирати се възползваха от затишието и се скриха в тъмните сенки на палмовата гора. Повечето останаха на брега.

Капитанът на „Прюданс“ разговаряше тихо с екипажа си. Тъй като повечето моряци бяха англичани и се бяха присъединили към пиратите едва преди месец, испанските донове може би щяха да пощадят живота им. Трябваше само да им разкажат историята си и беше твърде възможно да получат обратно кораба си с остатъка от товара. Все пак в момента Испания и Англия не воюваха помежду си.

Останалите не разполагаха дори и с тази малка утеха. Неспособни да се помръднат от местата си, те проследиха как бунтовниците се качиха на борда на „Блек Стелиън“. Фрегатите на хоризонта се виждаха все по-добре. Пиратите чуваха трескавите заповеди, които се разнесоха на борда на бригантината, чуха и дрънченето на котвените вериги. Видяха как бившите им другари развиха топсела и как силният морски вятър опъна снежнобялото платно. Без да губят време, пиратите вдигнаха всички платна и те опънаха под напора на бурния вятър. Корабът се плъзна без усилия по вълните и се насочи вън от залива. Зад кърмата оставаше тясна разпенена ивица.

— Ще успее — произнесе замислено капитан Боном. — Онзи кучи син ще успее!

Морган огледа далечните носове на залива и смръщи дебелите си вежди.

— Съмнявам се.

От две противоположни посоки изникнаха два военни кораба и мачтите им се бялнаха сред зелените дървета на гористия нос. Големи кораби, всеки от които носеше стотина оръдия на борда си.

— Sacre bleu! — промърмори безизразно френският капитан, който беше проследил погледа на Морган и не стана ясно дали даваше израз на облекчението или на тревогата си. После отново се загледа към „Блек Стелиън“. Мъжете на борда му бяха забелязали новия неприятел, което личеше ясно по суматохата на палубата и бързото отваряне на оръдейните капаци.

Фелисити също осъзна опасността и от гърлото й се изтръгна задавен писък.

— Може би все пак ще им избягат — промълви капитан Боном. — Трябва само да се измъкнат от пристанището. То е смъртоносен капан.

— Той ще се опита — съгласи се спокойно Морган.

Капитан Боном засенчи с ръка очите си, за да се предпази от ослепителното слънце, и огледа корабите. След малко ядно изруга.

— Какво става? — попита Фелисити.

— Защо доживях този ден! — изохка театрално французинът. — Mon Dieu, какво сторих, за да заслужа това предателство? Какво зло съм извършил?

Фелисити устреми поглед към малкия кораб, появил се на хоризонта под защитата на тежките фрегати. В гласа й прозвуча смайване:

— Но това е „Ла Палома“!

— Точно така. Онази кучка Изабела ни е продала на доновете!

— Сигурно се лъжете — възрази Фелисити и хвърли бърз поглед към Морган, очаквайки да я подкрепи. Но лицето на мъжа до нея остана безизразно.

— Не, не се лъжа! — извика французинът. — Нашият приятел Морган знае това много добре.

В този момент „Блек Стелиън“ откри огън. Всички корабни оръдия бяха преместени от дясната страна и дадоха оглушителен залп. Разстоянието беше незначително и всички снаряди без изключение улучиха насочилия се на запад военен кораб. Откъснаха се платна, разхвърчаха се трески, чуха се писъци на ранени. Без да реагира, испанският кораб продължи в западна посока. Едва след няколко минути от палубата му се надигнаха огън и пламъци и корабът се разлюля от едновременния залп на оръдията си. Тежки гюллета експлодираха над палубата на „Блек Стелиън“ и причиниха огромни разрушения. Испанският кораб бавно се обърна и се отдалечи от обсега на стрелба. Другият военен кораб вече се насочваше към отдавна търсения враг.

„Блек Стелиън“ се задвижи в зигзаг, опитвайки се въпреки изпотрошените палуби и разкъсаните платна да обърне към противника оръдията от левия борд. Изглежда, кормилото също беше повредено, защото бригантината не успя да се обърне. Едно или две от оръдията на кърмата изгърмяха, но не улучиха целта.

Това беше последния изстрел. След миг и вторият военен кораб с висока испанска кърма откри огън. Залпът отекна в морската шир и ехото го повтори в пясъчните скали на острова. Насъбралите се на брега мъже изохкаха, когато едно гюлле разби наскоро поставената мачта и новите платна.

Крясъците на умиращите разкъсваха сърцето на Фелисити. Пламъците жадно лижеха изпокъсания и объркан такелаж, и скоро се плъзнаха по релинга. Мъже с горящи дрехи скачаха с писъци във водата. Небето бе обвито от грамадни облаци дим, чуваше се силно пращене. Скоро корабът започна да потъва. За да се спаси от хвърчащите искри и носените от вятъра пламъци, испанският кораб остана на сигурно разстояние.

Все пак от борда му спуснаха лодка, която бавно обиколи потъващия кораб. Но там нямаше никой, когото биха могли да спасят.

„Блек Стелиън“ изгоря до ватерлинията, но проникналата в трюма вода изгаси пожара и скоро кърмата се скри под вълните. Военните кораби се срещнаха с фрегатите и спуснаха котви. На палубите се издигнаха редици сигнални флагчета, с които се предаваха новини и заповеди. А после, сякаш едновременно бяха помислили едно и също, вниманието на испанците се насочи към острова.

Валкур беше мъртъв, а с него и повече от двадесет мъже. Фелисити беше видяла смъртта им, виждаше и сега овъглените парчета дърво и части от човешки тела, които се носеха по вълните, усещаше мириса на дим и виждаше как той бавно се стеле над морето. Въпреки това не можеше да повярва, не искаше да повярва, че животът свършва толкова бързо, докато светът е залян от меката светлина на утрото. Фактът, че това може да се случи, внезапно и без предупреждение, беше по-скоро престъпление срещу природата, отколкото акт на справедливост, за какъвто претендираше. Тя разбираше, че собственият й живот също се приближава към края си, че с всяко дихание отлитат последните секунди, но не можеше да се примири с това.

Опасенията й бяха не толкова за самата нея, колкото за мъжа, застанал неподвижен настрана. В кафявите й очи проблесна страх, когато видя как препълнените с червени униформи лодки се откъсват от борда на испанските кораби. Как ли щяха да се отнесат испанците към Морган, дезертиралия ирландски наемник и бивш испански офицер? Какво щяха да му сторят? Каква смърт щяха да изберат за човека, който ги беше предал и бе станал пират?

Лодките се приближаваха, преодолявайки високите вълни, издигащото се слънце озаряваше червените униформи и позлатяваше дулата на мускетите. На носа на първата лодка седеше тъмнокоса жена с бели кичури по слепоочията. Като я видя, френският капитан потътри крака по пясъка и застана в непосредствена близост до водата, подпрял ръце на хълбоците, докато вятърът рошеше тъмните му къдрици.

Другите мъже се разделиха на групи. Баст, събрал около себе си част от екипажа на „Блек Стелиън“, хвърляше бързи погледи към Фелисити. В дълбините на тъмните му очи просветваше тихо „Сбогом“, но той дори не направи опит да се доближи до нея. Фелисити му се усмихна с цялата топлота, на която беше способна в този миг, и отново се обърна към Морган.

Устните й изговориха името му.

Мъжът обърна глава и я погледна. По устните му играеше усмивка, зелените очи бяха бездънни.

— Да, Фелисити?

— Трябва да ти кажа нещо.

Той помилва ръката й — докосването му беше топло, но странно нерешително.

— Аз също — отговори тихо той, — но може би е по-добре да изчакаме малко.

Фелисити поклати глава. Нямаше време за колебания.

— Защо да чакаме? Скоро може да стане твърде късно, а аз трябва да ти кажа нещо много важно. Морган, аз… аз те обичам.

— Фелисити — произнесе с неизказана болка мъжът, — това е прекрасен подарък за мъж, който скоро ще умре, но…

— Не го казвам заради това — прекъсна го тя и кадифените й очи се впиха отчаяно в лицето му. — Казвам го, защото искам да го знаеш и защото съм убедена, че няма да имам възможност да ти го кажа още веднъж. Знам го от много седмици, знаех го още преди Валкур да ме принуди да помогна в завладяването на кораба ти. Знаех го, но не исках да ти кажа, защото… — тя спря, не знаейки как да продължи.

— Защото ми нямаше доверие — завърши изречението Морган. Гласът му звучеше глухо. — Какво се промени днес?

— Когато няма бъдеще, доверието е без значение. Нямаме нищо, освен този последен миг.

Морган я притегли в обятията си, притисна я с все сила и я залюля като бебе.

— Не знам колко ми остава да живея — заговори твърдо той, милвайки бузите й, — но каквото и да се случи, знай, че никога няма да забравя този ден. Няма да забравя и теб, Фелисити, как стоиш на брега по риза и панталони и вятърът развява косата ти. А думите, които изрече, ще останат завинаги в сърцето ми, докато напусна този грешен свят.

Той притисна устни в нейните. Топлата целувка я опари, тя беше за сбогом. Морган се сбогуваше завинаги с нея, преди да се изправи срещу незнайната си съдба.

Погледите им все още бяха приковани един в друг, когато испанските лодки застъргаха по пясъка на острова. Мигът отмина. Морган не й беше казал нито една любовна дума и никога вече нямаше да я каже.