Антоан дьо Сент-Екзюпери
Писмо до един заложник (6)

VI

Ето затова несъмнено толкова ми е необходимо твоето приятелство, приятелю мой. Аз съм жаден за другар, който извън споровете на разума уважава в мене поклонника на тоя огън. Необходимо ми е понякога да вкусвам обещаната топлота предварително и да си почина донякъде отвъд себе си, в нашата бъдеща среща.

Толкова съм уморен от полемики, от непримиримости, от фанатизми! Аз мога да дойда при тебе, без да се обличам в някаква униформа, без да съм длъжен да декламирам някакво верую, без да се отказвам от каквото и да е от моята вътрешна родина. При тебе няма да се оправдавам, няма да се защищавам, няма да доказвам; при тебе аз намирам покоя, както в Турню. Над моите несръчни думи, над разсъжденията, които могат да ме измамят, ти виждаш в мене просто човека. Ти почиташ в мене посланика на вярвания, на обичаи, на специална обич. Ако се различавам от тебе, това не само не те ощетява, но те и обогатява. Ти ми задаваш въпроси, както се задават въпроси на пътник.

Аз, който като всеки човек чувствувам потребността да бъда признат, аз се усещам чист в тебе и ида към тебе. Аз усещам необходимостта да отида там, дето съм чист. Нито моите формули, нито моите постъпки някога са ти разкрили какъв съм аз. Тъкмо приемането на тоя човек, който съм аз, те направи, когато бе нужно, снизходителен към тия постъпки, както и към тия формули. И аз съм ти признателен, че ме приемаш такъв, какъвто съм. За какво ми е приятел, който ме съди? Ако приемам на трапезата си някой приятел, моля го да седне, ако той куца, а не го карам да танцува.

Приятелю мой, ти си ми необходим така, както е необходим планински връх, дето човек може да диша! Необходимо ми е да бъда с тебе още веднъж на брега на Сона, да се облакътя на масата на някоя малка кръчма от дъски с пролуки, да поканим там двама моряци и заедно с тях да се чукнем в покоя на една усмивка, която прилича на ясен ден.

Ако аз още воювам, ще воювам донякъде и за тебе. Ти си ми необходим, за да вярвам по-силно в изгряването на тая усмивка. Необходимо ми е да ти помогна да живееш. Виждам те — толкова слаб, толкова застрашен, влачещ, за да просъществуваш един ден повече, по цели часове своите петдесет години по тротоара пред някоя сиромашка бакалница под съмнителната закрила на износеното ти палто. Аз те чувствувам, тебе, истински французин, двойно заплашен от смъртна опасност, защото си французин и защото си евреин. Чувствувам пълната цена на една общност, която не позволява вече спорове. Ние всички изхождаме от Франция като от едно дърво и аз ще служа на твоята истина, както ти би служил на моята. За нас, французите вън от отечеството, задачата ни в тая война е да освободим запаса от семената, смразени от снега на германското присъствие. Задачата е да ви подпомогнем вас, там във Франция. Задачата е да ви направим свободни в земята, дето вие имате основното право да развивате корените си. Вие сте четиридесет милиона заложници. Новите истини винаги се подготвят в подземията на насилието: четиридесет милиона заложници обмислят там своята нова истина. Ние предварително се подчиняваме на тая истина.

Защото тъкмо вие сте, които ще ни научите. Не сме ние, които ще донесем духовния пламък на ония, които вече го хранят, както восъчна свещ, със собствената си същност. Вие може би почти не четете нашите книги. Вие може би не ще чуете нашите речи. Може би ще отхвърлите нашите идеи. Ние не създаваме Франция. Ние можем само да й служим. Каквото и да сме правили, ние нямаме право на никаква признателност. Няма еднакво мерило за свободната битка и за премазването в мрака. Няма еднакво мерило за дейността на войника и за дейността на заложника. Вие сте светците.