Антоан дьо Сент-Екзюпери
Писмо до един заложник (4)

IV

Беше през времето на един репортаж за гражданската война в Испания. Имах неблагоразумието да присъствувам крадешком към три часа сутринта при едно товарене на тайни материали в една сточна гара. Бързото движение на носачите и слабото осветление като че покровителствуваха моята дързост. Но аз се сторих подозрителен на няколко милиционери — анархисти.

То стана много просто. Аз съвсем не подозирах тяхното гъвкаво и безшумно приближаване, когато те вече ме бяха обградили тихичко, като пръстите на ръка. Дулото на карабината им досегна леко корема ми и тишината ми се стори тържествена. Най-сетне дигнах ръце.

Забелязах, че те бяха спрели погледи не на лицето ми, а на моята вратовръзка (модата в едно предградие на анархистите не позволява такава художествена вещ). Тялото ми се вцепени. Чаках изстрел, беше времето на бързото правосъдие. Но нема никакъв изстрел. След няколко мига на абсолютна пустота, през която групите, които работеха, ми се сториха, че танцуват сънен балет в друга вселена, моите анархисти с леко движение на главата ми направиха знак да тръгна пред тях и ние поехме бавно през линиите на разпределителната гара. Залавянето ми се извърши в пълна тишина и с извънредна пестеливост на движенията. Така се движат подводните животни.

Скоро заслизах към един полуетаж, превърнат в стражеви пост. Там, полуосветени от газена лампа, дремеха други милиционери, с карабини между нозете. Те равнодушно размениха няколко думи с моите пазачи. Един от тях ме претърси.

Аз говоря испански, но не знам каталонски. Все пак разбрах, че искаха документите ми за самоличност. Аз ги бях забравил в хотела. Отговорих: „Хотел… журналист…“, без да знам дали думите ми им казваха нещо. Милиционерите си предаваха от ръка на ръка като веществено доказателство моя фотографически апарат. Някои, прозяващи се, отпуснати в разкривени столове, станаха с досада и се облегнаха на стената.

Защото като че всичко бе потиснато от досада. Досада и сънливост. Струваше ми се, че способността на тия хора да внимават бе изчерпана до краен предел. Аз бих желал да ми покажат, като досег на хора, дори някакъв враждебен знак. Но те не ме удостояваха с никаква проява нито на гняв, нито дори на неодобрение. Няколко пъти се опитах да протестирам на испански. Но моите протести падаха в празно пространство. Милиционерите ме гледаха, без да проявяват нищо, както биха гледали някоя китайска риба в аквариум.

Те чакаха. Какво чакаха? Да се върне някой от тях ли? Или зората? Мислех си: „Може би чакат да огладнеят…“

Мислех си още: „Те ще направят някоя глупост! Това е съвсем смешно!…“ Чувството, което изпитвах, беше отвращение от нелепостта. Мислех си: „Ако се раздвижат, ако поискат да действуват, ще стрелят!“

Дали наистина бях в опасност, или не? Дали те все още не знаеха, че аз не съм саботьор, нито шпионин, а журналист? Че документите ми за самоличност бяха в хотела? Бяха ли взели някакво решение? Какво?

Аз не знаех нищо за тях, освен че застрелваха, без много да разсъждават. Предните революционни отреди, от която и партия да са те, са ловци не на хора (те не преценяват човека в неговата същина), но на признаци. Истината на противника им се струва като заразна болест. За един подозрителен признак изпращат заразения в изолационната болница. Гробищата. Затуй тоя разпит, който от време на време ме удряше с неясни едносрични думи, от които не разбирах нищо, ми се струваше злокобен. Моята кожа се разиграваше на сляпа комарджийска рулетка. И затуй, за да мога да тежа като действително човешко съществуване, изпитвах странната потребност да им изкрещя нещо за себе си, нещо, което да ме постави в моето истинско положение. Например възрастта си! Възрастта на човека е нещо, което прави впечатление! В нея се събира целият му живот. Неговата зрелост се създава бавно. Тя се е създала въпреки толкова превъзмогнати пречки, въпреки толкова тежки, излекувани болести, въпреки толкова успокоени болки, въпреки толкова преодолени отчаяния, въпреки толкова рискове, повечето от които не са били осъзнати. Тя се е създала въпреки толкова желания, толкова надежди, толкова съжаления, толкова забрави, толкова любов. Възрастта на човека — това е значителен товар от опити и спомени! Въпреки ямите, друсането, коловозите човек е вървял напред криво — ляво като някоя издръжлива гальота. И сега, благодарение на упорито съгласуване на щастливи случаи, стигнал си най-после дотук. Имаш трийсет и седем години. И издръжливата гальота, ако е рекъл бог, ще отнесе още по-далеч своя товар от спомени. И аз си мислех: „Ето докъде стигнах. Аз съм на трийсет и седем години…“ Бих искал да въздействувам на моите съдии с това доверяване… но те повече не ме разпитваха.

Тогава стана чудото. О, съвсем скромно чудо. Аз нямах цигари. И тъй като един от моите пазачи пушеше, помолих го с жест да ми даде една цигара и едва — едва са усмихнах. Човекът най-напред се протегна, прокара ръка по челото си, вдигна очи не вече към вратовръзката, а към лицето ми и за мое голямо смайване също тъй леко се усмихна. Това приличаше на съмване.

Това чудо не предизвика развръзка на драмата, то просто я заличи, тъй както светлината — мрака. Нямаше вече място за никаква драма. Това чудо не промени нищо видимо. Лошата газена лампа, масата с пръснати книжа, облегнатите на стената мъже, цветът на предметите, миризмата — всичко си остана същото. Но всяко нещо бе преобразено в самата своя същина. Тая усмивка ме избавяше. Тя беше такъв окончателен белег, толкова очевиден в близките си последици, толкова неотменим, колкото изгряването на слънцето. Тя откриваше нова ера. Нищо не бе се променило и… всичко се бе променило. Масата с пръснатите книжа бе станала жива. Газената лампа бе станала жива. Стените бяха живи. Досадата, която се излъхваше от мъртвите предмети на тоя зимник, се бе махнала като чрез вълшебство. Като че невидима кръв бе потекла, свързвайки всички неща в едно тяло, като им възвръщаше тяхната значителност.

Хората също не бяха мръднали, но ако преди миг ми се струваха като нещо допотопно, сега те се раждаха за един скорошен живот. Аз имах необикновено усещане за присъствие на хора. Точно тъй: присъствие на хора! И чувствувах моята бедност.

Момъкът, който ми се усмихна и който преди секунда беше само длъжност, сечиво, нещо като чудовищно насекомо, сега се проявяваше малко несръчен, почти стеснителен, с една чудесна стеснителност. Не че тоя терорист беше по-малко жесток! Но появата в него на човека откриваше една част от него, която бе уязвима! Ние, хората, си придаваме много важен вид, но в дъното на сърцето винаги чувствуваме и колебанието, и съмнението, и тъга…

Още нищо не бе казано. Ала всичко бе решено. Когато милиционерът ми подаде цигарата, за да му благодаря, аз сложих ръка на рамото му. И щом тоя лед се строши, и другите милиционери станаха отново хора и аз бях обгърнат от тяхната усмивка, като че навлязох в някоя нова и свободна земя.

Аз бях обгърнат от тяхната усмивка така, както преди време — от усмивката на нашите спасители в Сахара. Когато след дълги дни на търсене ни намираха, като кацваха възможно най-близко, другарите тръгваха към нас с големи крачки и размахваха, за да ги видим добре, мехове с вода. За усмивката на спасителите — ако аз бях изпадналият в бедствие, както и за усмивката на спасените, ако аз бях спасител, си опомням като за родина, в която се чувствувах толкова щастлив! Истинската радост е радостта на сътрапезника. Спасяването бе само случай за такава радост. Водата няма власт да омагьосва, ако не е на първо място подарък от доброжелателство на хората.

Грижите, полагани за болен, приютът, даван на изгнаника, дори прошката — имат цена само благодарение на усмивката, която озарява празника. Над говора, над кастите, над партиите ние се намираме един друг в някоя усмивка. Ние сме вярващи в една и съща религия, еди-кой си и неговите навици, аз и моите навици.