Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (27)

3.

Само когато сме свързани с нашите братя от една обща цел и която е извън нас, само тогава ние дишаме и опитът ни показва, че да обичаме — съвсем не значи да се гледаме един друг, но да гледаме заедно в една и съща посока. Не са другари ония, които не се свързват с едно и също въже, когато се изкачват към един и същ връх, на който отново се срещат. Ако не е така, защо изпитваме, дори в тоя век на удобството, такава пълна радост да споделяме последните си запаси от храна в пустинята? Колко струват срещу това предвижданията на социолозите? Всички измежду нас, които познават голямата радост на спасяванията при нещастие със самолет в Сахара, знаят, че всяко друго удоволствие е нищожно.

Затова може би днес светът започва да пука около нас. Всеки се унася в някоя вяра, която му обещава пълнота на неговото проявяване. Всички ние под най-противоречивите думи изразяваме едни и същи устреми. Различаваме се в методите, които са плодовете на нашите разсъждения, но не и в целите: те са еднакви.

Щом е така, нека не се учудваме. Тоя, който не е подозирал неизвестното, спящо в него, но е усетил, че то се пробужда един — единствен път в някакво подземие на анархисти в Барселона поради самопожертвуванието, поради взаимната помощ, поради мъртвешкия образ на справедливото възмездие, тоя човек ще знае вече само една истина: истината на анархистите. И онзи, който веднъж е караулил, за да охранява тълпа коленичили, изплашени млади монахини в манастирите на Испания, той пък ще умре за църквата.

Ако бихме споменали на Мермоз, когато той летеше към чилийските склонове на Андите със своята победа в сърцето, ако бихме му споменали, че се мами и че едно търговско писмо не струва може би той да излага живота си, Мермоз би ви се изсмял. Истината, това е човекът, който се раждаше в него, когато той летеше над Андите.

Ако искате да убедите оногова, който не отрича войната, че войната е ужасна, не се отнасяйте с него като с варварин: преди да го съдите, опитайте се да го разберете.

Помислете за оня офицер от юг, който командуваше през време на войната в Риф един преден пост, врязан като клин между две планини в размирните области. Една вечер той приемаше парламентьори, слезли от планините на запад. Пиеха чай, както се полага, когато избухна престрелка. Племената от планините на изток нападнаха поста. Капитанът поиска да изпрати неприятелските парламентьори, за да отиде да се бие, но те му отговориха: „Днес ние сме твои гости. Бог не позволява да те оставяме…“ И те се присъединиха към войниците, спасиха поста, после наново се покатериха към своето орлово гнездо. Ала в навечерието на деня, когато на свой ред те пък се готвеха да нападнат капитана, изпратиха при него хора.

— Оная вечер ние ти помогнахме…

— Вярно…

— Ние изгърмяхме заради тебе триста куршума…

— Вярно.

— Справедливо е да ни ги върнеш.

И истински благородник, капитанът не можеше да използува изгодата, която би имал от тяхното благородство. Той им върна куршумите, които те щяха да употребят срещу него.

Истината за човека е онова нещо, което създава от него човек. Когато някой е познал това достойнство на отношенията, тая честност в играта, взаимната почит, която задължава с цената на живота, и като сравни това възвисяване, до което е стигнал, с посредственото добродушие на демагога, който изразява братството си към същите араби с потупване по раменете, ласкаейки ги, като същевременно ги унизява, тоя човек, ако спорите с него, ще изпита към вас само една почти презрителна жалост. И ще има право.

Но вие също тъй ще бъдете прав да мразите войната.

За да разбираш човека и неговите нужди, за да проумееш онова, което е съществено в него, не трябва да се противопоставят една на друга очевидностите на вашите истини. Да, вие имате право. Всички вие имате право. Логиката доказва нагледно всичко. Прав е дори оня, който стоварва световните беди върху гърбавите. Ако обявим война на гърбавите, бързо ще свикнем да се въодушевяваме. Ще отмъщаваме за престъпленията на гърбавите. Защото и гърбавите наистина вършат престъпления.

За да се опитаме да отделим това съществено нещо, трябва да забравим за миг различията, които, щом човек ги приеме, влекат след себе си цял коран от непоклатими истини и един фанатизъм, който произтича от тях. Могат да се разпределят хората — на хора отдясно и на хора отляво, на гърбави и негър бави, на фашисти и демократи, и тези различия са неоспорими. Ала истината, вие знаете това, истината е нещо, което опростява света, а не което създава хаос. Истината е езикът, чрез който всемирното се отделя от всичко останало. Нютон съвсем не е „открил“, също както се разрешава някой ребус, закона, който дълго време е бил неизвестен, Нютон извърши едно творческо дело. Той създаде човешки език, който може да изрази едновременно падането на ябълката в една градина и възлизането на слънцето. Истината съвсем не е това, което се доказва, а онова, което опростява нещата.

Каква полза да се спори около идеологиите? Ако от една страна всички се доказват, всички също тъй си и противоречат и подобни спорове са гибелни за спасението на човека. Защото човекът вредом около нас има едни и същи потребности.

Ние искаме да бъдем освободени. Онзи, който забива мотиката, иска да даде смисъл на тоя удар с мотика. И ударът с мотика на каторжника, който унижава каторжника, съвсем не е същият удар с мотика на онзи, който изследва земята, ударът, който възвисява тоя изследовател. Каторгата съвсем не е там, където се копае.

Тя не е ужас от материално естество. Каторгата е там, дето ударите с мотика нямат смисъл, дето те не свързват оня, който копае, с общността на хората.

А ние искаме да се изтръгнем от каторгата.

В Европа има двеста милиона хора, които нямат никакво съзнание и биха искали да се родят като хора. Индустрията ги е изтръгнала от езика на селските поколения и ги е затворила в огромни гета, които приличат на станции за бракуване, задръстени от черни вагони. От дъното на тия работнически селища те искат да бъдат събудени.

Има също така други, вкопчени от машинизма на всички занаяти, хора, на които са забранени радостите на пионера, религиозните радости, радостите на учения. Смятаха, че за да могат да израснат, достатъчно е да ги облекат, да ги хранят, да задоволяват всичките им нужди. И постепенно създадоха от тях дребния буржоа на Куртелин, селския политик, затворения за вътрешен живот техник. Учат ги добре, но не ги издигат духовно. Има едно жалко схващане за културата — това, че тя се основава върху помненето на формулите. Един лош ученик от курс по висша математика знае повече формули върху природата и законите, отколкото Декарт и Паскал. Способен ли е той на същите духовни възможности?

Всички повече или по-малко неясно изпитват нуждата да се родят. Но има разрешения, които мамят. Несъмнено хората могат да се оживят, като се облекат в униформа. Тогава те ще пеят своите военни песни и ще разчупват другарски хляба си. Те ще намерят онова, което търсят — вкуса на всемирното. Но от тоя хляб, който им се дава, те ще умрат.

Можем да изкопаем дървените идоли и да възкресим старите митове, които, така или иначе, оставиха своите доказателства. Можем да възкресим пангерманизма и римската империя. Можем да зашеметим германците с опиянението, че са германци и съотечественици на Бетховен. Можеш да опиваш с това всичките — до последния черноработник. То несъмнено е по-лесно, отколкото да създадеш от последния черноработник един Бетховен.

Но подобни идоли са месоядни идоли. Оня, който умира за напредъка на познанията или за изцеленията на болестите, служи на живота, макар и същевременно да умира. Може би е хубаво да умреш за разширяването на една територия, но днешната война разрушава онова, което мисли, че закриля. Днес вече не е въпрос да се пожертвува малко кръв, за да се съживи цялата раса. Откак войната се води със самолет и иприт, тя не е нищо повече от една кървава хирургия. Всеки се настанява в заслон зад циментова стена, всеки поради липса на по-добро хвърля нощ след нощ ескадрили, които торпилират другия в неговите вътрешности, хвърлят във въздуха жизнените му центрове, парализират неговото производство и размяна. Победата е на онзи, който ще изгние последен. Ала двамата противници изгниват едновременно.

В един свят, станал пустиня, ние жадуваме да намерим другари: вкусът на другарски разчупения хляб ни кара да приемем добрите страни на войната. Ала за да намерим топлотата на съседните рамена в един поход към една и съща цел, съвсем не е потребна войната. Войната ни измамва. Омразата не прибавя нищо към възторга на устрема.

Защо да се ненавиждаме? Ние сме сдружени, поне-, сени от една и съща планета, екипаж на един и същ кораб. И ако е добре, че цивилизациите се противопоставят една на друга, за да подкрепят новите синтези, чудовищно е да се разкъсват помежду си.

Щом за да се освободим, е достатъчно да си помогнем за осъзнаване на една цел, която ни свързва едни с други, нека търсим целта, която свързва всинца ни. Когато преглежда, хирургът не чува стенанията на оня, когото преслушва: чрез него той търси да излекува човека. Хирургът говори на световен език. Също така физикът, когато наблюдава тия почти божествени уравнения, чрез които долавя едновременно и атома, и мъглявините. И така е за всички — дори до най-обикновения овчар. Защото оня, който скромно бди под звездите над няколко овце, ако осъзнае своята роля, ще види, че е нещо повече от служител. Той е часовой. А всеки часовой е отговорен за цялото владение.

Мислите ли, че тоя овчар не иска да се осъзнае? На мадридския фронт посетих едно училище, настанено на петстотин метра от окопите, върху един хълм зад малка каменна стена. Един ефрейтор преподаваше там ботаника. Късайки с ръце крехките части на един мак, той привличаше към себе си брадати поклонници, които се измъкваха от околната кал въпреки снарядите и възлизаха при него като на поклонничество. Щом се нареждаха около ефрейтора, те го слушаха, насядали по куртки, подпрели глави на ръка. Те свиваха вежди, стискаха зъби, не разбираха много нещо от урока, но бяха им казали: „Вие сте животни, вие едва сте излезли от вашите дупки, трябва да настигнете човечеството!“ И те бързаха да го настигнат със своите тежки стъпки.

Когато осъзнаем ролята си, макар и да е най-незначителна, само тогава ще бъдем щастливи. Само тогава ще можем да живеем в мир, защото това, което дава смисъл на живота, дава смисъл и на смъртта.

Тя е тъй сладостна, щом е в реда на нещата: така старият провански селянин в края на своето царуване предава за пазене на синовете си своя имот от кози и маслинови дървета, за да ги предадат те пък, от своя страна, на синовете на своите синове. В един селски род човек умира само наполовина. Всяко съществуване се пуква като шушулка и на свой ред хвърля семената си.

Бях веднъж заедно с трима селяни до смъртното легло на майка им. И естествено това беше мъчително. За втори път се прерязваше пъпната връв. За втори път се развързваше един възел: възелът, който съединява едно поколение с друго. Тия трима синове се виждаха сега сами, принудени от днес нататък да се учат на всичко, лишени от семейната трапеза, дето се събират в празнични дни, лишени от полюса, в който всички те се съединяваха отново. Но аз откривах също в това скъсване, че животът може да бъде даден и втори път. Тия синове също ще бъдат начало на нишката, център на събирания и патриарси до часа, когато на свой ред ще предадат управлението на малките, които играят сега на двора.

Гледах майката, стара селянка със спокойно и сурово лице, със стиснати устни, лице, превърнато в каменна маска. И в него разпознавах лицето на синовете. Тая маска е послужила за отпечатване на тяхната маска. Това тяло е послужило за отпечатване на тези тела, на тия хубави човешки образци. А сега тя лежеше сломена, но като черупка, от която са извадили плода. На свой ред синове и дъщери със своята плът ще отпечатат малки хора. Не се умира в чифлика. Майката умря, да живее майката!

Скръбен, да, но толкова е прост тоя образ на рода, който изоставя по пътя си една по една хубавите си смъртни останки с бели коси, вървейки през всички свои преображения към не знам каква истина.

Ето защо тая вечер погребалният звън на малкото полско село ми се стори натежнял не от отчаяние, а от скрита и нежна бодрост. Камбаната, която чествуваше със същия глас погребенията и кръщенията, още веднъж известяваше преминаването от едно поколение в друго. И човек изпитваше голямо спокойствие, чувайки да се възпява бракосъчетанието на бедната старица със земята.

Това, което се предаваше така от поколение на поколение, с бавния напредък на израстващото дърво, то беше животът, но беше също така и съзнанието. Какво тайнствено възлизане! По едно чудо ние сме произлезли от разтопена лава, от звездна каша, от една поникнала/ клетка и постепенно сме се издигнали дотам да пишем кантати и да изчисляваме тежестта на млечните пътища. Майката съвсем не беше предала само живота: тя беше научила синовете си на един език, тя им бе поверила бавно събираните през векове знания — духовното наследство, което тя самата бе получила за пазене, тоя малък дял от традиции, от схващания и легенди, които са разликата, отделяща Нютон или Шекспир от пещерните хора.

Това, което усещаме, когато сме гладни, но с оня глад, който тласкаше под изстрелите испанските войници към урока по ботаника, който тласна Мермоз към Южния Атлантически океан, който тласка друг към неговата поема, то е, че битието съвсем не е завършено и че трябва да осъзнаем сами себе си и света. Трябва нощем да спускаме мостчета. Не знаят това само ония, които създават мъдростта си от равнодушие, което те смятат егоистично; ала всичко отрича тая мъдрост! Другари, мои другари, вие сте ми свидетели: кога сме се чувствували щастливи?