Антоан дьо Сент-Екзюпери
Земя на хората (22)

5.

Призори, избърсвайки с парцал крилата, събрахме в дъното на чашката малко роса, смесена с боя и масло. Имаше отвратителен вкус, но я изпихме. По липса на по-добро, все пак поне си наквасихме устните. След това пиршество Прево ми каза:

— За щастие имаме револвер.

Изведнъж се почувствувах нападателен и се обърнах към него със злобна враждебност. В тоя миг нищо не ненавиждах така, както сантименталните излияния. Мене ми е извънредно потребно да смятам, че всичко е просто. Просто е да се родиш. Просто — да пораснеш. И просто е да умреш от жажда.

С крайчеца на окото си наблюдавам Прево, готов да го нараня, ако трябва, за да млъкне. Но Прево ми говори спокойно. Той бе поставил само един здравословен въпрос. Засегна тая тема така, както би ми казал: „Ще трябва да си измием ръцете.“ Щом е тъй — съгласни сме. Още вчера аз размислих за това, забелязвайки кожения кобур. Моите размисли бяха спокойно разсъдителни, съвсем не трогателни. Нашето безсилие да успокоим ония, за които сме отговорни. Но не и револверът.

Все още не ни търсят или по-точно търсят ни, но несъмнено другаде. Навярно в Арабия. От друга страна, няма да чуем никакъв самолет по-рано от утре, когато вече ще сме изоставили нашия. Това единствено и толкова далечно минаване ще ни остави тогава равнодушни. Черни точки, смесени с хиляди черни точки на пустинята, ние не можем да се надяваме, че ще ни забележат. Няма нищо вечно в размислите, които хората ще ми припишат, че съм имал през това мълчание. Спасителите ще ми се видят, че се движат в някакъв друг свят.

Потребни са петнадесет дни търсене, за да се намери на около три хиляди километра в пустинята един самолет, за който не се знае нищо: нас навярно ни търсят от Триполитания до Персия. Все пак и днес аз си оставям тая нищожна вероятност, тъй като няма никаква друга. И променяйки тактиката, решавам да тръгна на изследване сам. Прево ще приготви огън и ще го запали в случай на посещение, но ние не ще имаме посещение.

И така, аз тръгвам и не знам дори дали ще имам сили да се върна. Изпъква в паметта ми онова, което зная за Либийската пустиня. В Сахара има 40% влажност, тук слиза до 18%.

И животът се изпарява като парата. Бедуините, пътниците, колониалните офицери твърдят, че човек може да издържи деветнадесет часа, без да пие. След двадесетия час очите се изпълват със светлина и краят започва: ходът на жаждата е светкавичен.

Ала тоя североизточен вятър, тоя неестествен вятър, който ни измами, който противно на всяко предвиждане ни закова на това плато, той без друго продължава живота ни сега. Но какъв ли срок ще ни отряди той, докато дойде часът на първите светлини?

И така, аз тръгвам, но струва ми се, че тръгвам с малка лодка из океана.

И все пак благодарение на зората декорът не ми се вижда толкова погребален. И отначало тръгвам като безделник, с ръце в джобовете. Снощи ние сложихме примки над няколко загадъчни дупки и сега в мене се пробужда бракониерът. Ще отида най-първо да проверя примките: те са празни.

Значи, няма да пия кръв. Да си кажа право, не бях се и надявал.

Но ако почти никак не съм разочарован, любопитството ми е раздразнено. От какво живеят тия животни в пустинята? Това несъмнено са фенеки, или пясъчни лисици, дребни месоядни животни, дебели като питомни зайци и украсени с грамадни уши. Не устоявам на желанието си и проследявам дирите на едно от тях. Те ме завеждат към тясна пясъчна река, дето стъпките са отпечатани ясно. Възхищавам се от хубавата диря — като клонче, образувана ветрилообразно от трите пръста. Представям си тоя приятел как ситни кротичко призори и ближе росата по камъните. Тук следите са раздалечени: моят фенек е тичал. Тук пък един другар е дошъл при него и те са вървели един до друг. Така, с някаква странна радост, аз присъствувам на тая утринна разходка. Мили ми са тия знаци на живота. И забравям донякъде, че съм жаден…

Най-сетне навлизам в килера на моите лисици. Той се показва тук, наравно с пясъка, на всеки стотина метра във вид на мъничко сухо дръвче, голямо колкото супник и със стъбла, отрупани с малки златисти охлювчета. Призори фенекът отива да се снабди с храна. И аз се натъквам тук на една голяма естествена загадка.

Моят фенек не спира при всички дръвчета. Има някои отрупани с охлювчета, които той пренебрегва. Други обикаля с очевидно благоразумие. Има и трети, при които отива, но без да ги опустошава. Той взема от тях по две — три охлювчета и после сменя гостилницата.

Дали не иска да утоли глада си наведнъж, за да си достави по-дълбоко удоволствие през утринната разходка? Не вярвам. Тая игра съвпада с една необходима тактика. Ако фенекът се наситеше от плодовете на първото дръвче, на две-три яденета той би го оголил от неговия жив товар. И от дръвче на дръвче би унищожил по тоя начин своята кошарка. Ала фенекът се пази да не пречи на оплодяването. Не само че за едно ядене обикаля стотина от тия тъмни храстчета, но никога не взема два съседни охлюва от едно и също клонче. Всичко става така, като че той има съзнанието за опасността, на която би се изложил. Ако неблагоразумие се насити — не би имало охлюви. А ако няма охлюви, няма да има фенеци.

Следите ме завеждат до дупката. Фенекът е там и слуша несъмнено, изплашен от шума на стъпките ми. И аз му казвам: „Мое малко лисиче, аз съм пропаднал човек, но любопитно е, че това не ми пречи да се интересувам от твоя нрав…“

И оставам там да мечтая, и струва ми се, че човек се приспособява към всичко. Мисълта, че ще умре може би след тридесет години, не похабява радостта на човека. Тридесет години, три дни… това е въпрос само на перспектива.

Но трябва да се забравят някои образи…

Сега аз продължавам пътя си и заедно с умората нещо в мене се преобразява. Ако още няма миражи, аз ги измислям…

— Хей!

Дигнах ръце и извиках, но тоя човек, който ми махаше там, беше една черна скала. Всичко вече оживява в пустинята. Исках да събудя тоя заспал бедуин, а той се превърна в дънер на черно дърво. В дънер на дърво? Присъствието на дърво ме изненадва и аз се навеждам. Искам да дигна едно счупено клонче: то е от мрамор! Изправям се и оглеждам наоколо си: съзирам и други черни мрамори. Една предисторична гора е постлала земята със своите начупени стволове. Тя се е срутила като катедрала преди сто хиляди години при някой ураган от сътворението на света. И вековете дотъркаляха до мене тия късове от гигантски колони, изтласкани като парчета стомана, вкаменени, превърнати в стъкло с мастилен цвят. Още различавам възлите на клонките, извивките на живота, броя на кръговете на стъблата. Тая гора, преизпълнена с птички и музика, е била поразена от проклятие и превърната в сол. И аз чувствувам, че тая гледка ми е враждебна. По-черни от желязната броня на хълмовете, тия тържествени останки тук не ме щат. Какво търся аз — жив, посред тия неуязвими мрамори? Аз, загиващ човек, чието тяло ще изтлее, какво ще правя аз тук във вечността?

От вчера съм извървял вече близо осемдесет километра. Тоя шемет без друго е от жаждата. Или от слънцето. То блести върху тия стволове, които като че са покрити със замръзнало масло. То блести над тая всемирна черупка. Тук няма вече ни пясък, ни лисици. Има само една безпределна наковалня. И аз вървя върху тая наковалня. И усещам в главата си как кънти слънцето. Ах, там!…

— Хей! Хей!

— Нищо няма там, не се вълнувай, това е бълнуване. Говоря така сам на себе си, защото трябва да призова разума си. Толкова ми е трудно да отрека това, което виждам. Толкова ми е трудно да не отърча към оня керван, който върви… хей там… виждаш ли!…

— Глупак, ти знаеш, че сам си ги измисляш… — Тогава нищо в света не е истинско…

Нищо не е истинско, освен оня кръст на двадесет километра оттук, върху хълма там. Онзи кръст или фар…

Но морето не е нататък. Тогава, значи, е кръст. Цяла нощ проучвах картата. Работата ми беше безполезна, защото не знаех местонахождението си. Но аз се навеждах над всички знакове, които ми сочеха присъствие на човек. И на едно място намерих малко кръгче и отгоре му подобен кръст. Видях обяснението: „Църковно учреждение“. До кръста видях черна точка. Потърсих обяснението и прочетох: „Непресъхващ кладенец“. Нещо ме удари в сърцето и аз прочетох високо:

— Непресъхващ кладенец… Непресъхващ кладенец!… Непресъхващ кладенец…

Какво струва Али-Баба с всичките си съкровища в сравнение с един непресъхващ кладенец?… Малко по-далеч забелязах два бели кръга. Прочетох в обясненията: „Пресъхващ кладенец“. Това не беше толкова хубаво. После около всичко това нямаше вече нищо. Нищо.

Ето го моето църковно учреждение! Монасите са издигнали голям кръст на хълма, за да призовават изпадналите в беда! Аз трябва само да се упътя към него. Трябва само да отърча при тия доминиканци…

— Но в Либия има само коптски манастири…

— … При тия ученолюбиви доминиканци. Те имат хубава, хладна готварница с червени плочки, а в двора — чудесна ръждясала помпа, вие се досещате, нали… под ръждясалата помпа е непресъхващият кладенец! Ах! Какъв празник ще бъде, когато отида да позвъня на вратата, когато дръпна връвта на голямата камбана…

— Глупак, ти описваш къща в Прованс, но там няма никакви камбани.

— … Когато дръпна връвта на голямата камбана! Вратарят ще дигне ръка към небето и ще ми извика: „Вие сте божи пратеник!“ — и ще призове всички монаси. И те ще се разтичат. И ще ме посрещнат празнично като някое бедно дете. Ще ме избутат към готварницата.

И ще ми кажат: „Един миг, само един миг, синко… ще отърчим до непресъхващия кладенец…“

И аз ще потреперя от щастие…

Но не, аз няма да плача поради единствената причина, че кръста върху хълма вече го няма.

Обещанията на запад са само измамни. Завих право към север.

Север поне е изпълнен с песента на морето.

Ах, щом прехвърля тоя гребен, и кръгозорът се разгръща. Ето най-хубавото селище в света.

— Ти знаеш много добре, че това е мираж…

Знам много добре, че е мираж. Мене не могат ме излъга! Но ако ми се ще да се унасям в миражи? Ако ми се ще да се надявам? Ако ми се ще да харесвам тоя назъбен и цял огрян от слънцето град? Ако ми се ще да вървя все направо, с леки стъпки, тъй като не усещам вече умората си, тъй като съм щастлив… Прево и револверът му, оставете ме да се смея! Предпочитам моето опиянение. Пиян съм! Умирам от жажда!

Здрачът ме изтрезни. Изведнъж се спрях уплашен, че съм отишъл толкова далеч. В здрач миражът умира. Кръгозорът се разсъблича от великолепието си, изчезват дворците, свещенослужителските дрехи. Сега е вече кръгозор на пустиня.

— Напразно беше всичко! Нощта ще те завари, ще трябва да чакаш да съмне, а утре дирите ти ще се заличат и съвсем ще се загубиш…

— Тогава ще продължа да вървя право пред себе си… Каква полза да се връщам? Не ща вече да вземам внезапни решения, когато може би ще разтворя, когато ще разтворя ръце към морето…

— Де си видял морето? Ти няма да го достигнеш. Навярно триста километра те делят от него. А Прево бди до „Самум“! И може би го е забелязал някой керван…

Да, аз ще се връщам, но първо ще призова хората:

— Хей!

Тая планета, господи, нали уж е обитаема…

— Хей! Хора!…

Пресипвам. Нямам вече глас. Чувствувам, че съм смешен, като викам тъй… И още веднъж извиквам:

— Хора!…

Звукът излиза надут и превзет.

И аз се връщам.

След два часа ход съзирам пламъците, насочени към небето от Прево, който се е уплашил, че съм се загубил. Ах!… Това ми е безразлично!…

Още един час ход… Още петдесет метра… Още сто метра. Още петдесет.

— Ах!

Спирам изумен. Буйна радост залива сърцето ми и аз едва я сдържам. Осветен от жарта, Прево разговаря с двама араби, облегнати на мотора. Той не ме е още съзрял. Той е твърде зает със своята собствена радост. Ах, ако бях чакал тук като него… щях да бъда вече спасен! Викам весело:

— Хей!

Двамата бедуини скачат и ме гледат. Прево ги оставя и тръгва сам насреща ми. Разтварям ръце. Прево ме хваща за лакътя — сигурно съм щял да падна? Казвам му:

— Е, най-сетне, нареди се!

— Кое?

— Арабите!

— Кои араби?

— Ами тия, дето са при вас!…

Прево ме гледа странно и аз имам чувството, че въпреки волята си ми доверява една тежка тайна:

— Няма никакви араби.

Тоя път без друго ще заплача.